Кюстендил – градът на Владимир Димитров-Майстора
Поздрав от мен!
Броят на заснетите сюжети преполви заплануваното, а времето все така продължаваше да е благосклонно за снимки. След Свиленград се отправих към границата ни на запад. Предстоеше ми фототур из забележителностите на Югозападна България. Бях си подготвил специален едноседмичен маршрут за документирането на следващите 8 сюжета, като всеки ден снимам нова тема на ново място. Планът ми максимално оползотворяваше наличното време. Да си призная, очаквах с нетърпение тези снимки – с новите ми фолклорни модели бяхме набелязали прекрасни обекти за сюжетите, а момичетата се бяха подготвили да извадят от скриновете на своите баби старинни носии и да се пременят в тях, давайки им нов живот.
Поех на югозапад, там, където си дават среща Пирин и Родопа планина. Този край на България винаги е носил особен дух и очарование, в него се преплитат културата и фолклорът на няколко региона. Първата дестинация от маршрута ми бе на границата на Шоплука с Пиринска Македония. Край с неповторим чар, с традиции и носии, които са лесно разпознаваеми заради тяхната специфична красота и уникалност.
Може би вече се досетихте, че за начало на своя фототур бях избрал град Кюстендѝл (в Античността – Пауталия, в Средновековието – Велбъжд) – административен център на едноименната област в Югозападна България. Намира се на възлово място до границата със съседите ни на Запад – Република Северна Македония и Република Сърбия. Балнеоложки и туристически център с национално и международно значение, археологически и архитектурен резерват, изходен пункт за туризъм и ски спорт в планината Осогово, 40-хилядният днес Кюстендил е привлекателно място през всички сезони.
От 1966 г. 21 март, денят на пролетното равноденствие, е обявен за официален празник на града с названието “Кюстендилска пролет”, като е съпроводен от първия в страната конкурс за най-красиво момиче. През 2021 година предстои 55-тото издание на популярния ежегоден конкурс “Девойка Кюстендилска пролет“, излъчващ победителка с две подгласнички. Трите най-красиви млади кюстендилчанки се асоциират с трите нимфи – Харитите (богини на плодородието) от древните оброчни плочки, намерени под хълма Хисарлъка. Ежегодно от 2008 г. в града се провежда и Празник на черешата през юни, организиран от Община Кюстендил и Института по земеделие – Кюстендил.
Зареден с много желание и планове, пристигнах в прочутото градче за заснемането на сюжет 19 от третата част на Национален проект “Аз съм Българка!”, като заглавието му “Кюстендил – градът на Владимир Димитров-Майстора” си бе готово само по себе си. Ако има творец, който съществено ми е повлиял точно върху каква тематика да ориентирам своя проект, то това е именно художникът от с. Шишковци с неговите удивителни българки от Кюстендилско. За мен Владимир Димитров-Майстора е еталон и велика личност в българското изобразително изкуство. Всяка от картините му, представящи българката в традиционна носия, предизвикват в мен особен трепет и вълнение, неговото творческо наследство за мен е вечно!
И този сюжет предстоеше да осъществя с нов за проекта ми фолклорен модел. Денислава бе кандидатствала в кастинга за трета част и бе излъчена сред финалистките. Сама избра сюжета в Кюстендил. Първата ни среща на живо предстоеше в деня на самите снимки. Среща, очаквана с нетърпение и съпътствана от куп обрати заради разпространението на коронавируса. Всъщност, по разбираеми причини, почти всички сюжети от настоящата трета част бяха заснети под знака на пандемията – сериозен повод за размисъл, който ни накара да определим правилно какви да са в бъдеще нашите приоритети и начин на живот. И най-вече да ценим това, което имаме и приемаме за даденост.
Началото на фототура ми се падна в хладен и дъждовен ден. Първата ни локация за снимки бе крепостта “Хисарлъка”, от която се открива отлична панорама към града. Денислава ни посрещна, облечена в автентична кюстендилска сая с уникална везба, в която изглеждаше като изляза от картина на Майстора, носеща духа на Кюстендил и Пиринска Македония.
Направихме няколко опита за старт на работата ни, но дъждът ту започваше да вали, ту спираше. След около час и половина пропилени, не можехме повече да изчакваме непостоянството на времето и поехме по тесните пътеки на останките от емблематичната за Кюстендил крепост.
