Потопената църква „Свето Възнесение“ през обектива на патриота Радослав Първанов – оригинално заглавие
Църквата „Свето Възнесение“ в историческото монтанско село Живовци е едно необикновено място със силна енергия. Строена е през 1842 г. от пиротския майстор Георги Йованов, който е строил църквите в село Каменна Рикса и Лопушанския манастир. Архитектурата ѝ носи характерните особености на Северозападната българска строителна школа. Свидетел на няколко значими исторически събития, днес останките ѝ могат да се видят при ниско ниво на водите на язовир “Огоста“, заради чието изграждане селата Живовци и Калиманица са били изселени. Още в началото на 70-те години църквата е обявена за паметник на културата от епохата на Възраждането.
На Спасовден, когато е храмовият празник на тази обител, я разглеждаме заедно с известния фотограф Радослав Първанов. Той е автор на десетки патриотични проекти за съхраняване красотата на всички измерения на българщината и е инициатор на стойностни каузи, свързани с автентичния ни фолклор, история и култура.
- Снимал си толкова красиви кътчета и хора в родината ни, защо избра това изоставено място, за да ни го покажеш през обектива си?
Истината е, че дори в такива забравени от времето места има също красота, и то много въздействаща! Заедно с другите две потопени църкви в България, това е храм, който сякаш излъчва сила и е там, за да ни даде безгласни уроци. Изключително е усещането да видиш как нещо, независимо от разрухата, излъчва достолепие. Разглеждайки я, човек се замисля, че някъде нещо се е прекъснало в духовната нишка на днешните хора. Затова имам идея да включа фотографиите от тази църква, заедно с други изоставени храмове в страната ни, в проекта „Счупената вяра“.
- Това ли те натъжава? Че имаме толкова хубави места, които тънат в разруха?
По-скоро ме амбицира да провокирам всички да се замислим за парадокса, че имаме толкова силна църковна власт, а толкова слаба духовност. Ние като че ли сме вярващи само по празници. Според мен ни е необходимо сериозно, отдадено и безкористно отношение към православната църква, не само като към организация, а като портал към вярата.
- Разкажи ни за фотографския процес около запечатването на тези ценни кадри от потъналата църква.
О, много се вълнувах още преди да я видя на живо. Отидох специално да спя на брега на язовир “Огоста” и тъй като пристигнах почти на здрачаване, нямах търпение да обходя района с дрон, за да я открия. Бях чувал доста предания за това място и както винаги преди снимачния процес се подготвям със солидна литература. Въпреки това, я открих сравнително трудно. Всичко в района тъне в разруха. Когато на сутринта преминах по малка горска, обрасла пътечка и се изправих на няколко метра пред самото здание, изпитах страхопочитание от гледката. Очаквах да усетя тъга, а всъщност имаше толкова светлина и физически в пространството и енергийно като излъчване от сградата на църквата.
- Какво всъщност е най-характерното за този изоставен, залят храм? Опиши ни тази емоция с думи, преди да разгледаме фотографиите.
Най-впечатляващ е контрастът! На пръв поглед църквата изглежда малка на фона на язовира, но всъщност е доста солидна сграда от няколко части с интересна архитектура. Още на входа сякаш има преход през различни епохи. Силно впечатление ми направи сбора от руините на слоеве стари тухли и срутени по земята отломки от покрива, непосредствено до изцяло запазени изкусни пясъчни мозайки по централната арка, които изглеждат модерно и сложно изработени дори за нашето време. Изумително е на такова място просто да бъде поставен надпис: „Внимание! Опасен обект, не влизай!“ Кой всъщност трябва да подходи с внимание? И не е ли това опасен обект най-вече за слабоволието и липсата на сериозно отношение към стойностните неща?… Влязох!
- Какъв свят се разкри пред теб?
Неподправен! Мисля, че ключовата дума е ВЯРА! Обичам да влагам фина художественост и да запазвам документалното представяне на обектите. Тук това ми беше много лесно. Заставайки пред църквата улових контраста от заснежените хребети в далечината и събуждащата се природа с буйните зелени треви – вяра към нов живот! Поглеждайки сградата отстрани, ясно се вижда, че тя се е разцепила като книга и има опасност огромно парче скоро да рухне.
За сега обаче има някаква цялост и необяснима сила надделява над физичните закони, за да се държи единността на фасада. Отново посланието е за вяра – трябва ни толкова мъничко, за да се съхраним и да не се поддадем на разрухата от външни фактори. Щом една сграда успява да се бори с изпитанията на климатичните агресии към нея, трябва и ние като българи да се справим с разрушителните сили на завист и бездуховност, които витаят в ежедневието ни. Достатъчно е да се вгледаме в името на този храм и да започнем от някъде…
Ето част от фотографиите на Радослав Първанов от потопената в язовир “Огоста” църква „Свето Възнесение“. Някои от тях са за пръв път представени специално за читателите на СЕВЕРОЗАПАЗЕНА БГ, за което екипът ни изразява сърдечна благодарност!
През 1972 година инвентарът на църквата е преместен в Лопушанския манастир. През 1975 година иконите, които са били в нея, се пренасят във Видин. Съдбата им не се знае. Късчета от сградата обаче са все още там, това са всъщност късчета история. Ако и те изчезнат във времето, ще останат красивите им фотографии, за да напомнят на идните поколения за това специално място и за вярата!