Седемте рилски езера
Надявам се да съм ви заинтригувал с финала на предишния си разказ от град Бяла, когато ви обещах съвсем скоро да разберете накъде поех още същата нощ, след като приключих снимките там.Само 2-3 часа почивка и в два след полунощ стана време да потегля на един доста дълъг път. Първият ми другар в това приключение беше Митко, когото познавате от посрещането на новата 2018 година на историческия връх Св. Никола, все още наричан Шипка.
Та с него натоварихме багажа, техниката, екипировката и тръгнахме от за да вземем с нас фолклорния модел за следващия сюжет от Продължението. Поканих за тези снимки едно момиче, доказало силен дух и физическа издръжливост, защото това, което ѝ предстоеше, си бе истинско изпитание за дух и тяло. Крехката на вид абитуриентка от Априловската гимназия Вяра от Трявна прие поканата ми да участва в “Аз съм Българка!” – Продължението, като си избра да бъде лицето на доста важния за мен нов сюжет от втората част на проекта.
Вече тримата с Митко и Вяра продължихме към следващия участник в пътуването ни – Цецо, наш близък приятел и често спътник в планинските преходи. Оттам директно се отправихме към Севлиево, за да се присъедини към групата ни и Стефко – моят колега фотограф и добър приятел, когото уважавам безкрайно много! Вече в пълен състав потеглихме, бързайки да стигнем до София още преди изгрев слънце. Без проблеми и спънки по пътя, на входа на столицата спряхме да изпием по кафе и по околовръстното шосе се отправихме в посока Дупница.
Зад гърба ни изгревът вече бързаше да даде начало на новия ден. За нас той бе мерило за изминалото време и същевременно живителна топлина, защото ни предстоеше тежък преход в Рила планина малко преди есенното равноденствие, когато времето бива доста капризно. Никой от петима ни, било от вълнение, било по друга причина, не бе успял да се наспи предишната нощ. Който колкото можа, навакса сън по пътя, само шофиращите останаха ощетени – на тях бяхме поверили сигурността си и нямаха голяма възможност за почивка като нас.
Прекосихме град Дупница и се отправихме към Сапарева баня – градчето с най-известния горещ минерален извор. Предстоеше ни да минем по планински път до Паничище, курортна местност с живописни пейзажи, наричана портата на Рила планина. След броени минути бяхме при бариерата за влизане на територията на Природен парк “Рила”. Тук бе краят на първите ни 300 километра път за деня.
Както вече сте се досетили, нашата цел бяха Седемте рилски езера. Впечатляващата с красотата си природна панорама предстоеше да стане пореден нов сюжет във втората част на Национален проект “Аз съм Българка!”. Получихме кратки инструкции от нашия планински водач Митко, който освен добър мой приятел, е изключителен планинар, с много опит и познания за българските планини. Всъщност имахме привилегията водачите ни да са двама – Стефко бе изкачвал точно тези върхове месец преди да се отправим към тях.
Двама от групата ни вече чакаха ред на касата на лифта, а ние с Митко и Вяра окомплектовахме багажа, който трябваше да носим нагоре за предстоящите снимки. Наред с екипировката, храната и водата за деня, налагаше се да вземем много фотографска техника, дрона ми и носията, която Вяра щеше да облече за снимките. Не ни се искаше да се лишим от нищо, всичко ни бе необходимо, а при планинската екипировка е крайно нередно да се отказвате от неща, за момента струващи ви се излишни, защото планината си е непредвидима.
Споменах моята нова гордост – носията за тези снимки. Това съкровище някои от приятелите ми във Фейсбук вече видяха. Едно уникално българско наследство от Сапаревския край попадна с много късмет в моята лична колекция от носии. Успях да купя специално за снимките с Вяра този 200-годишен казмир с риза, колан и престилки, и изключително много се гордея да притежавам това пленяващо окото богатство, украсено със съвършена златна сърма. Само носията бе 10 килограма, техниката и останалите необходими неща не съм теглил, но всеки от нас тръгваше нагоре с огромна препълнена чанта.
