Историческите личности на Габрово оживяват

Posted on

Габрово! Пенчо Семов, Тодор Бурмов, Иван Калпазанов, Тота Венкова, Никола Василиади, Васил Априлов, Продан Тишков – Чардафон, Лазар Донков и други оживяват с Deep Nostalgia

Deep Nostalgia, е услуга от генеалогичния сайт MyHeritage, която съживява с анимация стари семейни снимки. Тя стана популярна в социалните мрежи в поредния пример как манипулирането на снимки и литографии, базирано на изкуствен интелект (AI), става все по-известно.

Публикувана през февруари, системата използва AI техника, която наричаме „дълбоко обучение“, за автоматично анимиране на лица в снимки.

ИВан Калпазанов

Иван Колчев Калпазанов е виден български занаятчия, търговец, фабрикаджия, политик, изтъкнат общественик и щедър дарител. Роден е през 1835 г. в село Калпазани, Габровска околия в православното семейство на Колчо и Деша Калпазанови.

Иван Калпазанов е най-голямото от общо 9 деца (5 момчета и 4 момичета), едното почива като малко. Бащата Колчо изхранва семейството си с канджийство (изработва ножници за ножове) и с търговия – „разнася произведенията на габровските занаятчии по крайбрежието на Мраморно море и навътре в Анадола“, но умира млад (на 42 години), когато Иван е едва 17-годишен. Като най-голямо момче той става глава на семейството и се грижи за прехраната.

Трудното начало е поставено, когато изобретателният младеж се сдружава със своя братовчед по бащина линия Петко Калпазанов. Двамата отварят терзийски дюкян, в който продават различни манифактурни стоки: брашовско сукно, басма, копринен гайтан, местен дванайсетник вълнен гайтан, осмак гайтан, липитско сукно, кърпи, конци, памучна прежда, памучни чорапи, фесове. Наред с търговията Иван Калпазанов изработва женски фустани, салтамарки, кожухчета, детски юрганчета, антерии, кожуси, потури от шаяк и сукно.

Иван Калпазанов и Велика Стоянова се радват на своите седем деца: Дешка, Никола, Добри, Мария, Стоянка, Кина и Димитър. С всички свои добродетели са закърмили и възпитали своите наследници. Изключителните им качества, за щастие, са наследени от всяко едно от техните деца – трудолюбие, честност, милосърдие. Внуците и правнуците им са талантливи, кадърни и добре образовани хора, дарили крупни суми за различни обществени мероприятия.

През лятото на 1881 година в Габрово се установява младият Васил Карагьозов, роден в Търново, учил 10 години в Германия, Австрия и Швейцария, дипломиран инженер и професор по дескриптивна геометрия в реномираните „Politechnicum“ и „Technische Hochschule“. Той започва работа като учител I-ва степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до седми клас в Априловото школо. На 21 септември 1881 г. Иван Калпазанов кани младежа на гости в дома си, споделя му своето съкровено желание да си построи собствена фабрика и го моли за помощ. Васил Карагьозов „се залавя за тази работа енергично“ и изпраща една телеграма, адресирана до „най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия“. Акуратните пощенски служители я препращат в гр. Кемниц, Саксония, във фабриката на Рихард Хартман.

От Германия пристига положителен отговор, че могат да направят нужните машини. Тогава Иван Калпазанов се сдружава с Петко Цокев (габровски търговец, негов клиент и приятел), който влиза в съдружието с 1/3 дялово участие. За целта двамата подписват Съглашение, с което уреждат взаимоотношенията си. В края на 1881 г., Иван Калпазанов заминава за Германия съпровождан от Васил Карагьозов, който е негов преводач и личен асистент. Там поръчват машини за комплектна щрайхгарна предачница на стойност 11 000 марки. В началото на 1882 г. Иван Калпазанов закупува терен за фабриката –„бахчията на поп Рачовата воденица“, в с. Бичкиня, на 3 км от Габрово, при „красивия завой“ на река Янтра. Площта е 22 973 m². Веднага започват да строят фабричните помещения. Машините пристигат по Дунава до Свищов, а оттам са извозени с волски каруци до Габрово. Строителството и монтажът отнемат около 10 месеца.

Пенчо Семов

Пенчо Иванов Семов е известен габровски индустриалец от началото до средата на 20 век, известен с благотворителната си дейност по подпомагането на много обществени начинания. Наричан е „българският Рокфелер“ и „най-социалният индустриалец на Балканите“.

Семов е главен акционер в 28 акционерни дружества в България, сред които 3 банки и 2 застрахователни компании. Умирайки на 10 юли 1945 година, Семов оставя основни капитали на стойност 1 082 582 000 лева (ок. 9 млн. ам. долара).

През 1919 година предприемачът дарява 300 хиляди златни лева за лобиране в полза на България договарянето на Ньойския договор.

