Копривщица – историческите личности оживяват (ВИДЕО)

Posted on

Копривщица – бележитите личности Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Найден Геров, Петко Каравелов, Ненчо Палавеев, Димчо Дебелянов и други оживяват.

След изключителните успехи, които пожънаха публикациите “Историческите личности на Габрово оживяват”, “Герги Раковски: патриархът на българската революция” , “Велико Търново: историческите личности оживяват” реших да визуализирам и бележити българи свързани с бунтовния град музей дал първи изстрел на Априлското въстание – Копривщица!

Deep Nostalgia, е услуга от генеалогичния сайт MyHeritage, която съживява с анимация стари семейни снимки. Тя стана популярна в социалните мрежи в поредния пример как манипулирането на снимки и литографии, базирано на изкуствен интелект (AI), става все по-известно.

Публикувана през февруари, системата използва AI техника, която наричаме “дълбоко обучение”, за автоматично анимиране на лица в снимки.

Иван Цоков Кесяков е български лекар и общественик.

Роден е на 7 януари 1871 г. През 1896 година завършва медицина в Ягелонския университет. Между 1897 и 1900 г. работи като ординатор в Пловдивската окръжна болница.

Активен деец е на Пловдивското дружество на Македоно-одринската организация, като е избиран за председател на настоятелството.

От 1900 до 1905 г. е околийски и окръжен лекар в Пловдив. След това за една година е управител и окръжен лекар във Видинската болница. В два периода (1908 – 1912 и 1921 – 1922) е кмет на град Пловдив. Участва в Балканските и Първата световна войни като военен лекар. Между 1912 и 1919 и 1923 и 1934 г. е директор на Народното здраве. През 1935 – 1936 г. е главен секретар и подпредседател на БЧК.

Ненчо Дончев Палавеев е български търговец, предприемач и благодетел. Известен е и с прозвището „Благодетелят на Копривщица“.

Роден е на 15 март 1859 г. в Копривщица. В различни документи рождената му дата е различна. В кръщелното му свидетелство от 1896 г. е записана 1857 г. В Нансеновият му паспорт от 1933 г. е посочена 1855 г. В удостоверение на Министерство на вътрешните работи и народното здраве от 1936 г. е записана датата 10 септември 1854 г. В смъртния му акт е записана 15 март 1858 г. На фамилната му гробница, която построява докато е жив, е записана 1859 г.

Той е първото от четирите деца на Неша и Дончо Семков Палавееви. Баща му се занимава с абаджийство и търговия в Цариград, Александрия и Кайро. Дончо Палавеев, заедно с Иван Попмихайлов Маджаров и Тончо и Драгия Драгийски, е съсобственик на Масърската компания. Занимават се главно с търговия на аби и чорапи. Другите три деца на семейството са сина им Семко и двете им дъщери Мария и Гана.

Завършва началното образование в родната си Копривщица. През 1869 г. получава покана от Петко Каравелов да замине за Русия, където да продължи образованието си. Тръгва заедно със съгражданите си Г. Оръшков и Н. П. Марков, но стига до Карлово, домъчнява му за Копривщица, и се връща.

В зимата на 1869 г. семейство Палавееви, заедно със семейството на Иван Маджаров, заминават на поклонение в Йерусалим. На десетгодишна възраст става хаджия.

За първи път, след напускането на Копривщица, се завръща в България през 1884 г., заради смъртта на баща си. По това време започва своята благотвориделна дейност и дава около 1300 наполеона за построяването на читалището в града, както и около 340 турски лири за пристройки към църквата „Св. Богородица“.

Второто му идване в България е през 1907 г. Тогава оправя сметките на българското агентство в Египет. За известно време българският представител е издържан лично от хаджи Ненчо Палавеев. От Кайро изпраща 1000 английски лири за построяването на мавзолея на Априлското въстание в центъра на Копривщица и за камбанарията на църквата „Св. Никола“ в града. Строежът им започва при третото му идване в България – през 1924 г. За окончателното завършване на мавзолея дава 1 500 000 лева, а за камбанарията на църквата – общо 850 000 лева.

Найден Попстоянов (1830 – 4 юни 1876) е български учител, участник в Априлското въстание от 1876 г.


Роден е в Копривщица. Учи във взаимното училище на Неофит Рилски и в пловдивското класно училище „Св. св. Кирил и Методий“ при Найден Геров. Учителства в Панагюрище 1861 – 1864, Свищов 1866 – 1867, Плевен и Копривщица 1869 – 1876 години.

Той е сред най-енергичните, трудолюбиви и способни учители, хилядник на въстаниците по време на Априлското въстание. Преподава в класното училище в Копривщица през 1870 – 1873 година като главен даскал.

Превежда за нуждите на образованието учебниците: „Кратка антропология или наука за человека“, „Кратко землеописание за деца“ и „Кратка аритметика за първоначални ученици“. Автор на читалищния устав през 1869 г. Баща на четири деца, член на копривщенския революционен комитет. За подпомагане на четата на Филип Тотю през 1860 година е затворен и преследван от турските власти. Делегат на Оборищенското събрание. Заловен в Троянския Балкан, убит след изтезанията в Търновския затвор, заедно с Тодор Каблешков, след потушаването на Априлското въстание.

Братът на Найден, Петко Попстоянов е опълченец от Шипка.