Няколко минути приготовления и часът вече бе почти 8 сутринта. Лифтът заработи и туристите започнаха да прииждат. Побързахме и заехме места на седалковия лифт, който да ни изкачи до хижа „Седемте езера“. Оттам разчитахме на собствените си сили и издръжливост. Беше около 5 градуса, в края на лятото все още не бяхме усещали такива температури и всъщност направихме първия си допир с есента. Радвам се в подобни моменти, че съм взел нужните зимни атрибути да предпазват тялото ми, защото за мен е изключително важно да ми бъде удобно и да нямам грижи, за да се концентрирам над прехода и предстоящата цел.
А тя отново бе работа, не просто досег до красива природна гледка, на която да се насладиш и да се върнеш обратно. Всички “въоръжени” с фотоапарати потеглихме по стръмната пътека, която ни отвеждаше все по-нагоре. Рилският хоризонт бе пленителен, открояваха се зъбери и хълмове с ниска растителност. Пътеките в Рила поради големия туристически интерес са се превърнали в нещо като планинска магистрала, една от причините за нарушаването на екологичния баланс.
След няма и двадесетина минути ходене се озовахме пред величествена и спираща дъха гледка. Виждахме целите на пътуването си една по една – върховете и част от езерата. Долното езеро и хижата бяха нашите първи обекти за пейзажни кадри. Слънцето напредваше в своя път и така бе осветило поточетата, протичащи от едно от рилските езера, че го бе обагрило в златни отблясъци, сякаш от езерото изтичаше злато! Кратки отбивки за снимки, малко шоколад за тонус и бѝло след бѝло се озовавахме пред панорамата, разкриваща ни езерата Трилистника, Близнака и Бъбрека.
Пулсът ми бе ускорен, очите максимално фокусирани, краката тръпнеха от продължителния преход и постепенно започна да се появява онзи вътрешен трепет, предизвикан от гледката и вече разредения въздух. Величествено, пленително, огромно, а ти – нищожен пред това божествено великолепие… Осъзнаваш, че природата е всъщност най-голямата сила – сътворила е тези чудеса, до които стигаш трудно, като понякога гледката може да ти струва живота, а понякога може да ти даде сили да го продължиш наново.
Малко преди езерото Сълзата направихме една по-дълга почивка, хапнахме и по-сериозна храна, като междувременно обсъдихме плановете си занапред. В планината не бива да си угрижен и немощен, и аз в такива моменти не обичам да мисля за негативни неща. Чистият въздух, физическото натоварване, емоциите, напрежението и всичко останало изсмукват силите ти, а те трябва все отнякъде да дойдат. Затова се наситихме стабилно: храната за очите бе пред нас, емоциите хранеха душите ни, а за поддържане на физиката в този ден любезното семейство на Вяра се бе погрижило да ни подсигури богата трапеза.
След като се подкрепихме, със свежи сили поехме към крайната точка на маршрута ни. Това бе така наричаният Езерен връх, откъдето се открива панорамна гледка едновременно към шест от Седемте рилски езера: Долното, Рибното, Трилистника, Близнака, Окото и Бъбрека. Единствено Сълзата остава зад гърбовете на ентусиастите, намерили сили да стигнат до тук.Накъдето и да се обърнеш – красота, а най-величествен е Отовишки връх – второто най-посещавано място тук, от който се виждат и седемте езера едновременно. За съжаление нямах възможност да стигна до него, но момчетата успяха да го направят за един час и да се върнат с прекрасни кадри, докато ние с Вяра снимахме на Езерния връх.
А там кипеше живот като в центъра на София, за час преминаха хиляди хора. Като дългогодишен танцьор в Тревненския фолклорен ансамбъл, Вяра е обигран състезател и бързото преобличане за нея бе като детска игра. Нагиздена с носията, тя направи последен оглед на външния си вид и започнахме работа. Времето бе благосклонно към нас при снимките, а интересът към Вяра, пременена в старинната носия, и към това, което се случва, бе нестихващ. Няма да скрия, че е изключително трудно да снимаш при толкова много публика.