Крепостта “Хисарлъка” се намира на най-високата равнинна част на едноименния хълм, издигащ се на 2 км югоизточно от града. След падането на Тракия под римска власт (45 г.) римляните превръщат съществуващото тракийско селище около тукашните минерални извори във важен търговски център и известен балнеологичен курорт, който наричат Пауталия. В онези години Пауталия е град с интензивен живот и е административен, стопански и културен център на обширна територия. До 270 г. Пауталия влиза в състава на провинция Тракия.
Изградена на възвишението над града в края на ІV – началото на V век и укрепена през VІ век при император Юстиниан., крепостта “Хисарлъка” преживява Първата и Втората българска държава и е разрушена от османските завоеватели през XV век. Многобройните и разнообразни археологически находки говорят за непрекъснатото и продължително използване на крепостта през Античността и Средновековието. От 1968 г. “Хисарлъка” е архитектурен паметник на културата от национално значение.
В началото на снимките Денислава бе притеснена – да бъде модел ѝ се случваше за първи път, но се отпусна бързо и влезе в ритъм. Явно й трябваше време да асимилира процеса на заснемане и начина ми на работа, което е разбираемо, тъй като се срещнахме за пръв път очи в очи. За моя радост, момата прояви характер и издържа без никакви капризи на променливото време. В един момент Господ все пак сe смили и облаците изчезнаха, появи се синьото небе и жадуваното от нас слънце. Зарадвани и мотивирани, ние се мобилизирахме и в бързо темпо продължихме снимките из крепостта. Това място е вълшебно, всеки посетил може да го потвърди. За мен бе наистина важно да покажем притегателната сила на неговото очарование в колекцията ни с български картини и съм доволен, че в крайна сметка се получи.
Край “Хисарлъка” заснехме и необходимите за филма ни кадри с дрон, мястото е с особени мащаби и позволява добра гледна точка за събиране както на близки образи, така и на панорамни гледки на Кюстендил и заобикалящата го природа.
Малко по-късно вече бяхме в центъра на града, той се е променил значително от моето последно посещение през 2016 година – факт, който само ме зарадва допълнително. Излишно е да споменавам, че в красивата си местна носия Денислава бе атракция за всички по маршрута ни и бяхме спирани многократно за снимки и разговори какво всъщност правим. Даже спечелихме и нови съмишленици на проекта, дошли си от САЩ да се порадват на родния Кюстендил.
Следващият ни обект бе църквата “Успение Богородично”, която се намира в центъра на града, съвсем близо до централния градски площад “Велбъжд”. Построена през 1816 г. като митрополитска църква в махалата Градец (Варош), на мястото на средновековната църква „Свети Никола“, през 1998 г. тя е обявена за архитектурно-художествен паметник на културата с национално значение. Двувековният православен храм е вкопана в земята едноапсидна трикорабна базилика с дървено покритие, като стените ѝ са от ломен камък и сантрачни скари с масивен корниз (вълчи зъб). Църквата има допълнително издигната отделна камбанария и прекрасен двор. Благодаря на свещениците, които заварихме на място, за проявеното разбиране и разрешението да снимаме в двора на храма.
Продължихме към Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“, за която е специално построена нова сграда, официално открита през 1972 г. по случай 90-годишнината от рождението на Майстора. Към 2000 г. е завършено разширението на галерията. Фондът ѝ от картини е внушителен, тук перманентно се откриват художествените изложби “Кюстендилска пролет” и “Струма”, както и редица гостуващи, персонални, юбилейни и други изложби. Галерията съхранява и периодично урежда изложби и на други видни кюстендилски художници като Стоян Венев, Мориц Бенционов, Никола Мирчев, Асен Василиев и др. Галерията притежава основната и най-голяма колекция от творби на Владимир Димитров–Майстора, подредени в постоянна експозиция. Днес галерията разполага с 3180 творби от 585 автори, от които 1357 картини са на патрона на галерията Владимир Димитров–Майстора. През същата 1972 г. пред сградата на галерията е открит паметник на бележития български художник, изобразен в цял ръст, дело на скулптора Борис Гондов. Пред внушителния монумент на Майстора заснехме представителните за сюжета кадри, чрез които исках да изразя своето преклонение пред човека, възпявал чрез четката си българката в нейната естествена красота и поставил я на заслужен пиедестал, възвисяващ я над всичко в нейния мъдър и достоен живот.