Никола Филипов Чипев е български православен духовник, книжар, деец на късното Българско възраждане в Македония и Тракия и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Роден е в балканското градче Копривщица, тогава в Османската империя. Произлиза от големия патриотичен род Чипеви, брат е на Тодор Чипев.

Първоначално е словослагател, а впоследствие основава печатница „Единство“ в Пловдив, където през 1866 година започва да издава вестник „Марица“. През 1890 г. Чипев става издател на пловдивското списание „Дума“. През 1894 година заминава за Одрин, където работи като основен учител, после става сътрудник на владиката. Тук Лазар Димитров го привлича в местния революционен комитет по подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.

По-късно става духовник и първоначално е послушник в Зографския манастир. Българската екзархия го изпраща по-късно като архиерейски наместник на екзархийската Поленинска епархия и председател на българската община в Дойран.

Според спомените на Лазар Димитров работи като старши писар при Одринската българска митрополия, където като член на ВМОРО оказва натиск върху управляващия епархията архимандрит Софроний да подпомогне финансово революционното дело.

От 1902 до 1905 година е архиерейски наместник на Маронийската екзархийска епархия в Гюмюрджина.

Георги Бенковски (рождено име: Гаврил Груев Хлътев) е български революционер, основна фигура в организацията и ръководител на Априлското въстание през 1876 г. в 4-ти Революционен окръг.

Георги Бенковски е роден в Копривщица на 21 септември 1843 г. Има две сестри – Куна и Василя. Има тежко детство, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят – терзийство.

По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати, които променят мисленето му и отношението му към живота и пътя, който трябва да следва един човек. Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов, човек трябва да умее да лъже, за да бъде успешен търговец.

В продължение на десет години живее на различни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия.

В град Букурещ се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело. През лятото на 1875 г. той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград. Целта на акта е да се предизвика смут в Османската империя. Групата пристига в имперската столица, но не осъществява замисленото поради намесата на граф Н. Игнатиев. Бенковски се връща в Букурещ, където взема дейно участие в сформирането и работата на Гюргевския комитет, заседавал в периода 11 – 12 ноември – 25 декември 1875 г. и взел решение за въстание в България през пролетта на 1876 г.

Според плана на Гюргевския комитет Георги Бенковски е избран за помощник-апостол на IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище и главен апостол Панайот Волов. Бенковски се откроява със своите качества и Волов доброволно отстъпва мястото си на пръв апостол.

От 14 до 16 април 1876 организира събрание в местността Оборище, за да разбере докъде е стигнала организацията на околните населени места, взели участие в подготовката на въстанието.

По време на обявяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. (стар стил) в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието.

Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан Далматинеца, е последният им байрактар.

„Кървавото кладенче“, мястото, където е измита отрязаната глава на Бенковски, м-ст Костина
След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан. На 12 май 1876 г. (стар стил; 24 май нов стил), след предателство от страна на дядо Въльо, пада в река Костина, пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Самият автор преживява по чудо организираната им засада.

Евлампия Стоева Векилова (родена Парашкева) е българска учителка, монахиня, участничка в Априлското въстание от 1876 г.

Парашкева е родена в Копривщица през 1834 г. Животът ѝ е свързан с просветата и националното пробуждане. Учи прилежно и, когато през 1846 г. Найден Геров се завръща от Одеса и открива класното училище, тя е негова ученичка. После заминава за Сопот и става монахиня в девически манастир. Там тя сменя светското си име Парашкева на Евлампия.

Учителства почти 30 години. Отначало работи в Копривщица, после във Враца, Русе, Силистра, след което отново се завръща в родния си град, за да поеме издръжката на семейството след смъртта на бащата. Хаджи Антон Кесяков настоятелно я моли да стане учителка в Силистра. За този си период признава: „…Да се основава девическо училище в Силистра е било една невъзможна работа.“

Обучението води по взаимната метода и по буквара на Христо Г. Данов, пригоден за този начин на обучение. Оставя трайни впечатления сред населението на града. Успява да привлече близо тридесет момичета и основава първото девическо училище. През следващите години броят на нейните възпитанички нараства.

Има лични познанства и контакти с Васил Левски, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, както и с други български революционери. Извънредно смела, тя крие и пренася тайно до различни краища на България много предмети, материали и писма, свързани с подготовката на въстанието.

С Анна Л. Каблешкова я свързва идеята за свободата. Не е случаен фактът, че Тодор Каблешков ѝ поръчва да ушие знамето на съзаклятниците. В Сопотския манастир успява да изучи ръкоделие. Това ѝ дава възможност да изпълни тайната поръка на Каблешков върху зелен копринен плат да избродира един стъпкал здраво омразното турско знаме с полумесец, лев. Копринените конци и сърмените нишки допълват впечатлението за извършената от нея работа.

„…Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците…“ – посочва Т. Каблешков в прочутото си кърваво писмо. Евлампия е сред въстаниците. Доживяла свободата, продължава да учителства. Работи до 1892 г. Умира през 1908 г. в Пловдив.

