Богоявление в Калофер!
Ледено хоро Калофер
Шести януари по традиция в християнския календар е Йордановден или Богоявление. Казват, че в нощта срещу него небето се отваря и се сбъдват желания. Според канона на църквата в празничния ден се отслужва литургия, освещава се вода и после свещеник отива до водоем и хвърля кръст, който трябва да бъде изваден от мъж. Този, който се „пребори” за кръста, ще бъде здрав през цялата година.
От дете съм бил свидетел на тези ритуали, а за традицията с водоема съм присъствал в Етъра, Калофер и най-много пъти – в центъра на родния Габрово. Преди няколко години с приятел решихме да направим експеримент и да се разходим до Калофер. На ръба във времето тогава, но успяхме. Бях безмълвен и ужасно горд след видяното там, макар и в голям студ, макар и не на официалното място по река Тунджа. След няколко години ми се отвори още една възможност и вече успях освен да снимам, и да се насладя на над 200-годишната традиция на мъжкото хоро на Богоявление там.
Така стигнахме до 2018 година. Малко отдалеч и отново с проблем в „деветдесетата” минута се организирахме да видим и изживеем това събитие. Планирахме бързо в първата седмица на годината детайлите за пътуването.Така мечтаното от мен преживяване започна на 6 януари, Йордановден, в 4 часа сутринта в Габрово. Аз бях готов с техниката и очаквах Митко Грънчаров, когото познавате от предишния ми разказ – този, за посрещането на 2018 година на връх „Свети Никола”. Малко преди 5 сутринта групата вече паркираше пред дома ми. Бързо натоварихме техниката и нас самите във возилото и поехме по нелекия път през Прохода „Шипка” и т.н. В Габровски окръг небето бе ясно, с малко облаци.
Очаквано в Калофер, където пристигнахме след около час, ни посрещна изцяло чисто небе, пълно със звезди. Беше около 6 сутринта, безкрайна колона автомобили на входа на града – родно място Ботево. Трудно стигнахме до централния площад, където успяхме по чудо да паркираме. Бях вътрешно щастлив и нетърпелив, но и външно ми пролича, че съм нервен. Дали заради опита с откриване на място, дали заради адреналина от това толкова българско преживяване – не знам.
В колата бяхме двама фотографи и бързо с новоопознатия колега Пламен се втурнахме към импровизирания бент на Тунджа, който калоферци правят специално за мъжкото хоро на Богоявление. Уличките тъмни, нощ си е, студено и прииждащи хора от всички посоки. Колкото повече се приближавахме, полицейските части и публиката се увеличаваха. След има-няма пет минути се озовахме точно до мястото на реката, където ще се играе хорото.
Правя малко отклонение, че тази година присъстваха наблюдатели от ЮНЕСКО, с цел да се убедят явно в уникалността на нашия обичай, за да го впишат в списъка с нематериалното културно наследство. През 2017 година е имало тайни наблюдатели, но тази година вероятно процедурата се е задействала и е възможно да се включим с още нещо във форума на международното културно наследство.Та да се върна на преживяването ни. Всяко свободно кътче с гледка към мястото, което вече бе събрало над метър ледена вода за хорото, беше заето.
Отправих се към моста, на който работим обикновено с останалите колеги фотографи. Там отдавна всичко беше пълно с хора. Лошият момент е, че с всяка следваща година допуснатите до тази позиция стават преобладаващо хора с неясни цели. Притежатели на телефони с уникални мегапиксели и безброй филтри. Гости, горди собственици на камера GoPro, нахъсани да попилеят Фейсбук, Инстаграм и Туитър с лайф-ове и картинки, за да изпъкнат пред приятелския си кръг. Уви, такива, като че ли докарани с автобус, бяха заели 2/3 от моста.
Непроходимо е, хората един до друг, аз още не съм си извадил камерите от чантата. След кратко легитимиране пред органите на реда, вече успях да се установя в едно малко пространство на моста. Кратко боричкане с елементи на борба свободен стил и вече си харесах позиция. Разбира се, щастието ми не трая дълго време. След цирково изпълнение в препълнения капацитет на мостчето нахлу и оператор на телевизията „майка”, който помрачи светлите ми празнични чувства.
Продължителната липса на слух при въпросния колега ме предизвика към крути мерки и твърдо решен да си оставя прекрасен спомен от празника, надвих двуметровия оператор. Габровци сме и тарикати, с което се гордея. Изкарах близо два часа, стъпил на перилата на моста, нещо като парапет, но много тясно и неудобно, студено и метално, клатещо се и нестабилно. Така може би за добро успях да се сдобия с гледка над всички, метър над земята и над главите на всички оператори, фотографи и Фейсбук звезди. УРА!
От храма в близост до моста се разнесе камбанен звън. Възвестяваше може би края на литургията и всички се мобилизираха, чувайки наближаващия тъпан и съпровождащите го гайди. Това бе калоферската група, начело с кмета, както ни увериха намиращите в близост до моста полицаи. Групата мина по уличката и се потопи в тълпата. Тъпанджия скочи във водата и зададе ритъм на наближаващите. Не минаха и 10 минути, докато водата, бистра, студена и кристално чиста, не се раздвижи. Мъжете наближаваха, от водата излизаше пара, земята се тресеше, безброй трибагреници се движеха към огромната публика, събрала се от цял свят да се наслади на нашата традиция. Край мен имаше хора, пътували цяла нощ от чужбина само за да видят това, което ще се случи.
Беше много студено, но притаили дъх, всички надничаха към реката, всички очакваха песента „Залюбила е Василка”. Неописуема е емоцията, която изживяваш, докато дори само гледаш мъжете в носии, които пеят и танцуват хоро, образували кръг или полукръг в ледените води на Тунджа. Вееха се десетки трибагреници, знамето „Свобода или смърт”, всичко се пукаше от студ, а те пееха ли, пееха. Духът на тези мъже е образец за несломимата лъвска смелост на българина!
Около един час след калоферци, във водата минаха много групи от различни краища на България, които играха в реката. Хорото на местните се пренесе и на сушата, където се хванаха и гостите, като се образува едно голямо хоро. Разбира се, всичко това под звуците на тъпана и гайдата.Това събитие също спада в категорията „Трябва да се види и изживее!”. Нито студът, нито логистичните неуредици могат да помрачат настроението ми или да ме откажат да дойда на този празник тук отново.
Имам ли възможност, ще го правя, с радост бих го показал на колкото се може повече приятели и гости, защото сме народ с хилядолетна история и днес тя е жива, ние сме нейни наследници! Докато са живи традициите, ще ни има и нас!
Тази година децата на хорото бяха десетки. Богоявленският кръст, след като бъде изваден, се дава на момченце, което е на раменете на баща си в реката. Тук с тази традиция са закърмени и пеленачета, облечени в носии. Впечатление ми направи момченце, на месеци очевидно, което бе с баща си във водите на Тунджа. Детето бе потопено до кръста два-три пъти, но то не се разплака, огромните му очи гледаха към нас! И дано има кой да му разкаже за това „кръщение” в ледените води и никога не забравя, че е българин!