ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ: Незабравими цитати

Posted on

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ: Незабравими цитати

Роденият в Копривщица поет казва: „Един човек, който не обича родно място и не пази скъпи спомени за него – той е изгубен човек

Димчо Дебелянов Копривщица Поезия Дебелянов Цитати

Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца.

През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли.

Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Когато нощ се спусне над земята

и морний ден в незнаен край замине,

самин кат плаха сянка в тъмнината

заскитвам аз сред тъмните градини.

И дълго вслушан с трепет непонятен

в словата на кристалното мълчанье,

аз спомням за деня си невъзвратен

и пролетното слънчево сиянье.

из „Когато нощ се спусне над земята“

Сега виждам, че е по-добре да има човек много работа и другари, и театър, и книги. Те разсейват и мъката не се усеща.

Димчо Дебелянов

ПОТОКЪТ СТЕНЕ В ДОЛИНАТА

Потокът стене в долината,

отеква спомен в всеки звук –

тук нявга двамата със нея

пристъпвахме един до друг.

Валеше тихо, едностайно,

но нас опил бе дивен чар

пред радост първа – щастие незнайно,

пред първа пролет – първи жар.

Ала на устни не изгрея

с години чаканата реч,

че бяхме близко двама с нея

и пак безкрайно надалеч.

Димчо Дебелянов

Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна.

Димчо Дебелянов

Живеех, трупах… Докато във мрака във гръдта си усетих страшна яма… Очи залюпих, изведнъж заплаках… аз всичко имах, само тебе нямах!

Димчо Дебелянов

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? –

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни…

из „Помниш ли, помниш ли тихия двор“

жог … Вчера четох на едно място, че любовта била комедия, и трябвало много репетиции да се правят, за да излезе комедията сполучлива. Прекараното време в Ихтиман като че всичкото беше само репетиция.

Аз уж дойдох да се разберем, пък нямах смелостта да потърся това разбиране. Наистина нямаше и възможност да се обясним, но и голяма грешка има в мене. Аз в тая репетиция съвсем не си знаех ролята, пък и аз пръв път играя такава комедия.

Не зная каква е тази работа, откак почувствах, че любовта ми няма да остане само спомен, аз като че цял се прераждам. Аз досега нямах никому, комуто да се изкажа…

А ако някога действително почувствувам, че аз мога макар и малко щастие да ти дам, аз не мога си представя какво би станало с мен…

Ще ми отговориш, нали?

Димчо Дебелянов, София, 07.05. 1910 г.
из писмо до Иванка Дерменджийска

Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. Но защо ти пиша това? Тоя процес у мене почна още когато ти беше тука. Но заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудно в бъднините, в разцвета на сили, които само временно са били спрени. Кой знае? Ще дойдат може би дни, в когато аз ще вдъхна свободно, но няма ли да видя още в първия ми час, че тия сили не са били спрени, а завинаги похабени.

И сега, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е искрен израз на накипяла мъка или желание да се пишат само красиви фрази. Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да преценявам изгубеното и да жаля по него. Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като смърт? Да знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че си живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния?

Димчо Дебелянов, София, 10. 9. 1910 г.
из писмо до Лилиев

Продължение на историческата поредица с цитати на Велики българи – тук може да откриете думите на Васил Левски.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

16 + fourteen =