В спомените си Танчо Шабанов пише за главно, основно знаме, с което е провъзгласено въстанието. В същото време той съобщава за още 12 други знамена, ушити от червен плат – и на всяко от тях е извезан лъв. Те са раздадени на десятниците. На 21 април знамената са осветени от поп Никола Белчев и от поп Илия Кацаров при Чалъковата воденица. След погрома на въстанието и двамата са обесени. Учителят Христо В. Пулеков, свидетел на въстанието, потвърждава в своите спомени, че откъм Бит пазар са носени знамената към конака, придружени от бунтовнически песни.

Понастоящем няма запазено оригиналното знаме на копривщенските въстаници. Знае се, че след погрома Стефан Нейчев Стоев го е носел до Свищовско, за да го предадат на свещениците. Част от това знаме се е съхранило в народния музей, но през бомбардировките от 1943 г. е било унищожено заедно с други ценни експонати.

Найден Геров Хаджиберович е български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България. Автор е на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895 – 1904).

Роден е на 23 февруари 1823 година в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добрович-Мушек (1775 – 1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Сестра му Ивана Хаджигерова става първата учителка в Копривщица.

Найден Геров учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив през 1834 – 1836 година, отново в Копривщица от 1836 година – при Неофит Рилски.

По настояване на Неофит Рилски през 1839 година заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. По онова време издава книгите „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842) и „Начала на християнското учение“ (1843), както и поемата „Стоян и Рада“ (1845).

Приел руско поданство, Найден Геров се завръща в Копривщица и през 1846 – 1850 година е преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. св. Кирил и Методий“. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.

Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853 – 1856 година подпомага националноосвободителното движение и полага грижи за учебното дело. През 1854 година публикува на руски език в Одеса сборника „Писма от България“.

Паметна плоча на Найден Геров в Стария град в Пловдив
Назначен е за вицеконсул на Русия в Пловдив през 1857 година, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност. През следващите години той многократно изразява неодобрение за национално-революционното движение, остро критикува Георги Раковски и прехвърлянето на чети от Влашко и определя Васил Левски като чужд шпионин. По време на Априлското въстание през 1876 година развива дейност в защита на българския народ.

Найден Геров умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, на 77-годишна възраст.

Йоаким Груев Пройчев е български просветител, учител, педагог, преводач, книгоиздател и общественик.

Роден е на 9 септември 1828 г. в Копривщица в семейството на Груйо Пройчев и Тана Топалова. Баща му е дребен търговец, син на поп Чернев. Йоаким има една сестра – Тана Каравелова и четирима братя – Георги, Харитон (Веселин), Александър и Никита Груеви.

През зимата на 1836 г. бащата на Йоаким го дава да се учи в импровизираното училище на С. Велев. В лятото на същата година Йоаким сменя училището и отива да се учи също в импровизирани условия при даскал Иван – обущар в града.

През есента на 1836 г. отива да се учи при Захарий Икономович Круша, който преподава по взаимната метода.

През 1837 г. се построява ново училище, чийто настоятел става дядо му Генчо Топалов, което е пригодено за обучението по взаимната метода. През есента на същата година в училището идва да преподава Неофит Рилски, който също използва взаимната метода. През този период при Неофит Рилски идват да се обучават също Найден Геров, Христо Пулеков, Калист Луков, свещ. Атанасий Чолаков и др., с цел да изучат и разпространяват взаимната метода.

През 1839 г. Неофит Рилски се оттегля в Рилския манастир и оставя мястото си на Христо Пулеков, при който младият Йоаким продължава образованието си до 1844 г. През периода си в Копривщица Йоаким учи българска и руска граматика, аритметика, гръцки, турски, псалтика. По желанието на баща си е изпратен в гръцкото училище в Пловдив, за да подобри знанията си по гръцки.

В продължение на 20 години преподава в Копривщица и в Пловдивското класно българско училище, което по негово време е най-прочутото училище в България. Имената на учениците му включват хора като Тодор Каблешков, Иван Вазов, Константин Стоилов, Иван Евстратиев Гешов и Иван Чорапчиев.

Участва в църковната борба. През 1868-1870 г. е помощник на по пловдивския мютесарифин (окръжен управител. Председател на градския съвет в Пловдив (1871-1872), османски комисар в Хасково (1875). След създаването на българската екзархия е член на Пловдивския екзархийски съвет. По време на Априлското въстание е арестуван, обвинението е отхвърлено.

През 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

След Съединението е назначен за помощник-комисар в Южна България.

От 1870 до 1874 г. списва „Летоструй или домашен календар“, издава и поредицата „Книжици за народа“. Автор е на голям брой учебници по различни предмети. Някои от тях имат по няколко издания и са широко разпространени в училищата. През 1858 година предлага да се празнува Денят на Кирил и Методий на 24 май като празник на българските ученици. Превежда и отпечатва 2 учебника по физика – на А. Гано (1869 година) и на Д. Шуберт (1872 година).

Братът на Йоаким Груев, Харитон Груев, също е учител.
Йоаким Груев умира в Пловдив на 1 август 1912 г.

Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца.

През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Константин Тодоров Доганов е български национареволюционер, политик, кмет на Русе (1884-1885).

Роден е през 1841 г. в Копривщица. Учи в Роберт колеж (Цариград). Установява се в Пловдив и е търговец.

Член на Пловдивския частен революционен комитет и сподвижник на Васил Левски. Осъден па делото за покушението над хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо на заточение в Диарбекир. Заедно с Станьо Врабевски, Петко Милев (Страшникът) и Бойчо Русев успява да избяга през 1876 г.