В средата на 1930-те години фондацията на индустриалеца, наречена на негово име, дарява 300 хиляди долара за сградите на Аграрния факултет на Софийския университет (чийто наследник е Аграрният университет в Пловдив) и за Института по заразни и паразитни болести в България. С лични средства Семов основава и фонд за борба с туберкулозата. Днес на негово име е наименувана специализираната болница за белодробни заболявания в Габрово.

През 1936 г. Семов дарява на Съюза на журналистите в България своята вила (за приют за възрастни, старопиталище) и част от чифлика си във Варна. Тези имоти са оценени на 450 хиляди златни лева[4]. През същата година той и предприемачът Иван хаджи Беров изграждат в Габрово първите в България тенискортове и зимни пързалки.

Във връзка с основаването на фондацията и широката му благотворителна дейност, в централни български вестници като „Днес“ и „Народна дума“, Пенчо Семов е сравняван с Рокфелер. В габровски вестник от същата година Семов е описан като щедър човек, който раздава различни суми пари без да води отчет. Според изследователите на живота на Семов, личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията са за над 200 милиона лева. В документ на Министерския съвет, подписан от Карло Луканов през 1950 година, е вписана сумата от даренията на фондацията на обща стойност 204 162 524 лева в пари, акции и ценни книжа. В първото си завещание от 1928 година Семов завещава средства за построяването на сграда на Съюза на индустриалците в Габрово. С негови пари е закупена сградата на женското благотворително дружество „Майчина грижа“ и е построено Стопанското училище в Габрово. В София Семов строи и дълго време материално поддържа първия в България приют за бездомни. Безплатни трапезарии за ученици поддържа в Габрово, Варна и Казанлък. Индустриалецът спонсорира обучението на много ученици и деца на работниците в неговите фабрики, като сумата възлиза на над 3 милиона лева. Дарява средства за католическия колеж „Свети Августин“ в Пловдив, Априловската гимназия в Габрово, за училища във Варна и други градове.

През 1938 година околийският управител на Габрово предлага на Борис III връчването на високо държавно отличие на Семов.

Семов умира на 10 юли 1945 година, като оставя основни капитали на стойност 1 082 582 000 лева – около 9 милиона тогавашни долара. Посмъртната му воля, не е изпълнена. Фондацията която е учредена в тази връзка не успява да изпълни волята на дарителя, заради „народната власт“, която през 1947 г. конфискува предприятията, имотите и средствата, събирани през целия му живот.

Васил Карагьозов

Васил Николов Карагьозов (14 юни 1856 – 31 март 1938), известен в последните си години като схимонах Вениамин, e български фабрикант, политик (народен представител), почетен вицеконсул на Германия в Габрово, учител, схимонах в Зографския манастир, изтъкнат общественик и дарител.

Васил Карагьозов е роден на 14 юни 1856 г. във Велико Търново, в семейството на Николи Карагьозов и Венета Василева. Племенник е на фабриканта Стефан Карагьозов, Димитър Карагьозов, юриста Ангел Карагьозов. Кръщелник е на търговеца х. Николи Минчоолу. Учи в родния си град, научава гръцки и турски език. На 15-годишна възраст семейството му го изпраща да получи светско образование в Западна Европа. Учи в престижни училища – политехникум (Politechnicum) и техническо висше училище (Technische Hochschule). Научава се да свири на пиано и цигулка, да рисува, да пее в хор, немски, френски, английски и италиански езици. Запознава се с принц Фердинанд, който години по-късно ще стане Фердинанд I.

Съдбоносна е срещата на 21 септември 1881 г. между Иван Калпазанов и Васил Карагьозов. Тя поставя началото на голямо приятелство, по-късно скрепено от брака на В. Карагьозов с най-възрастната дъщеря на Иван Калпазанов – Дешка (по-голяма сестра на Стоянка, съпругата на изтъкнатия д-р Петър Цончев – медик и краевед на Габрово.

Иван Калпазанов споделя мечтите си, а Васил Карагьозов се заема енергично да му съдейства. Не знае точно коя фабрика произвежда най-качествените машини за щрайхгарна прежда в Германия, затова адресира писмото „До най-реномираната фабрика за текстилни машини – Германия“. Акуратните пощенски служители го препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц. След няколко месеца Иван Калпазанов и Васил Карагьозов отиват заедно в Германия, подписват договори за покупка на необходимата техника „на стойност 11 000 марки. А всички разноски за машините, за пътуването и възнаграждението на г-на Карагьозов възлизаха на 12 838 гроша.“

Фабриката е осветена на 13 и 14 ноември 1882 г. и официално оповестена в ДВ 139 от 4 декември 1882 г. Наречена е Първа придворна княжеска фабрика за шаяци, сукна и гайтани „Ив. К. Калпазанов“. Тя е първата модерна фабрика в Княжество България. Отначало е със статут на събирателно дружество, а през 1908 г. е преобразувана в анонимно акционерно дружество.