Мен лично не ми пречи да ме разпитват какво и защо снимам, важно е да имаш търпението и времето да изчакаш да ти се открие необходимата панорама, а затова хората наоколо трябва да са достатъчно тактични да се отдръпнат и да ти дадат възможност. След като се оказа, че няма да се кача до Отовишки връх, взех решение да заснема кадри с възможните оттук гледки, а именно с четирите по-далечни езера, с Окото и Бъбрека, и накрая със Сълзата, която се намираше зад нас. Времето в началото на деня бе приятно, на моменти дори горещо, независимо от високото място и ветреца. Винаги нащрек, очаквах и възможна неприятна изненада.
И тя не закъсня. Откъм връх Мусала вятърът донесе гъста и непрогледна мъгла – както знаете, в планината сезоните се сменят за минути. За щастие вече бяхме приключили с последните кадри за сюжета, оставаше да “облетя” с дрона върха и езерата. Намеренията ми бяха да заснема панорамата със Седемте рилски езера, която не успях да видя, да изчакам броят на хората да намалее и през това време да снимам пейзажи с дрона. Хората наистина намаляха, но мъглата вече се настани трайно в района на езерата. Малко преди това Митко, Стефан и Цецо ми звъннаха от Отовишки връх и се разбрахме в коя точка да се чакаме, за да поемем заедно по пътя надолу.
Тук в илюстрация ще видите възможно най-чистите по време на мъглата снимки от дрона. За голямо мое съжаление, не успях да реализирам пълноценно набелязаните кадри от въздуха. Явно няма пълно щастие – всъщност аз се впуснах в това приключение, изминавайки дългия път дотук, като си знаех, че майката природа винаги може да ни изненада. От друга страна нещата станаха естествени – заснех натуралния вид на планината в момент, когато е решила да покаже своя суров характер. Все пак можах да направя набелязаните кадри за целите на бъдещия филм – успях да заснема видео с Вяра на едно от възвишенията, докато вятърът и мъглата развяваха трибагреника в нейните ръце.
За множеството любопитни и очакваните им въпроси какво правим, предварително се бях запасил с рекламни материали на проекта и по-лесно можах да представя идеята си. Радостен за мен факт бе, че все повече хора вече знаеха за проекта и нашите послания. Имаше и няколко групи, с които си направихме селфи. Беше толкова приятно, че на 2500 метра в планината и в мъглата срещаш хора, които са наясно с дейността ти.
Десетки българи най-искрено ни пожелаваха успех, а аз с окрилено сърце продължавах да снимам. Много от групите помолиха да си направят снимки с фолклорния ми модел, което отдавна приемам за обичайно. Необичайното бе, че имаше изумителни въпроси от рода дали Вяра работи на върха като модел за снимки в носия. Представете си да имате такава работа! По типичен български късмет, с приземяването на дрона и времето се оправи. Събрахме техниката, Вяра смени носията с туристическата си екипировка и двамата тръгнахме към уреченото място за среща с момчетата в подножието на езерото Окото.
Хубавото в нашата ситуация бе, че след като ни звъннаха да кажат къде са и къде да се срещнем, успях да разпозная фигурите им на Отовишки връх и така можахме да проследим тяхното придвижване надолу.
Дойде времето да се разделя с тази пленителна природа. Наистина никак не ми се тръгваше обратно. Потеглихме с Вяра надолу по пътя полека, наслаждавайки се на цветовете на Окото, на което между другото имаше снежна пряспа, такава имаше и над езерото Близнака. Събрахме се всички и тръгнахме заедно по пътя към хижа “Рилски езера”. Обратният ни път не бе същият, като на идване, използвахме друг маршрут, преминаващ покрай повечето езера. Минахме покрай хижа “Седемте езера”, където и направихме почивка за храна около половин час.
Към 17:30 вече бяхме пред станцията на лифта, разделихме се по двойки и започна спускането ни обратно към Паничище, където бе паркирана колата ни. След двадесетина минути пристигнахме на долната лифтова станция. Кратко пазаруване на сувенири, отново подредба на багажа и околко 18 часа вече пътувахме обратно.Много изморени, но емоционално изключително заредени, не спирахме да коментираме преживяването си.
