Христо Ботев (1848-1876)
Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, (роден на 6 януари 1848 г. в Калофер, загинал на 1 юни 1876 г.) е български национален герой, революционер, поет и публицист.
Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер, в семейството на даскал Ботьо Петков (1815 – 1869) и Иванка Ботева (1823 – 1911). Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите – че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“
Един от най-запомнящите цитати на Христо Ботев от стихотворението “Хаджи Димитър”
„Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе“
Из писмо до семейството му, 1876 г.
“Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.”
Христо Ботев
“…Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!…”
“…От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска…”
„Само онзи, който е живял, страдал и плакал с народа си – само той може да го разбере и да му помогне.“
Христо Ботев
„…законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.“
„Нaшият нaрoд имa cвoй ocoбeн живoт, ocoбeн хaрaктeр, ocoбнa физиoнoмия, кoя гo oтличa кaтo нaрoд – дaйтe му дa ce рaзвивa пo нaрoднитe cи нaчaлa, и щe видитe кaквa чacт oт oбщecтвeния живoт щe рaзвиe тoй, дaйтe му или пoнe нe бъркaйтe му дa ce ocвoбoди oт тoвa вaрвaрcкo плeмe, c кoe тoй нямa нищo oбщo, и щe видитe кaк щe тoй дa ce уcтрoи.“
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата.“
Стихотворения
„Майце си“ (1867, текст)
„Към брата си“ (1868, текст)
„На прощаване“ (1868, текст)
„Елегия“ (1870, текст)
„Делба“ (1870, текст)
„До моето първо либе“ (1871, текст)
„Хайдути“ (Баща и син), (1871, текст)
„Пристанала“ (1871, текст)
„Борба“ (1871, текст)
„Странник“ (1872, текст)
„Гергьовден“ (1873, текст)
„Патриот“ (1873, текст)
„Хаджи Димитър“ (1873, текст)
„В механата“ (1873, текст)
„Моята молитва“ (1873, текст)
„Зададе се облак темен“ (1873, текст)
„Защо не съм…?“ (1873, текст)
„Послание“ (На св. Търновски), (1873, текст)
„Ней“ (1875, текст)
„Обесването на Васил Левски“ (1876, текст)
Ботевата чета
Карта на сражението във Врачанския балкан през 1876 г.
И след напускането на БРЦК Христо Ботев продължава да поддържа частни контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Междувременно БРЦК не успява да осъществи плановете си за прехвърляне на чети в България и през есента на 1875 година дейността му замира. Към края на годината в Гюргево е създадена нова група, Гюргевски революционен комитет, включваща Стамболов и Заимов, която се заема с подготовката на бъдещото Априлско въстание, като умишлено изолира от дейността си повечето дейци на БРЦК, включително и Ботев.
В началото на 1876 година Ботев получава виза за пътуване до Белград и Триест и според някои свидетелства през февруари действително посещава Белград, но не е ясно дали се среща с намиращия се там Панайот Хитов. В началото на март получава и руска виза, но не е сигурно, че действително е пътувал до Русия.
Плановете на Гюргевския комитет за въстание предвиждат активна работа във вътрешността на България, която е разделена на четири революционни окръга, и организирането в Румъния на няколко чети, които да преминат границата и да подпомогнат въстаниците. От началото на 1876 година дейци на комитета активно подготвят тези чети, набирайки хора, пари и оръжие. През април става ясно, че Панайот Хитов няма да оглави четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета – Иванка.
На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да търси доброволци за четата (сред тях е бъдещият подвойвода на Ботевата чета, току-що завършилият военно училище Никола Войновски), като успява да получи и известни парични дарения. Той се връща в Букурещ на 1 май – междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата 11 май. Взето е решение това да стане на 5 май.
Към четата на Ботев се присъединява и друга значителна и добре финансирана и въоръжена група, подготвяна за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков. В оставащите до заминаването дни Ботев издава и единствения брой на своя последен вестник „Нова България“.
Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява, поради различни логистични затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Въпреки това действията им са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“.
Прощалното писмо на Христо Ботев към неговото семейство, написано на кораба „Радецки“.
„Радецки“ пътува нагоре по течението на Дунав, спирайки на няколко румънски пристанища, където на кораба се качват участници в четата – Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия, Бекет. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботев получава в Оряхово писмо от главния апостол на Врачански окръг Стоян Заимов, според което прехвърлянето на четата в България след разгрома на въстанието в Панагюрско е безсмислено и тя трябва да продължи към Сърбия, но Ботев отказва да се съобрази с тези указания. По обяд на същия ден той принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката край село Козлодуй, където четниците слизат от кораба.
От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата влиза в спорадични престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.
През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200 – 300 черкези и друг башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена, а Ботевата чета се насочва към вътрешността на Стара планина.
Към полунощ срещу 20 май четата достига местността Вола, където се установява, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции.
Ботевата смърт
Вечерта на 20 май (1 юни нов стил) след като сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място.Точното място на смъртта и въпросът за убиеца на Ботев са предмет на продължителни спорове,но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Камарата в Стара планина.Съществуват две основни версии за смъртта му. Първата, която е широко застъпена в популярната историография е, че е застрелян от османски снайперист, а втората, която рядко се коментира и е основана на становища на вещи лица и анализатори е, че е убит при заговор от свои четници.
Според експертни заключения, съобразени с разстоянието от което е стреляно, светлината по това време на денонощието, релефа на местността и характеристиките на оръжието което е използвано по онова време от редовната армия, излиза че първата версия е малко вероятна. След смъртта на Ботев, тялото му е оставено непогребано, а след откриването му на следващия ден, главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.
„Носим c решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива.“
Христо Ботев
„Днес за днес политиката в света е такваз, каквато винаги си е била, демек, както казва старата пословица: „Атовете се ритат, магаретата теглят.“
„В продължение на 8 години аз видях всички наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора.“
Из писмо до Т. Пеев, 1876 г.
„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбирането и на най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние…“
в. „Знаме“ бр. 1, 8 декември 1874 г.
„Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.“
в. „Знаме“ 22, 13 юли 1875 г.
„Радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва.“
ХАДЖИ ДИМИТЪР Христо Ботев Жив е той, жив е! Там на Балкана, потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена; очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена! Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече! Жътва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни, сърце! Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят... Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи! Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен! И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, - тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат та седнат. Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, третя го в уста целуне бърже - и той я гледа, - мила, зесмена! „Кажи ми, сестро, де - Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, - аз искам, сестро, тук да загина!“ И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, - летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата... Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, - вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли - пече!
“Свестните у нас считат за луди. Глупецът вредом всеки почита.”
„Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства. освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…“
„Свещенната борба за нашата свобода се заключва в силата на нашите собствени мишци.“
„Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“