Иван Хаджиберов

Иван Хаджибулов Иванов или Иван Хаджиберов е български търговец, индустриалец, дарител и общественик. Роден е в Габрово през декември 1858 г. в семейството на хаджи Беро Иванов, производител на брашно, търговец и кираджия и Иванка Минчева. Образованието си получава в частното училище на Неофит Соколски. По време на Руско-турката война от 1877 – 1878 г. е куриер в Българското опълчение. Почива на 5 март 1934 г. Изпратен е с вой на сирените на всички габровски фабрики и непрекъснат звън на църковните камбани.

След Освобождението се занимава с търговия на риба, барут и хранителни стоки. Управлява мелницата на баща си от 1882 г. Поставя допълнителни сита и започва да произвежда брашно без трици. Участник е в Сръбско-българската война от 1885 г. През 1890 г. с брат си Димитър построяват валцова мелница. Мелницата е електрифицирана чрез закупеното от Германия през 1891 г. динамо и няколко електрически крушки с въглена пръчица, по този начин за първи път в България светва електрическа крушка.

През 1892 г. създава първата фабрика за фини вълнени платове в България „Първа царска придворна фабрика за текстилни платове“. До 1902 г. я управлява в съдружие с внука на Христак Момерин Андрей Момерин. Използват се вносни материали от Австро-Унгария, Англия и Италия. В нея работят 12 работници на три дървени и два механични стана. Основният капитал на фабриката е 10 000 лева. По негова инициатива се произвеждат готови дрехи. Обзаведена е по английски образец. През 1906 г. построява водноелектрическа централа на река Янтра, която се състои от две хоризонтални водни турбини по 90 конски сили, система „Брауншвайг“, с два генератора за променлив ток.

Стойността ѝ е около 300 000 златни лева. Тя е първата водноелектрическа централа в България за индустриални цели и втората след тази в Панчарево. Освен за собствената си фабрика, електроенергията се използва и от фабриките „Александър“ и „Успех“, както и за осветление на централната градска част на Габрово. Сградата на електроцентралата е изрисувана от художник – на източната страна е изобразено земното кълбо с танцуваща върху него девойка, което символизира електричеството, завладяващо света по това време. Под земното кълбо е нарисувано българско хоро, играно от строителите на централата, водени от Иван Хаджиберов.

След обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г., цар Фердинанд, на път за София, отсяда в дома на Иван Хаджиберов. През 1912 г., след многократни разширения на фабриката, в нея работят 280 работници, а капитала ѝ възлиза на 1,2 милиона лева. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е доставчик на платове за българската армия. През 1915 г. във фабриката работят 72 стана. Внася висококачествени мириносови прежди от Англия, чрез установените връзки с фирмата „Нормантон“.

Поради обвинение по член 4 от Закона за съдене виновниците за народната катастрофа – „за забогатяване по време на война“, е арестуван през 1919 г. Прекарва девет месеца в предварителен арест. Оправдан е с амнистията от 26 юли 1924 г. През 1923 г. фабриката е опожарена, а след това и възстановена. През 1930-те години се произвеждат по около 120 km плат годишно. От април 1931 г. е преобразувана в акционерно дружество. Създадени са паркове, игрища за тенис на корт, жилища за работниците, читалищен салон, зоологическа градина, билярд, занималня и частно училище за децата на работниците и е организиран стол.

Васил Априлов

Васил Евстатиев Априлов (1789 – 1847) (по правопис от 19 в.: Василiй Евстаѳьевичъ Априловъ) е български стопански и просветен деец, дарител, писател от времето на Българското възраждане.

Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в гр. Габрово. На единадесетгодишна възраст брат му, търговец, го отвежда в Москва (1800). Впоследствие Априлов завършва гимназия в Брашов и за кратко следва медицина във Виена (1807 – 1809).

Малко по-късно Васил Априлов и брат му Никифор се преместват от Москва в Одеса, която по това време се налага като главен център на западна Новорусия. Първоначално Васил Априлов работи при гръцкия търговец Теодориди, след което заедно с брат си открива фабрика за спиртни напитки. През 1821 година те изграждат фабрика за рафиниране на захар и голям магазин за хранителни и други потребителски стоки.

По време на Гръцкото въстание (1821) щедро подпомага готвещите се да преминат Дунава доброволци.

Решителен поврат във възгледите на Априлов предизвиква прочетената от него през 1831 г. книга на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Под нейно влияние се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. с помощта на Николай Ст. Палаузов, на братята Константин и Димитър Мустакови, на други български търговци в странство и на митрополит Иларион Търновски, открива в Габрово първото чисто българско взаимно училище, сегашната Априловска гимназия. Освен значителната парична и организационна помощ, която оказва на българското просветно движение, издава и няколко книги, с които дава насока на възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският, а не църковнославянският или гръцкият език да бъде основа на светското образование в България.

Значението на Васил Априлов за развитието на българската наука се определя главно от неговата организаторска и посредническа работа. Чрез писма издирва в България свои сътрудници и ги насърчава в събирането на старинни и на народни песни. Негови дописници стават Захари Круша, Райно Попович, Неофит Рилски, Анатолий Зографски и др. С тяхно съдействие пръв обнародва образци от средновековни български монети, както и текста на няколко старобългарски грамоти.