Финалният момент от снимките бе при Римските терми. Кюстендил се слави с лековитата си минерална вода от дълбока древност, а термите са свидетел на хилядолетния живот по тези земи и нямаше как да не ги покажем. Те се намират в централната част на Кюстендил, в съседство с джамията “Ахмед бей”. Римските терми са изградени през II-III век и са част от голям комплекс – асклепион. На площ от около 1000 m² са разкрити части от 6 помещения. Предполагаемата площ на сградата е около 3000 m². Всичките помещения са били снабдени с централна отоплителна инсталация, а подът и стените на залите са били облицовани с мраморни плочи, профилирани корнизи и пиластри. Полукръглите ниши и басейни определят предназначението им като обществена баня. От 1968 г. тази антична баня е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение.
В съседство с Римските терми се намира запазената джамия “Ахмед бей”, известна още като “Инджили”, “Ингилиз” или “Християнската джамия”. Построена е към средата на XV век, според предания върху основите на средновековната българска църква “Света Неделя”. Отличава се с декоративна тухлена украса, характерна за средновековната българска архитектура – корниз “вълчи зъб”, тухлена орнаментика и др. Близо век не функционира като храм. През 1944 г. в в нея по инициатива на няколко кюстендилски интелектуалци на основата на сбирка от 50 творби на Владимир Димитров-Майстора се открива музейна сбирка и художествена галерия. Обявена през 1968 г. за архитектурно-строителен паметник на културата от национално значение, сградата на джамията “Ахмед бей” понастоящем е изложбена зала на музея в Кюстендил.
Снимките на този сюжет общо взето минаха спокойно и интересно. Вярвам и вълнуващо за Денислава. Аз се върнах в един любопитен град и работих с вдъхновено сърце, за да запечатам на фона на тези интересни обекти образа на млада, красива и горда Българка.
В края на работния ден се отправихме към едно паметно място в сърцето на Конявска планина – село Шишковци, мястото, където е творил Владимир Димитров, живял е и е пожелал да бъде погребан. Мястото, вдъхновило едни от най-емблематичните му картини, които будят огромно уважение у ценителите на изкуството до днес. Поклонихме се пред гроба му и посетихме къщата, в която е живял. Историята на този скромен човек – вълшебник на четката е интригуваща, а талантът му, също като ръста му, е високо!
Благодаря ти, Майсторе, че съумя да запазиш за поколенията духа и обаянието на кюстендилската жена по този невероятен начин! Поклон!
За любознателните:
По-подробно за кюстендилската сая
Женската носия в Кюстендилско спада към саичния тип облекло, което обхваща цяла Южна България. По кройка кюстендилската сая е много близка до забуна от Банско, саята от Девинско и Демирхисарско. Тя е влязла в състава на облеклото още през 7-19 век. Саята в някои райони е известна с името „сагя”, каквото е наименованието й в Мориховската носия в Македония.
Женската носия в Кюстендилско се е състояла от: кошуля /риза/, сая, пояс, тканица, скутача, скута, контуш, яшмак, чорапи, опинци или цревье.
Дългата сая е характерна за Радомирско, Кюстендилско и Дупнишко. Късата сая се среща главно в македонските области.
Най-съществената част от женската носия е ризата. Първоначално се е правила от коноп, а след това от памук. Памучното платно е било известно с името „мелезено”. ”Кълчищната” или „мелезената” риза е била украсена с „везеве” върху ръкавите и полата. Ръбът на ръкавите е бил оплетен с тънки конопени или дебели памучни конци, известни под името „запесьо” или „подвезок”. ”Подлатицата”, вътрешната половина на ръкава е поръбена само с конопени конци. Ръбът е подгънат по „турски”. Яката на ризата е с названието „огърлеч”.
Кюстендилската шевица е изпълнена само с полегат бод. Основният тон в нея е червен, с допълнение зелен, жълт, син и черен. В края на 19 век по-рядко се срещат ризи от мелезено платно. В началото на 20 век оскъдната украса по ризите отстъпва място на „тантелите”, плетени на ръка.
По-известни модели са: орото, зелките, ребрата, секирките, шилците, пръстетата, трънье-то и други.
Непосредствено върху ризата се облича саята. Едната е с дълга риза, другата – с къса.
Саята, която е правена от домашен вълнен плат, известен под името „прътено” или „бръдница”, се е наричала шаяк и е била боядисвана в черно, тъмнозелено или бяло. Зелените саи са били предимно копринени, белите – памучни или конопени и са били венчални. През 19 век вече саите са били шити от зелен фабричен плат, известен под името „казмир”.
Творец и майстор на всички украси по саята и казмира е кюстендилката с нейните сръчни ръце.
Източник: https://digital-culture.eu/