То нямаше да бъде толкова приятно, ако не беше споделено с добри приятели и искрени съмишленици.. Затова от сърце ви благодаря за подкрепата, Митко, Стефан и Цецо!!! В този ден Вяра за пореден път ми показа, че е борбен и силен човек, на когото може да се разчита. Крехка по външност, но жилава по характер, тя преодоля всички изпитания за деня, позира ми с лъчезарна усмивка за сюжета и намери сили за обратния път, забележете, без да се оплаче или изхленчи нито веднъж!
Честно казано, изпитанието, което Вяра си избра от предложените сюжети – да се снима на отдалечено и труднодостъпно място високо в планината, си ме притесняваше. Колкото и да е подготвен човек за планинар, след изморително работно лято да се изкачиш на такава височина в планина с въздух, различен от родния, си е подвиг. Вяра оправда надеждите ми, че съм заложил на правилния човек и се справи перфектно с всичко.
Благодаря и на семейството й, че ни подкрепи в този момент и продължава да го прави, за мен това е изключително важно. Самият факт, че родителите ѝ ми се довериха, осъзнавайки отговорността, която дъщеря им поема, включвайки се в моята идея, за мен бе поредното потвърждение, че в Трявна българските ценности са живи и семействата възпитават в родолюбие искрени патриоти. Около 22 часа в този дълъг и труден ден всички вече бяхме по домовете си.
Бързо архивирах заснетите кадри, за да се застраховам при непредвиден технически инцидент, в който бих могъл да ги изгубя, и усетих как вече започна да ми липсва това страхотно приключение. Предоволен съм, че следвайки мисията си и многото задачи, свързани с нея, всичко се случи така добре, за да заснема необходимите кадри за сюжета, който ще озаглавя “Седемте рилски чудеса”.
Въпреки че вече съм на финалната права от работата си, предстоят ми още снимачни дни и съвсем скоро ще ви заведа на знакови места, свързани с величави моменти от историята на Първото българско царство. Знам, че ви става все по-интересно и ви пожелавам приятни минути с новите маршрути на “Аз съм Българка!” – Продължението. Благодаря, че споделихте и това мое приключение.
До скоро!!! 🙂 🙂 🙂
Повече инфо за любознателните читатели:Седемте рилски езера безспорно са една от най-впечатляващите природни забележителности на Балканския полуостров. Едно приказно място, което си заслужава да се види. Красотата им привлича хиляди български и чуждестранни туристи.Седемте езера се намират в Дамгския дял на Северозападна Рила планина. Те имат ледников произход. Разположени са стъпаловидно в голям циркус, обграден от върховете Сухи чал, Отовишки връх и Харамията. Всяко едно от езерата има собствено име, в зависимост от формата и особеностите си.
Най-високо разположеното езеро е Сълзата. То е наречено така заради кристално чистите си води. Намира се на надморска височина 2535 м под Отовишки връх. Следва Окото – най-дълбокото от езерата – 37,5 м, с характерна овална форма и наситено син цвят при добро време. В това езеро са правени водолазни спускания с научна цел. Под него е Бъбрека – вглеждайки се във формата му, човек не може да измисли по-точно наименование на това езеро с площ 85 декара и стръмни скалисти брегове.
Следващото езеро е Близнака – широко и стеснено по средата като пясъчен часовник, в безводни години се стопява до две по-малки езерца, откъдето идва и името му. По-надолу по пътеката се намират Трилистника и Рибното езеро, с разположената на брега му хижа „Седемте езера”. Най-ниско разположеното езеро – на 2095 м н.в. – Долното, дава началото на река Джерман. Всички езера са свързани с тесни поточета.
В някои от езерата живеят рибки – лещанка и пъстърва, но като цяло биоразнообразието е бедно заради студената планинска вода. Езерата се захранват от топенето на снега и от дъждове.Голямо събитие в района на Седемте езера е събирането на хората от Бялото братство – дъновистите, на 19 август. Тогава те честват своята Нова година. Отбелязват празника, като се събират близо до езерото Бъбрека и изпълняват своите ритуални танци, подредени в концентрични кръгове – паневритми. За дъновистите Рила е свещена планина, затова хиляди от тях се събират всяка година, за да посрещнат изгрева на слънцето точно там.
Източник: www.bulgariatravel.org