През 1847 г. Априлов посещава Габрово. На връщане за Одеса умира в Галац от мъчилата го дълги години туберкулоза. Завещава на габровската община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негов почин училище. Първоначално е погребан в Галац, а впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. През 1935 г. пред училищното здание му е издигнат паметник, изработен от скулптора Кирил Тодоров. В подножието на статуята са изобразени различните етапи от развитието на българското образование.

Христо Бобчев

Христо Бобчев остава в историята като един от първостроителите на габровската индустрия. Той е роден в колиби Стомонеците, недалеч от Габрово, през 1834 г. Още 12-годишен, баща му го довежда в Габрово за работник в гайтанджийницата на Георги Хесапчиев. Той работи там дълги години, както и в други гайтанджийници, не по малко от 18 часа на ден. С трудолюбие успява към 25-годишната си възраст да спести известна сума и да стане самостоятелен гайтанджия. Образува съдружие със Стефан П. Хаджистойчев, но след 3-4 години се разделят.

Христо Бобчев забелязва, че дървените чаркове, с които работи често се развалят и заменя със стоманени части онези, които най-бързо се износват. Скоро започва сам да произвежда чаркове и да ги продава, с което се замогва материално и придобива авторитет сред гайтанджийския еснаф, който по това време заема високо обществено място в града.

Виждайки, че ръчно изработваната домашна прежда не е достатъчна за производството, а в същото време от фабричната английска излиза много по-хубав гайтан, хрумва му идеята да си набави машини за изработване подобни прежди. Идеята е превъзходна, но капитал достатъчно няма и тогава започва да търси съдружници, което се оказва трудна задача. Всички са крайно недоверчиви, тъй като до тогава почти не се употребяват машини. Ако днес убеди един, на другия ден той се отказва и трябва да убеждава други. Без да се обезсърчава и с голяма упоритост, през 1883 Хр. Бобчев успява да привлече за съдружници братята Стефан, Иван и Цанко Хаджистойчеви, Христо Гъдев, Велчо Евстр. Рашеев – от Габрово и Стефан Медарев и Стефан П. Недевски от Севлиево. В началото на м. дек. 1884 г. Христо Бобчев слага десет оки (около 13 кг) злато в кемер, който увива около кръста си и заминава за Манчестър, Англия, предприемайки едно твърде любопитно пътуване.

Христо Бобчев е един от най-видните габровски граждани и се е ползва със завидна репутация. В неговият дом отсядат, както първия български княз Александър, така и цар Фердинанд.

Историческо е посещението на княз Александър Батемберг през 1885 г. На път за Пловдив, тук, в дома на Христо Бобчев, той обявява на руските офицери, че ги освобождава от длъжностите им и прокламира съединението на Северна с Южна България (Източна Румелия).

Първото си посещение в дома на Христо Бобчев цар Фердинанд прави на 3 авг. 1887 г., когато след избирането му за княз на България, преминава през Търново и пристига в Габрово. Установява се на квартира у Хр. Бобчев и още същата вечер там се провежда първият министерски съвет под негово председателство. През следващите години князът посещава домът на Бобчев с майка си и княгиня Мария Луиза.

При откриване линията Царева-Ливада – Габрово през януари 1912 г., цар Фердинанд се заинтересува коя е точно къщата в Габрово, където се е провел първия министерски съвет и задължава министър Т. Тодоров да проучи и предаде неговото желание да се постави на нея надпис за това важно историческо събитие. Христо Р. Бобчев получава и от двамата князе ордени за гражданска заслуга. В неговия дом прекарва две нощи граф Н. Игнатиев, по време на шипченските тържества през 1902 г.

Текст: Иван Постомпиров, Главен уредник в РИМ Габрово

Тодор Бурмов

Тодор Стоянов Бурмо̀в е виден български възрожденец, борец за църковна независимост и активен политически деец след Освобождението. Народен представител в I Велико народно събрание и I, II и XII Обикновено народно събрание.

Първоначално Бурмов учи в килийното училище в Габрово, а през учебната 1845 – 1846 г. постъпва в Габровското взаимно училище, където негови учители са Христо Костович и Илия Грудов. Още в ранните си детски години Тодор Бурмов показва много добри способности и това му дава възможността да замине да учи в Русия. През 1857 г. завършва Киевската духовна академия със степен магистър и се завръща в Габрово, където работи като учител. Високообразованият младеж повежда истинска борба със старите учители и чорбаджии за коренна реформа в образователния процес, за въвеждане на нови предмети и методи на преподаване. Благодарение на него, след две години Габровското училище се превръща в едно от най-модерните класни училища в страната.