Участва като доставчик в Руско-турската война (1877-1878).

След Освобождението живее в Русе. В началото преживява, като продавал билети за театрални представления. Тук се оженва, като негови кумове са Наталия и Любен Каравелови. По-късно е кум на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова.

Кмет на Русе (декември 1884-1 юли 1885). По време на краткия си мандат е принуден да лавира между противоборстващите политически сили в града, за да могат да се проведат нормално отложените общински избори от 17 март за 19 май 1885 г.

Дълги години след това Константин Доганов заема различни административни постове извън Русе. На 25 май 1900 г. умира в Русе на 59-годишна възраст.

Родство. Брат на Никола Т. Доганов (кмет на Русе). Сродник на Любен Каравелов. В Централен държавен архив се пазят негови документи и спомени – ф. 888к, 1 опис, 14 а.е.

Тодор Лулчов Ка̀блешков е виден български революционер, участник в Априлското въстание. Той е един от образите в първия български роман, а именно в романа на Иван Вазов „Под игото“. Участва в главите: „Представлението“ (17 глава, Първа част), „Комитетът“ (7 глава, Втора част) и др.

„Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа.“

Тодор Каблешков

Родовото име Каблешкови произхожда от „каблица” – голямо дървено ведро за мляко, използвано от родопските овчари. Предполага се, че някой от първите Каблешкови е пренесъл това ведро от Родопите в Копривщица и оттам постепенно прякорът е приет като фамилно име.

Тодор Каблешков е роден в заможното семейство на хаджи Лулчо Дончов Каблешков в Копривщица на 13 януари (1 януари стар стил) 1851 година. Баща му е заможен копривщенец, занимаващ се с бегликчийство и джелепство. Въпреки че принадлежи към чорбаджиите, хаджи Лулчо е патриот и родолюбец, вдъхновен от големия си брат Илия, който е убит от кърсердари в Берковско през 1858 г.

През 1871 г. Тодор се завръща в родната Копривщица. Именно оттогава датират и първите му революционни прояви. Дружи с обущаря Петко Тодоров Бояджиев-Кундурджията и учителя Найден Попстоянов. На 25 май 1871 г. даскал Попстоянов основава женското дружество „Благовещение“, на което майката на Каблешков става председател и това им позволява да развиват необезпокоявано революционната си дейност.

Каблешков, въпреки че тогава е тежко болен, се среща и със самия Васил Левски, който пристига в Копривщица в края на декември 1871 г. заедно с Ангел Кънчев и това му оказва силно влияние в по-нататъшното му развитие като революционер. На 1 януари 1872 г. Каблешков основава дружеството „Трудолюбие“ – кооперативно дружество за икономическо и културно издигане на народа.

Заминава за Одрин, където се научава да работи на телеграф като ученик в Одринската железопътна гара. Там организира и първия си бунт, макар и символичен. Ученици, членове на неговия кръжок, запяват „Стани, стани, юнак балкански“ по време на литургия, което в крайна сметка води до намесата дори на заптиета, които арестуват учениците, но по-късно те са освободени.

Овладял добре телеграфа, Каблешков постъпва като чиновник-телеграфист в станцията на Баронхиршовата железница в Пловдив. Показва завидни умения и е преназначен като телеграфист на гара Белово и скоро е повишен до неин началник. Въпреки че постът му осигурява едно завидно материално състояние, той не се отказва от делото си, а напротив. Под прикритието си на началник-гара обикаля селата около Белово, като се опитва да просвещава селяните и да ги увлича в революционната дейност.

Активно съдейства за откриването на читалище Искра в село Голямо Белово, превърнало се в културно и революционно средище в района. От Белово Каблешков поддържа активна връзка със своите съмишленици и взима участие в подготовката на Старозагорското въстание.

През пролетта на 1875 г. подава оставката си като началник-гара и се установява в Татар Пазарджик (дн. Пазарджик) и като търговец на дървен материал обикаля градовете София, Самоков, Пирот и други селища, за да провери какви са революционните настроения сред българите. Подпомага местните революционери в укрепването и развитието на комитетите. През есента на 1875 г. здравето му отново се влошава и той заминава за родната Копривщица.

Именно там научава за злополучния край на Старозагорското въстание, което го подтиква да се заеме с революционна дейност още по-активно. Мотивира го неспособността на Високата порта да се справи с въстанието в Херцеговина. В Копривщица се запознава с двете учителки Мария Бочева Българова от Сопот и Евлампия Векилова. Именно те ще избродират знамето на копривщенските въстаници. Влюбва се в Мария Българова, но тя заминава за Габрово, а оттам се завръща да преподава в родния Сопот.

Той не се опитва да я спре и на раздялата им и подарява своя снимка и ножички, които да използва при ушиването на друго знаме, а ако се наложи – да си пререже вените, за да не я заловят турците. Каблешков често пътува до Пловдив, където се отбива в книжарницата на Христо Г. Данов, за да закупи новите български книги. По време на пътуванията си посещава редица села, в които създава и укрепва комитети.

„ Да се унищожат модите и всичко що е европейско и да се заместват с домашно.“

Тодор Каблешков

През есента на 1875 г. след края на Старозагорското въстание в Гюргево се събират видни революционни дейци, за да планират ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на следващата година. Сред създателите на Гюргевския централен революционен комитет са Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев и др.

