Жътва в Добруджа Жътварка Жито Житница
Здравейте, приятели!
Продължавам да ви държа в течение на маршрутите на авторския ми проект, чиято цел е да представи в едно знакови кътчета от красивата ни страна и момичетата от моето поколение, посветили се на опазването на родните традиции.
Младите Българки, лица на сюжетите от фотопроекта, не са фотомодели, а все отдадени на патриотичната кауза личности, възпитани в най-важните духовни ценности, завещани от предците ни. Обикновени на пръв поглед момичета с необикновена мисия – да разкажат за България чрез сърдечните си усмивки, красивите ни носии и богатото ни наследство!
Следващата спирка от програмата ни бе в полята на Добруджа – житницата на България, които в разгара на лятото греят в топло злато. Узрели житни класове са свели натежали главици към плодородната земя в очакване на жътвата, която по много причини от доста години тук настъпва по-рано от традиционното ѝ време. Момент, напълно подходящ за осъществяване на следващия, десети сюжет, от Национален проект „Аз съм Българка!“ – III част.
Още от 2018 година, снимайки Продължението, обмислях да направя този сюжет, как да изглежда и какви послания да излъчва. На следващата година избрах и фолклорния модел, който да представи сюжета “Жътва в Добруджа”. Днес, в средата на лятото на 2020-а, той е вече факт, реализиран с цената на много предварителни приготовления, много старание, любов и отдаденост на 100%.
На така важната в битието на българина тема като жътвата можех да се доверя само на стойностен, отговорен и на дело проверен човек. Познавате фолклорния ми модел Зорница Върбанова от “Аз съм Българка!” – Продължението, където тя представи своя роден град Добрич. Опитът ѝ в снимките и отличната ѝ дисциплина по време на работата бяха в основата на решението ми да се обърна точно към нея.
Споделих ѝ идеята си да снимаме сюжет за жътвата в миналото: под знойното небе на Добруджа в натежалата от узряло зърно житна нива, с ръкойката, сърпа и друг инвентар, ползван от жътварките, с кръстците, питата, стомната вода и люлката с кърмачето. С всичко, което е било до българката по жътва през онези времена на изтощителен физически труд на полето.
Зори въодушевено и на момента прие идеята. Остана ни в детайли да композираме картината на жътвата, позната ни от някои снимки и разказите на нашите баби. Решихме двамата поотделно и независимо едни от друг да проучим темата и как най-добре да предадем автентичната атмосфера по жътва с ритуалните и най-типичните моменти от нея.
Връхлетялата ни пандемия в началото на годината забави, но не можа да попречи на плановете ни. Докато не трябваше да напускаме градовете си, ние планирахме местата на снимките, осигуряването на старинен инвентар и реквизит, облекло и прочие. Оставаше само да съобразим подходяща времева пролука за заснемането на сюжета. Изчакахме търпеливо лятото и се заехме със същинската организация. Важен принос да се случат тези снимки по най-добрия възможен начин беше включването на родителите на Зори.
Те посветиха от личното си време да осигурят нужната ни локация и доставят инвентар за снимките, а също ни бяха подкрепа и на място. Знайно е, че в компанията на верни приятели и съмишленици нещата се получават наистина с лекота и в най-добър вид. За пореден път изказвам дълбоката си благодарност към най-родолюбивото, всеотдайно и задружно семейство, което съм срещал досега – семейство Върбанови от Добрич!
И ето, в края на юли най-после сме сред нивята на Златна Добруджа, в землището на добричкото село Врачанци. Преди повече от век, през септември 1916 г. по време на Добричката епопея в Първата световна война тук геройски се сражава в защита на Отечеството ни 35-и Пехотен Врачански полк. До 1942 година селото се е наричало Чакъ́рча (пъстър), но местните жители решават да го преименуват на Врачанци в памет на войниците и офицерите от храбрия Врачански полк, отстоявал Добруджа като част от България.
Още една причина да изберем за нашите снимки житните поля на това село – място на исторически сражения и напоена с геройска кръв родна земя.
В ранната съботна утрин ние вече бяхме сред плодородната нива и подготвяхме условията за пресъздаването на сюжета “Жътва в Добруджа”. Повярвайте ми, снимките на сюжет не стават никак лесно или бързо, но с търпение и подготовка нещата се случват. Времето в избрания ден също бе на наша страна. Всички имахме силното желание да пресъздадем атмосфера, максимално близка до старовремската. Бяхме подготвили изцяло автентични материали и предмети от българския селския бит, някои от които бяха на над 200 години.
Трудно бе да се набави част от елементите на инвентара, но за щастие освен семейство Върбанови и моето семейство, има и други българи, които пазят вещи, свързани с бита и житието на народа ни от стари времена.
Около час приготовления и дойде ред на снимките. Зори бе малко притеснена в началото, но постепенно се отпусна пред обектива и всичко си дойде на място след първите кадри. Беше си удоволствие да работя с добре познат и изцяло отдаден на идеята фолклорен модел, а и бях сигурен в успешния краен резултат. Всичко по този сюжет бе добре премислено и внимателно композирано. Исках заснетото от нас максимално силно да въздейства на зрителите и да откъсна вниманието им от посветената на жътвата масова бутафория, с която “специални фотосесии” пълнят интернет пространството по това време на годината.
Времето летеше, а кадрите ни следваха моментите от жътварския ден. Пристигането на нивата. Приготовленията за жътвата. Оръдията на труда. Паламарката и сърпът. Хлябът и млякото за обяд. Водата, утоляваща силната жажда в жегата. Пеленачето в люлката, което трябва да се накърми. Представете си всичко това под жаркото слънце в яркото синьо небе и мириса на морето, което е само на около 30 километра от нивата. Събрахме го в един разказ и силно се надявам той да ви докосне!
Зори бе дисциплинирана, концентрирана и изцяло отдадена в работата. Представи се блестящо, въпреки жегата и всички фактори на място, които не са в полза на човек, облечен в носия под палещото добруджанско слънце. И този път тя даде всичко от себе си, за което съм ѝ признателен от все сърце! Благодарение на старанието ѝ успях максимално да реализирам замисъла си в този сюжет, като имах и подкрепата на нейното семейство и на колегата ми Мартин Бангишев. Доволен съм от свършеното и че в поредица кадри повторихме част от пътя на дедите ни към хляба.
Защото от него, от хляба, по-голям няма! Той е основен за оцеляването ни. Както без вода не можем, хлябът пък е онова важно късче енергия, чрез което Бог ни е свързал със земята, нашия източник на прехрана. За да изрази почитта към хляба, Зорница прояви лична инициатива. Специално се бе погрижила сама да омеси и изпече великолепна пита – символ на завършека на трудния път на житеното зърно от нивата до трапезата на българина.
Много символи събра този сюжет – от узрелия житен клас до апетитната коричка на хляба през умората от тежкия труд на полето, полаган в миналото от българската жена и майка, до житейския път на обикновения българин, който още от кърмаче вече е на нивата, там, където се ражда той – хлябът!
Надявам се кадрите от този сюжет да ви убедят, че родовата памет ни вълнува. И че в България днес има млади хора, за които Родината и родовите корени са важни. Възпитани в уважение към наследеното от дедите ни, българската земя и родните традиции, те са тези пазители на българското, които ще го предадат нататък. На тази кауза се е посветил и екипът на Национален проект “Аз съм Българка!”. Ние продължаваме с мисията си, а тя е България!
След тези снимки със Зорница поехме на изток към Черноморския ни бряг, за да разкажем за още българска красота и история в следващия заплануван сюжет.Останете с нас, обещаваме да е интересно!