Едновременно с това Тодор Бурмов започва своята публицистична дейност, публикувайки материали в „Цариградски вестник“ и списание „Български книжици“ (1860 – 1862). През 1860 г. става редактор на „Български книжици“ и на страниците на списанието той поставя въпроса за църковната независимост. През април същата година Тодор Бурмов участва в подготовката на Великденската акция и отпечатва специална брошура, озаглавена „Българите и високото гръцко духовенство“, в която аргументира необходимостта от самостоятелна българска църква.

През следващите няколко години Тодор Бурмов поема издаването на вестник „Съветник“ (1863 – 1865) – първият български партиен орган, изразяващ интересите на умереното течение в борбата за църковна независимост. Привърженици на това течение са още Найден Геров, както и ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Те застъпват тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разрив с Патриаршията. През 1865 г. вестникът е спрян, но Бурмов продължава да отстоява своите позиции на страниците на вестник „Время“ (1865 – 1867). Макар и да не е революционер, Тодор Бурмов подкрепя идеята за освобождение чрез радикални мерки, но поставя акцента не върху самостоятелно освободително движение, а върху ролята на Русия.

През 1867 г. постъпва на работа в руската легация в Цариград като преводач и съветник по българските въпроси. Едновременно с това продължава журналистическата си дейност, като кореспондент на вестниците „Московские ведомости“ и „Европа“, където публикува много материали, разкриващи положението на българския народ и неговите стремежи. Не прекъсва и работата си за Църковното национално движение – пише брошури, посредничи между Руското посолство и българските дейци, служи като съветник на екзарх Антим I по важни политически въпроси. През 1875 г. е назначен за управител на Николаевската болница към Руското посолство в Цариград.

Емануил Манолов

Емануил Иванов Манолов е български композитор. Роден е на 7 януари 1858 в град Габрово, а след това учи в Московската консерватория. Известно време работи като преподавател, а също и като военен капелмайстор в редица български градове. Емануил Манолов е един от първите български професионални музикални композитори. Той е автор на първата българска опера – „Сиромахкиня“ написана за нуждите на Казанлъшкия оперен театър. Други известни негови произведения са „Работнически марш“ и „Учителски марш“. Той е един от първите български композитори, които се занимават с писане на детски песни. Повечето негови произведения за деца за пръв път са издадени в сборника „Славееви гори.“ Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Учил е две години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория.

След Освобождението (1878) напуска родния си град, известно време остава в Свищов, където пее в хора на Георги Байданов. Известно време се спира в Букурещ и Одеса и се установява в Москва, където учи около 2 години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория и прави първите си композиционни опити. След обявяването на Сръбско-българската война (1885) се завръща в България, свири в духовия оркестър на I Софийски полк. Преподава пеене в Педагогическото училище в Казанлък (1886-1888), по-късно пее в Катедралния хор на Г. Байданов в Пловдив. Капелмайстор на духовия оркестър на XXI пехотен полк в Асеновград (1890-1899), където записва народни песни, по-късно издадени в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1899 до края на живота си е капелмайстор на ХXIII Шипченски полк, диригент на любителския хор и оркестър на читалище „Искра“ в Казанлък. Тук създава голяма част от своите произведения и развива активна музикално-обществена дейност. В Казанлък е премиерата на първите две действия от „Сиромахкиня“ (1900).
Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество.

Автор е на първата българска опера „Сиромахкиня“ (недовършена), изградена в интонациите на градския романс и италианската класическа опера. Произведенията му са написани за професионалните и любителски състави в страната. Любителският оркестър, с който разполага в Казанлък, е непълен, което определя и състава в неговите партитури за симфоничен оркестър. Основен жанр в творчеството му е хоровата песен. Голяма част от творбите му, отпечатани в музикалната библиотека „Славееви гори“, са детски и училищни песни. Между хоровите много популярни са песента „Каква мома видях, мамо“ и китките „Мама Иванчу думаше“ и „Повей, повей, буйни ветре“, публикувани в музикална библиотека „Звукове“. Автор е на: китки за смесен акапелен хор; китки за смесен хор и пиано; литургични песнопения; маршове; детски и училищни песни, сред които класическият образец „Хубава си татковино“. Пише китки и пиеси за духов оркестър, камерни пиеси; квартет; 5 солови песни, 3 дуета и други.

Домът на културата в Габрово носи неговото име.

Райчо Каролев

Райчо Михов Каролев е български просветен деец, политик, историк и богослов. Той е дългогодишен директор на някои от водещите български училища. Участва в няколко парламента като представител на Либералната партия, а от 1884 до 1886 г. е министър на народното просвещение. Райчо Каролев е роден на 27 февруари (15 февруари стар стил) 1846 г. в Габрово. От 1863 г. учи в Киев, където завършва семинария (1867) и Духовна академия (1871). След това е учител (1871 – 1875) и директор (1875 – 1876) на взаимното училище в Габрово. След Априлското въстание през 1876 г. е арестуван за кратко. По време на Временното руско управление е училищен инспектор, а от 1880 до 1884 г. е директор на Габровската гимназия. От 1871 г. е дописен, а от 1884 г. – редовен член на Българското книжовно дружество.