След дълги разисквания те разделят българските земи на четири революционни окръга – Врачански, Търновски, Сливенски и Пловдивски, по-късно преименуван на Панагюрски. Решено е въстанието да избухне на 1 май. В Четвъртия революционен окръг за главен апостол е избран Панайот Волов, като за негов помощник е определен Георги Бенковски.

В началото на януари 1876 г. двамата пресичат Дунав при Оряхово и посещават Пловдив, но скоро разбират, че комитетската мрежа е по-добре развита в Задбалканските котловини и преместват революционния център в Панагюрище. Много за делото вече е направено в селищата Панагюрище, Клисура, Брацигово, Пещера, Татар Пазарджик, Калофер, Белово и др. Тук двамата апостоли намират активни помощници в лицето на Каблешков, Кочо Чистеменски, Захари Стоянов, Найден Попстоянов, Иван Арабаджията и много други.

Вечерта на 13 януари в дома на Танчо Шабанов в Копривщица е съставен втори комитет от Панайот Волов. На събранието взимат участие Найден Попстоянов, Танчо Шабанов, отец Никола Белчев, Цоко Будин, Каблешков, Нешо Попбрайков и др. Участниците се заклеват на евангелие, нож и револвер от отец Никола. Клетвата гласяла:

„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан! Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание…“

Волов дава на Каблешков пълномощно, което доказва, че е упълномощен да създава революционни комитети от самото ръководство на въстанието. То е подписано и подпечатано от Волов с фалшивото му име Петър Банков. Каблешков отново се разболява, но това не го спира.

На 13 април се провежда събранието в Оборище, където Копривщица е представена от двама делегати – Найден Попстоянов и Тодор Душенчанина, които отнесли със себе си писмо от Каблешков за Волов и Бенковски. Събранието продължило от 13 до 16 април и там е взето решение въстанието да се обяви на 1 май, а в случай на предателство и по-рано. По-късно въстанието е предадено от Ненко Стоянов Терзийски, който е балдевски делегат.

Първоначално турците подценяват мащабите на съзаклятието – в Копривщица е пратен единствено кърсердаринът Неджиб ага с няколко заптиета да арестуват бунтовниците. Датата е 19 април 1876 г. На 20 април стражите започват арестите. Първоначално арестуват Георги Тусунов, потърсили Брайко Енев и Петко Бояджиев, но те се укриват. Сред хората, които Неджиб ага трябвало да арестува, бил и Каблешков, но неговата майка заблуждава кърсердарина, че той не си у дома, въпреки че тогава Тодор лежи болен в бащината си къща.

Изправени пред разгром на въстанието още преди да е започнало, Каблешков, въпреки болестта, взима решение то да се обяви преждевременно. По негова заповед камбаните в градските църкви забиват, обявявайки началото на бунта, останал в българската история като Априлското въстание. Датата е 20 април 1876 г., а часът е около 10 сутринта. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него.

Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост и Тиханек го застрелва. Той е първият турчин, убит във въстанието. Под водачеството на Каблешков конакът е обкръжен, но след кратка обсада Неджиб ага успява да избяга заедно с по-голяма част от хората си, но в бягството са убити няколко заптиета, включително мюдюрина, а агата губи сабята си. Именно тогава Каблешков пише прочутото кърваво писмо, което гласи:

Братия!

Вчера пристигна в село Неджип ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…

Копривщица,20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков

Накрая на писмото Каблешов рисува християнски кръст с кръвта на мюдюрина. Писмото е отнесено от Никола Салчев до Панагюрище толкова бързо, че конят му умира от преумора. Друго кърваво писмо е изпратено чрез Никола Караджов до Клисура. Известени са и Старо Ново село и Стрелча. Куриерът Тодор Москов заминава за Враца, за да информира комитета и неговия водач – Стоян Заимов, но е заловен в турското село Лъжене и отведен в София. Властта в Копривщица е поета от военен съвет, чийто председател е Каблешков, а секретар – Никола Беловеждов. За щаб на въстаниците е определена спицерията (аптеката) на д-р Спас Абрашев.

Всички пътища и пътеки около Копривщица са блокирани от въстанически отряди. Бунтовниците имат кратък сблъсък в село Синджирлии, където са убити 13 турци, а жените и децата са изтеглени към Копривщица. Опразнените от селяните села са запалени по заповед на Каблешков, за да не се използват от турските войски като укрития.

Междувременно в Карлово Тосун бей е известен за въстанието и по негова заповед пред портите на конака е забито санджакшерифа – свещеното знаме на мюсюлманите и около него в продължение на седмица от Пловдивско, Казанлъшко и Карловско се събира нередовната войска башибозук. На 26 април турските войски нападат Клисура. Въстаниците не могат да противодействат на турската тежка артилерия и в същия ден башибозукът нахлува в селото. Над 200 от селяните, които не успяват да избягат, са зверски изклани. Жертвите са предимно жени, деца и старци.

Каблешков се отправя с отряд от 200 въстаници в помощ на Клисура, но я заварва опожарена и се изтегля обратно в Копривщица заедно с около 4000 бежанци. От Панагюрище пристига новината, че градът е обстрелван с артилерия и падането му е въпрос на време. Местните чорбаджии се опитват да попречат всячески на водачите на въстаниците и започват да убеждават бежанците, че ако предадат бунтовниците, султанът ще се смили над тях и домовете им.