През лятото на 1877 г., когато руските войски влизат в Габрово, Райчо Каролев е избран за председател на Габровската община. По искане на ген. Валериан Дерожински Райчо Каролев и Иван Колчев Калпазанов провеждат работна среща с него. Ген. Дерожински изисква българин да премине Балкана и да отнесе писмо от великия княз Николай Николаевич до ген. Гурко.

Иван Колчев Калпазанов осигурява свой верен работник, който отнася писмото и за 24 часа се връща с отговор. Ген. Дерожински повежда част от Габровския отряд към връх Шипка за демонстративна маневра, докато ген. Гурко се качи от юг на Шипка. Войната започва.

Райчо Каролев е министър на народното просвещение във второто правителство на Петко Каравелов (1884 – 1886), но след неговото сваляне се оттегля от политическия живот. През следващите години е директор на Първа софийска мъжка гимназия (1886 – 1890), на Пловдивската мъжка гимназия (1890 – 1894), на Народната библиотека „Свети Кирил и Методий“ (1895 – 1899) и на Дирекцията на статистиката (1899). От 1900 до 1903 г. е учител в Първа софийска девическа гимназия, а от 1903 до 1910 г. е чиновник във Върховната сметна палата.

Петър Цончев

Петър Цончев Пенчов е български лекар, писател и известен краевед на Габровския регион, изтъкнат общественик и щедър дарител.

Роден е на 8 ноември 1867 г. в Габрово в семейството на Цончо Пенчов – съдия, кмет на града и политик. През 1889 завършва Априловската гимназия. Записва медицина в Киев като априловски стипендиант и се дипломира през 1894 г.

Бил е директор на Народното здраве (1923), член на Върховния медицински съвет (1924 – 1929) и член на Висшия медицински съвет (1929 – 1931). Негово произведение са книгите „Из стопанското минало на Габрово“ (1929) и „Из общественото и културно минало на Габрово“ (1934).

На 1 юли 1899 г. е назначен за околийски лекар в гр. Горна Оряховица, където открива трикласна болница. По този повод е награден от цар Фердинанд с орден „За гражданска заслуга“ V степен. Там работи до 1899 г.

През 1895 г. е публикувана първата му статия на медицинска тематика в сп. „Медицински сборник“, кн. 8.

От 1889 г. става околийски и болничен лекар в Габрово. Още с идването си възобновява дружество „Червен кръст“, на което става председател.

Заедно с д-р Т. Петров редактира сп. „Съвременна хигиена“ в гр. София.

На 1 септември 1911 г. става училищен лекар и лектор по професиоанална хигиена в механо-техническото училище „Д-р Никола Василиади“. Пръв повдига въпроса за построяване на новото училищно здание.

От 13 февруари 1912 г. започва работа като учител – лекар в Априловската гимназия.

Женен е за Стоянка Иванова Калпазанова – третата дъщеря и пето дете на Велика Стоянова и Иван Калпазанов – основателят на Първата модерна фабрика за текстил в Габрово и в новоосвободеното Княжество България. Известно време е член на управителния съвет на фабриката, на която дългогодишен директор е неговият зет Васил Карагьозов.

През периода 1912 – 1913 г. Балканската война/ е началник на IV полева болница при Девета плевенска дивизия.

Натрупаният опит до този момент му дава възможност да продължи своето кариерно развитие. От 12 септември 1915 г. до 13 август 1918 г. д-р Цончев заема длъжността Началник на XV местна военна болница в гр. София.

На 5 юли 1920 г. по негова инициатива група ентусиазирани габровци се събират в Априловската гимназия и решават да се основе Историографско дружество. Съвместно с Еким Андрейчин поставят началото на музея към дружеството /1923 г./. През 1929 г. музейната сбирка се слива с тази на Априловската гимназия.

От 4 юли 1923 г. до 4 ноември 1923 г. е Директор на народното здраве.

През периода 1924 – 1929 е член на Върховния медицински съвет. Между 1929 и 1931 е член на Висшия медицински съвет.

По негово искане на 3 януари 1926 г. е възобновена Габровската дружба в гр. София, на която е председател до 1932 г., след което е провъзгласен за почетен председател.

През 1929 г. е отпечатан неговият труд „Из стопанското минало на Габрово“.

През 1934 г. излиза от печат вторият му голям труд „Из общественото и културно минало на Габрово“.

Намира вечен покой на 80-годишна възраст в София на 22 септември 1947 г.

Тота Венкова

Тота Венкова Чехларова е първата българка – дипломиран лекар. Нейният живот е пример в българската история за жена със социално значима професия, благодетелка и благотворителка.

За нея Петър Иванов Колев пише в книгата си „Бележити българки“ (1933): „Скромна, тиха, милозлива и всякога сърдечна, тя вървяла неотстъпно и безшумно по своя път да стопля сърцата на безутешните и да облекчава страданията и болките. В това отношение тя беше еднакво лекар на организма и душата на страдащия.“

Тота Венкова е родена през 1855 г. в Габрово в семейството на Мария и Венко Чехларя. Тя осиротява рано и живее при семейството на своята сестра – Радка и Нестор Миневски.

През 1871 г. започва да учи в главното девическо училище в Габрово като стипендиантка на женското благотворително дружество „Майчина грижа“, при условие да стане учителка, където бъде разпределена.

През 1873 г. Тота Венкова завършва с отличие и Училищното настоятелство я назначава в 5-класното девическо училище, където тя учителства до 1878 г. По време на Руско – Турската Освободителна война Тота Венкова е самарянка във военния лазарет (Априловска гимназия). Това е времето и мястото, когато у младата жена назрява желанието да посвети живота си на страдащите.

По време на войната в дома на сестра ѝ е настанен раненият руски лекар Пясецкий, който забелязва нейните способности и настоява пред близките ѝ да бъде изпратена на обучение в Русия. През 1878 г. Тота Венков отправя молба към Дамското благотворително дружество в Санкт Петербург с горещо желание да се посвети на медицината. На 15 септември, същата година, Габровският градски управителен съвет издава на Т. Венкова свидетелство за учителстването ѝ в Габрово и заедно със свидетелството за завършване на петокласното Габровско девическо училище заминава да учи медицина в Санкт Петербург със стипендия от 300 рубли и платени пътни разходи.

Още първата година Тота Венкова заболява от тежко белодробно възпаление и се връща в България, губейки стипендията си.

След 5 – годишно прекъсване се завръща в Санкт Петербург и продължава следването си вече като стипендиантка на българското Министерство на Просвещението. През 1886 г. тя се дипломира с отличие. Счита се за първата българка с висше медицинско образование след Освобождението. Връща се в България и работи в болниците в Русе, Търново, Варна и София (1886 – 1893).

През 1893 г. отива на едногодишна специализация по детски и вътрешни болести в Петербург. По-късно във Виена придобива специалност по акушерство и гинекология. След завръщането си в България тя се установява в София. Участва в основаването на първите акушерски курсове към „Червения кръст“ и преподава в тях.

В периода 1899 – 1900 г. работи като училищен лекар при Софийска девическа гимназия. По здравословни причини напуска държавната лекарска служба през 1901 г. и преминава на частна практика в двуетажната си къща на ъгъла на ул. Солунска 13 и ул. Христо Белчев, където открива безплатна женска консултация. Там тя приютява бедни и изоставени жени, за които се грижи и лекува.

Самата д-р Тота Венкова не създава семейство, но помага на племенниците си – Тота, Иван и Кина да получат добро образование.

В края на живота си д-р Тота Венкова завещава цялото свое имущество на народа си. Според оставеното от нея завещание, което се изпълнява едва през 1932 г., тя дарява на Софийския университет 40 000 лв. (тогавашни пари), на Искрецкия санаториум за гръдно болни „Фердинанд I“ – 500 000 лв., за да се обзаведе павилион с 40 легла за лечение на туберкулозни деца и на Габровското девическо училище – 500 000 лв.[1]

Умира на 23 декември 1921 г.

През 1997 г. мощите на д-р Тота Венкова се пренасят в родно Габрово.

Продан Тишков Проданов, наричан Чардафон и Чардафон Велики(й), е български опълченец-поборник от Руско-турската война (1877 – 1878), сержант-майор в милицията на Източна Румелия, активен участник в Съединението на Княжество България и Източна Румелия в 1885 година, по-късно офицер от Българската армия.

Продан Тишков е роден през 1860 г. в град Габрово. Записва се в Българското опълчение и участва в Руско-турска война (1877-1878). След Освобождението служи като сержант-майор в милицията на Източна Румелия. Отговаря за резервистите от село Голямо Конаре, днес град Съединение.

До 1884 г. Продан Тишков носи прякор Чарда, означаващ стадо говеда.[1] Като подигравка с директора на милицията и жандармерията на Източна Румелия поляка генерал Август фон Дригалски към прякора на Продан Тишков прибавят частицата „фон“ (означаваща „от“ на немски, но възприемана като белег за аристократичен произход) и той става Чардафон. Наречен е иронично Чардафон Великий[2] от Захари Стоянов в негов хумористичен очерк от 1887 г., считан за първата романизирана биография в страната.

Включва се активно в подготовката и провъзгласяването на Съединението. Член е на Тайния революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив. Участва на тържествата в памет на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа (1885), които изиграват роля на катализатор в подготовката. Организира и предвожда най-голямата чета – Голямоконарската, която на 5 срещу 6 септември 1885 г. влиза в Пловдив. Участва в арестуването на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и провъзгласяването на Съединението.

В съединена България Продан Тишков служи в кавалерията на Българската армия, достига до военно звание майор. Умира в родния си град Габрово през 1906 г.