Сред предателите са хаджи Иванчо, чорбаджи Беню и други представители на местното чорбаджийство. В резултат на действията им част от въстаниците наистина са заловени от бежанците и отведени вързани в една местна църква. Заловени са и част от ръководителите на бунта – Цоко Будин, отец Белчев, Брайко Енев и други. На 30 април пристига Павел Бобеков, който съобщава, че турските войски са отблъснати от Панагюрище и въстанието се развива по план. Уплашените чорбаджии освобождават заловените въстаници, но тогава Бобеков признава, че е излъгал – Панагюрище е опустошено, завзето и разграбено от турците.

На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепени са от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души. Начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си – миралай Хасан бей да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига и Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.

Оцелелите въстаници се изтеглят в планините още на 1 май и се опитват да преминат Стара планина, за да пресекат Дунав и да се укрият в Румъния. На 8 май от четата на Каблешков са останали едва 4-ма души – Тодор Каблешков, Найден поп Стоянов, Георги Търнев и Стефан Почеков. Стигат до село Чифлик в Троянския Балкан. Вечерта отсядат в хана, където се нахранват и наспиват. На другия ден пак се връщат в гората. За главата им има обявена награда, а изпратената потеря ги издирва под дърво и камък. Техен доскорошен съратник издава пред заптиетата позицията им.

Бивакът им край Рогачева река е нападнат изненадващо от турците и започва престрелка. Георги Търнев и Стефан Почеков са убити на място. Каблешков е заловен жив, а Найден Попстоянов е ранен в ръката и също пленен. Убитите четници са обезглавени, а главите им са взети за трофеи. Обезглавените трупове са намерени чак през 1944 г. и погребани на самото място. Пленниците са отведени в Троян, а оттам в Ловеч. В Ловешкия затвор двамата бунтовници са подложени на мъчения. Там заварват и Захари Стоянов. На 3 юни пленниците са отведени в Търново.

След разпити, на които Каблешков не признава нищо, Селями паша тръгва за Пловдив и взима със себе си бунтовниците, за да ги предаде на пловдивския съд. Даскал Попстоянов вече е полумъртъв, а Каблешков знае какво ги чака в града – още мъчения и в крайна сметка бесило. Когато конвоят спира да пренощува в конака в Габрово, Каблешков се възползва от невниманието на едно от охраняващите го заптиета, отнема револвера му и се застрелва в главата.

Датата е 16 юни 1876 г., а Каблешков е едва 25-годишен. На следващия ден габровският архиерейски наместник измолва Селями паша да му даде тялото, за да бъде погребано по християнски. Въстаникът е измит, облечен в нови дрехи и тялото му е погребано близо до гробовете на двама четници от четата на Хаджи Димитър, обесени в Габрово.

През 1883 година тленните останки на Тодор Каблешков са пренесени и погребани в Копривщица в Мавзолея-костница на априлци. Поради недобрите условия там, костите на Тодор и Найден Попстоянов са изложени за поклонение в родния му дом до 1996 година, когато са препогребани в двора на храм „Успение Пресветия Богородица“. Родната къща на революционера в Копривщица е музей. Там могат да се видят много негови вещи, включително негови снимки, документи, учебници, оръжия, шапката, която е носел, докато е бил началник на гарата в Белово и други.

Петко Стойчев Каравелов е български политик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Редовен член на Българското книжовно дружество. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова – съпруга на поета Пейо Яворов.

Петко Каравелов е роден на 5 април (24 март стар стил) 1843 г. в Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на XVIII век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Петко Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария (майка на Рашко Маджаров).

Първоначално Петко Каравелов учи в Копривщица, но през 1856 година баща му го изпраща в Енос, където да чиракува за абаджия при негов приятел. Там той учи в гръцкото училище и през 1858 година му предлагат стипендия, за да продължи образованието си в Атина, но баща му го връща в Копривщица. Малко по-късно, със съдействието на видния копривщенец Найден Геров, Петко Каравелов заминава за Москва, където вече учи по-големият му брат Любен.

След две години подготовка той постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но след три години следване напуска и започва да учи право, дипломирайки се успешно.

Петко Каравелов се жени на 15 януари 1880 г. за Екатерина Великова Пенева (1860 – 1947), с която имат 3 деца:

Радка, умира ненавършила 3-годишна възраст;
Виола, угасва с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ, журналиста и общественика Йосиф Хербст
Лора, съпруга на доктор Иван Дренков и впоследствие на поета Пейо Яворов. Лора загива от куршум, последвана от съпруга си.

През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател на Княжество България четири пъти, като последния му кабинет е в коалиция с Прогресивнолибералната партия и завършва с министерска криза.

Петко Каравелов умира през 1903 г. в София и е погребан в двора на църквата „Свети Седмочисленици“. Според финансиста Атанас Буров, Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка. Една от известните му мисли за политиката е „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.

След Освобождението на България участва активно в изработването на Търновската конституция. Той оглавява радикалното крило на Либералната партия и става министър-председател на България (1880 – 1881). Свален е от власт от княз Александър, с което започва Режима на пълномощията. След установяването на Режима на пълномощията заминава за Източна Румелия, където е кмет на Пловдив (1883 – 1884).

След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в София и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров.

Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. – русофилските бунтове. Обявява се против избора на княз Фердинанд I. През 1892 г. е осъден на 5 години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев, но през 1894 г. е амнистиран.

Михаил Иванов Маджаров е български публицист, дипломат, министър и политик, един от водачите на Народната партия. Член на Българското книжовно дружество.

Михаил Маджаров е народен представител във II (1880 – 1881), III (1882 – 1883), IV (1884 – 1886), V (1887 – 1890), VI (1890 – 1893), VII (1893 – 1894), VIII (1894 – 1896), IX (1896 – 1899), X (1899 – 1900), XI (1901 – 1902), XII (1902 – 1903), XIII (1903 – 1908), XIV (1908 – 1911), XV (1911 – 1913) и XVIII (1919 – 1920) обикновено народно събрание и в V велико народно събрание (1911). Той е подпредседател на V велико народно събрание (1911) и XV обикновено народно събрание (1911 – 1912).

Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 г. в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 г. завършва Робърт колеж в Цариград. Като ученик прави първи опити да пише поезия, по-късно преминава към публицистиката. За кратко е учител в Пазарджик (1877 – 1879) г. и по това време започва публицистичната си дейност. Поканен е за редактор на вестник „Марица“, започва да отразява политическите събития и духовния живот.

Запознава се с Иван Вазов и Константин Величков, с когото го свързва сърдечна дружба. Сближава се и със Стефан Бобчев, току-що завършил правни науки в Москва. Маджаров и Бобчев работят на високи постове в администрацията на Източна Румелия, а през 1885 г. се сродяват – Маджаров сключва брак с Мария – сестра на съпругата на Бобчев. Женитбата му съвпада със Съединението

Маджаров става един от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880 – 1885) г. и директор на финансите (1884 – 1885) г. на автономната област.

След Съединението младото семейство е интернирано в Елена, а през март 1886 г. Маджаров се завръща в Пловдив, където смята да се установи. След преврата от 1886 г. той е арестуван с обвинение за съучастие в преврата. След абдикацията на Батенберг е освободен и емигрира в Цариград. Прекарва две години в емиграция, а през 1888 г. се завръща в България и работи като адвокат и публицист. През този период той прави първия превод на български език на романа „Война и мир“ на Лев Толстой.

Заедно с Бобчев основават две списания: „Юридически преглед“ (1893) и „Българска сбирка“ (1894). През 1894 г. се кандидатира за депутат като представител на пловдивските „съединисти“, които скоро се сливат с новообразуваната Народна партия. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на Народната партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894 – 1899).

След това става главен редактор на вестник „Мир“ и остава такъв до 1912 г. През това време пише смели статии, в които не се страхува да се противопоставя на цар Фердинанд. Сам определя вестникарството като главно занятие.

През 1913 – 1914 г. Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913 г. След това за кратко е посланик в Русия (1914 – 1915). Тъй като не е дипломат по професия, в докладите си продължава да отстоява убежденията си, дори да се разминават с мненията на правителството и двореца. Това става причина и за завръщането му в България.


Още няколко пъти заема министерски постове: министър на вътрешните работи в четвъртото правителство на Стоян Данев, на войната в двете правителства на Теодор Теодоров и министър на външните работи и вероизповеданията в първото правителство на Стамболийски. Като такъв поставя подписа си под Ньойския договор.

През 1920 г. Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 г. Михаил Маджаров е изпратен в затвора от следващото правителство на Александър Стамболийски.


През 1926 г. става първият почетен гражданин на град Попово. Обявен е за такъв за заслуги като министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, свързани с прокарването на жп линията София–Варна през града, дала тласък на икономическото му развитие.

Напуснал кабинета на Стамболийски, Маджаров, подобно на Т. Теодоров и Ст. Данев, участва в Демократическия сговор 1931 г. Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл“, „Демократически преглед“ и „Златорог“.

Михаил Маджаров е тежко ранен по време на бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. и умира на 23 януари 1944 г.

Стоян Иванов Чомаков е български лекар хирург, общественик и политик. Той е виден борец за църковна независимост. След Освобождението е дописен член на Българското книжовно дружество (1881) и почетен член (1884). Министър на народното просвещение (1887), народен представител в V и VI ОНС и в IV ВНС. В дома му в Пловдив днес се помещава Пловдивската градска художествена галерия.

Стоян Чомаков е роден през 1819 г. в Копривщица. Майка му произхожда от влиятелния бегликчийски род Чалъкови. Баща му умира рано и той е отгледан с помощта на по-големия си брат Салчо Чомаков (ок. 1800 – 1863) и вуйчовците си Големи Вълко (ок. 1765 – 1841) и Големи Стоян (1768 – 1850). През 1820-те години Чалъкови се преселват в Пловдив, където играят важна роля в управлението на града и имат голямо влияние върху османската администрация. През 1842 Салчо Чомаков също се установява в Пловдив и след смъртта на Големи Стоян става един от тримата наследници на Чалъкови.