Никола Василиади

Никола Василиади е български лекар, възрожденски обществен деец, дарител за народната просвета, радетел за професионално-техническото образование. Неговият баща Васил Георгеско (Георгюв) е от село Гачевци (днес квартал на Габрово). Изселва през първата четвърт на XIX век в Румъния. Тук се ражда през 1822 г. Никола Василиади. Основно и гимназиално образование получава в Букурещ. После следва медицина в Атина, Париж и Берлин.

Има медицинска практика в Букурещ. Там се запознава с много от пребиваващите българи като Евлоги Георгиев, д-р Г.Атанасович, Стати И. Станкович, Юрдан х. Димитров, д-р Петър Протич и Иван Д. Бакалоолу.

През 1867 г. в Търново е открита Болница „Свети безсребреници Козма и Дамян“. Неин първи директор е фабрикантът Стефан Карагьозов. В нея са е лекува населението от Търновския регион. Ефорията (настоятелството) на тази болница и на училището към нея е в Букурещ, a един от членовете ѝ е д-р Никола Василияди.

Собственик е на хотел „Габровени“, основно място за сбирки на хъшовете в Букурещ. Член на Добродетелната дружина като отговаря за управлението на завещаните ѝ от богати българи имоти.

След Освобождението, около 1878 г., предлага услугите си на Отечеството и е назначен за окръжен лекар в Дупни

Не успява да създаде семейство и е без наследници. Убеден е, че една възраждаща се нация има нужда не само от общо, но и от техническо образование за да създава повече материални блага. Затова на 10 юни 1881 г. завещава на Габрово 2 хотела в Букурещ на стойност повече от 30 000 лв. Със средствата от продажбата да се създаде и поддържа едно политехническо училище в Габрово, което да носи неговото име (днес Професионална техническа гимназия „Д-р Никола Василиади“). Благодарение родолюбието и дарението на д-р Никола Василияди, от миналото до днес в Габрово съществува и успешно се развива техническото училище с доказани качество и традиции. Има опасения, че румънското правителство може да оспори завещанието му. Включил в него клауза, според която „ако това завещание бъде унищожено по каквато и е причина, тогава целият ми движим и недвижим имот ще вземат и наследят г-н Евлоги Георгиев и д-р Атанасович без никаква друга тежест или условия“.

Така спокоен завършва земния си път на 25 януари 1882 г. в Букурещ.

Опасенията на д-р Василияди се оказват основателни. Завещанието е спасено от цитирания по-горе добавъчен член. Благодарение на Евлоги Георгиев (добър българин и патриот), волята на дарителя е изпълнена добросъвестно. Двата хотела в Букурещ са заменени със зданието на Иван Хаджиенов в София, намиращо се срещу царския дворец (днес в него се помещава университетът). Получените средства от този имот са внасяни по сметка на името на „Д-р Никола Василияди“. В определен момент там са натрупани повече от 12 700 000 лв. Този фонд е управляван от държавата.

Лазар Донков

Лазар Иванов Донков е български етнограф и художник, създател и пръв директор на архитектурно-етнографски комплекс „Етър“ край Габрово. Баща е на известния в страната и в чужбина художник Иван Донков и на баскетболиста Христо Донков.

Роден е в Габрово на 20 септември 1908 г. Неговата майка Рада Голосманова е от стария габровски род Тухладжиеви, а баща му Иван Лазаров Донков (1867-1946) е основател на първата патронна фабрика в България.

Лазар Донков завършва Априловската гимназия в Габрово през 1927 г. Той е самоук художник, който през 1950-те години обикаля габровските села и прави стотици скици и рисунки на възрожденски къщи, занаятчийски работилници и технически съоръжения.

По негово предложение и проект в габровския квартал Етъра е изграден архитектурно-етнографски комплекс „Етър“. На 22 април 1963 г. е направена първата копка на комплекса, а е тържествено открит на 7 септември 1964 г. Неговото творение е единственият по рода си етнографски музей на открито на Балканския полуостров с действащи работилници, в които се съхраняват и представят традиционни балканджийски занаяти, включително с механизми, задвижвани от водна струя. През периода 1963-1976 г.

Лазар Донков е методически ръководител и директор на комплекса. Публикува редица статии и издава „Кратки бележки по изграждането на етнографския парк-музей“ (1971). Умира в Габрово през 1976 г.

За него журналистът Цоньо Стойков пише:

„Най-милата среща, която съм имал като журналист е когато бях на гости на бай Лазар Донков. Той ме прие с уважение, като човек, с когото може да споделиш своите си тревоги и своите планове. Даде ми една книжка, която беше написал за създаването на „Етъра“. В нея беше описал своите битки, как са се борили срещу него и все пак е успял да убеди когото трябва, за да го има и днес музея на открито. Ако трябва с една дума да определя Лазар Донков, тя е Творец Голям.“

Публикацията има за цел да повдигне самочувствието на габровци и да ви срещне по иновативен начин с едни от най-вдъхновяващите исторически личности за Габрово.

Историческите личности на Габрово оживяват с Deep Nostalgia

Използвани източници: Уикипедия, Регионален исторически музей Габрово, Община Габрово, Дарик Раио

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 − nine =