Първоначално Стоян Чомаков учи в основаното от вуйчо му килийно училище в Копривщица. През 1831 г. се премества в гръцката прогимназия в Пловдив, а след това в съществувалото през 1836 – 1839 г. училище на Теофилос Каирис на остров Андрос. Там негови съученици са Иван Добровски, Стоян (бъдещият Иларион Макариополски), Димитър и Никола Михайловски, Петър и Константин Мишайков. След закриването на училището продължава образованието си в гимназията в Атина, след това следва медицина в Пизанския университет, завършва във Флоренция и специализира хирургия в Париж през 1848 г.

От 1848 до 1860 г. е първият градски лекар в Пловдив. Той става известен, като прави за първи път в Османската империя няколко операции на перфориран хранопровод. През 1849 г. открива в града и първата българска аптека, освен това е училищен настоятел и преподава френски език.

Малко след завръщането си Чомаков произнася реч по време на изпитите в гръцкото училище в Пловдив, в която се обявява срещу елинизацията и призовава българите да учат на български език. Противоречията между българи и гърци в града се засилват, след като новоназначеният митрополит Хрисант нарича българския език „цигански“ и много влиятелни българи, сред които Салчо Чомаков, Найден Геров, Георгаки Чалъкоглу, призовават за неговото отстраняване.

През 1857 г. със съдебно решение Хрисант е отстранен и мястото му заема Паисий, елинизиран албанец, който по-късно подкрепя усилията за обособяване на българската църква. През следващите няколко години споровете в града не спират и на няколко пъти се стига до насилствени сблъсъци между българи и гърци във връзка с използването на български език в богослужението в определени църкви.

Провалът на Русия в Кримската война отслабва позициите на Цариградската патриаршия и тя е подложена на натиск от османските власти да проведе вътрешни реформи, които да намалят ширещата се корупция. Различни български групи се обявяват за отделяне на българската църква, а Драган Цанков призовава за уния с Римокатолическата църква. На 3 април 1860 г. в Цариград епископ Иларион Макариополски обявява независимостта на църквата от Цариградската патриаршия и е подкрепен от митрополитите Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

Османското правителство приема да признае създаването на нов български милет едва след сключването на уния с Римокатолическата църква. В край на 1860 за глава на униатската църква е назначен архиепископ Йосиф Соколски, а в началото на 1861 г. Иларион, Авксентий и Паисий за изпратени на заточение в Атон.

При създалото се положение Стоян Чомаков организира свикването на общобългарски събор в Цариград. Самият той става представител в него на Пловдивската и Софийската епархии. След пристигането си в Цариград през пролетта на 1861 г. и с подкрепата на руския посланик Чомаков успява да издейства отстраняването на Йосиф Соколски, след което много други привърженици на унията оттеглят подкрепата си за нея.

На 9 юни 1861 г. представителите на събора връчват на великия везир Къбръзлъ паша петиция с искане за създаване на българска църква, независима както от Цариградската патриаршия, така и от римския папа. Сред аргументите, посочени в искането, е и това, че обособяването на българската общност ще укрепи нейните връзки със сродния турски народ, което ще отслаби гръцкото и руско влияние. Къбръзлъ паша отхвърля искането, позовавайки се на желанието на Русия за запазване на Патриаршията и османските ангажименти към руското правителство. В същото време външният министър Али паша, който отговаря и за изповеданията, насърчава събора да продължи работата си. Чомаков предлага компромисен вариант, според който от Патриаршията трябва да се отнемат всички светски правомощия, но той не е приет от събора.

Църковният въпрос получава ново развитие със смъртта на султан Абдул Меджид. Той е наследен от Абдул Азиз, който малко по-късно назначава за велик везир Али паша, изразявал нееднократно симпатии към българските претенции. По същото време Тодор Бурмов, подкрепян от руското посолство, предлага програмата, известна като „Осемте точки“, която предвижда равнопоставеност на българи и гърци в рамките на патриаршията. Въпреки това църковният въпрос не получава особено развитие.

През есента на 1861 г. повечето представители на общобългарския събор се разотиват, като в Цариград остава малка група, която да продължи преговорите с правителството. През март 1862 г. Стоян Чомаков също се завръща в Пловдив, където малко преди това е починала съпругата му. През май той отново заминава за Цариград, като представител на пловдивската община в Смесената комисия, създадена за преговорите с Патриаршията по Осемте точки.

През 1871 г. се провежда църковно-народен събор, в който той взема участие. През 1871 – 1876 г. е член на Екзархийския съвет. По време на Априлското въстание води протурска кампания. От 1877 г. е член на Държавния съвет в Цариград. След Руско-турската война от 1877 – 1878 г. е губернски лекар в Пловдив и член на Либералната партия в Източна Румелия. Бил е народен представител в Областното събрание на областта. От 1881 до 1884 г. е член на Постоянния комитет на областта. По време на Съединението е избран за член и подпредседател на Временното правителство. От 1881 г. е дописен член на Българското книжовно дружество (днес БАН), а от 1884 г. и почетен член. Народен представител е в 4 ВНС и 5 и 6 ОНС.

В периода 29 юни-20 август 1887 г. е министър на просвещението в преходното правителство на Константин Стоилов.

Любен Стойчев Каравелов (1834 – 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт. По-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843 – 1903).

Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19 век.

Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837) в град Копривщица в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18 век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско. Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария (майка на Рашко Маджаров).

Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г.[6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература.

В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.

Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит.

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. През февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.

Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи.

Копривщица 
Тодор Каблешков 
Димчо Дебелянов Георги Бенковски
Сподели

Вашият коментар