София и четящата българка
Неусетно се изтърколи и втората година в Ковид обстановка. Предварителните ни планове за представянето на третата част от Национален проект “Аз съм Българка!” не можаха да се осъществят във вида, в който бяха замислени, по обективни причини. Продължаваме да изчакваме по-добри времена, за да покажем богатата палитра от красиви образи, прелестни носии и духовни послания, заедно с историята на знакови кътчета в Родината ни.
Наслагвайки заснетите дотук картини, подрежда ни се естествена мозайка от българска хубост, събираща в един всеобхватен образ Българката.
Сюжет № 30 ви предлага разходка из центъра на красивата ни столица София, скътал в букет от спомени национални архитектурни, духовни и културни ценности. Серията, която озаглавихме “София и четящата Българка”, е нов, неправен до момента фоторазказ, съчетаващ минало и съвременност в неподправен израз на преклонение пред велики български дейци, принесли себе си в жертва за нашата свобода, и творци, създали едни от програмните произведения в българската литература.
За този сюжет заснех 8 обекта в София, свързани с личности и събития, допринесли за развитието ни като нация, и паметни места, които сме длъжни да помним. При едно обсъждане на плановете ми, спонтанно ми дойде идеята да покажа Българката с книга в ръце. Любознателната и четяща Българка, носеща в сърцето си любовта към просветата и словото. Още повече, че към момента такава фотосерия наистина не е правена, въпреки че постоянно виждаме безброй четящи хора около нас.
Фолклорния модел, на когото се доверих за този разказ, вече познавате от сюжет №23 и това е Хелия, която заснех в приказното родопско село Ковачевица. Хели е сърцат и от години отдаден на българските народни танци човек. Искрен родолюбец, готов да застане зад всяка стойностна кауза, свързана с България. Работата с нея е професионално удоволствие, особено след като вече през лятото споделихме цял снимачен ден в Родопите.
В леко хладното октомврийско утро с нея се срещнахме в центъра на столицата ни и се отправихме към първия обект за снимки – едно място дълбоко символично и същевременно сред навяващите най-много тъга. Площад “Васил Левски” в София е мястото, на което е обесен Апостола на свободата. Площад с издигнат монумент, от чийто пиедестал ни следи погледът на Васил Иванов Кунчев. Тъжно и отговорно място – там, където се е издигала бесилката с най-обичания син на България.
Идеолог и националреволюционер, Левски е и своего рода писател, предвид мъдрите оценки за революционното дело и заветите, оставил ни в своите писма. За Апостола се е писало и се пише много. Реших в тази фотосесия Българката да чете една забележителна книга, станала доста популярна в последните години.
Книгата „Левски: другото име на Свободата“ от проф. Пламен Павлов е титаничен труд за личността Левски. Разказ за идеолога, учителя, воина, Дякона и човека, представен по великолепен начин. Перото на проф. Павлов до голяма степен вдъхнови тази серия от снимки заради необходимостта от оценка, оцеляване и поддържане на българската национална идентичност. Животът и делото на Васил Левски в тази книга носят истинската жар, с която Апостола е преследвал своите идеали. Борбата за свобода и смелостта, прозорливостта и нестихващата му енергия са пример за всички нас от гледна точка на миналото, настоящето, дори и бъдещето.
Трябва да четем, да четем много за такива личности – емблеми. Книгата разкрива голяма част от същинската дейност на Левски, същността на тази светла и всеотдайна личност, с която обаче малко хора са запознати наистина в дълбочина. И преклонението пред личността на Васил Левски трябва да е факт във всяко наше действие и не само на 18 февруари ли на 18 юли. Левски живее във всички нас и ние трябва с постъпките си да сме достойни негови наследници.
Заснехме дълга серия кадри край монумента. Това е мястотото, където ми се случи нещо любопитно, което ви разказах преди година в Деня на народните будители. Докато снимах, видях “Сълзите на Апостола” – един знак, който няма да забравя никога. Тук, на площада, направихме и кадри с дрона за филма към третата част на проекта.
Паметникът на лобното място на Апостола е официално открит на 22. 10. 1895 г. (стар стил). Това е първият паметник от периода на Третата българска държава, посветен на български герой и изграден със собствени средства. До днес той остава един от най-разпознаваемите символи на град София.
Всяка година на 19 февруари (в деня след обесването на героя) на това свято място се отслужва панихида. Хиляди граждани идват през целия ден и отрупват паметника с цветя. Прави се шествие до паметника, полагат се много венци, държат се речи за прослава на оня, който мечтаеше след като освободи народа си, да отиде да помага на други народи да се освободят.
Паметникът е с формата на обелиск, съчетаващ две равностойни тела – паралелепипед и пресечена пирамида, поставени едно върху друго (вис. 13 м). Двете форми се свързват с богато профилиран корниз. Изваяни от камък декоративни елементи като корнизи, триглифи, медальони, знамена, гирлянди, вериги, окови, трофейни оръжия, розети, бюкрани (волски черепи с рога) изграждат сложна, симетрично разположена декоративна система. Бронзовият орелеф на Левски е поставен в медальона на западната страна. Автор на това забележително художествено произведение е Рудолф фон Вайр (първоначално работата е възложена на Йосиф Страховски).
Орелефът е излят от фирмата “Ернс Кайл, Андерз Фраузер” във Виена. Канделабрите и веригите, окръжаващи паметника, са дело на виенската фирма “Рудолф Филип Ваагнер”, известна в България с изработването и доставката на скулпторите и решетките на “Орлов мост”, на “Лъвов мост” и др. Паметникът е изграден от сив боянски гранит от италианския каменоделец Абрамо Перукети. Скулптурните детайли, както и моделът на монумента, са изработени от скулптора Франц Новак. За проектант през 1878 г. е избран градският архитект на София – Адолф Колар.
Строителството на паметника на Васил Левски се проточило малко повече от 16 години и минало през много перипетии. Мястото му било преместено на 10-15 м от бесилката към пресечната точка на новия “Окръжен булевард” (днес „В. Левски”) и “Орханийско шосе” (днес бул. “Я. Сакъзов”, продължаващ към бул. “Ботевградско шосе”).
Втората спирка в нашата родолюбива и поетична серия бе монументът на Паисий Хилендарски. Родоначалникът на новата българска историография, човекът, пръв дръзнал да опише историята на българите и да ни научи още тогава на уважение към предците ни. Отец Паисий, както е често срещан в историческите извори, е роден през 1722 година в село Доспей.
Той е един от първите народни будители – духовник, канонизиран за светия. Паисий с цялата възможна смелост пръв дава идеята за възраждане на националното самочувствие и повдигане на народностния дух с идеята за освобождение на народа ни. С пълно право е определян за родоначалник на Българското Възраждане.
Българката този път държи в ръцете си „История славянобългарска“ – първата книга, събрала в страниците си славното българско минало от самото начало на българската държава. Писан в Хилендарския и Зографския манастир в периода 1760–1762 година, трудът на Паисий слага ново начало във въжделенията на поробения ни народ. Изповедта на отеца е скрита в откровените негови думи: “Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.“
Появата на “История славянобългарска” е събитие и то какво! От началото на турския гнет в продължение на над 300 години в Българско и книжнината ни няма друг писмен документ, изиграл такава програмна роля в духовното въздигане и възраждане на съзнанието на българите.
Паисий пръв очертава нашата българска етническа територия, споменавайки за граници Поморавието, Македония, Мизия и Тракия.
Паметникът е монтиран през 1965 г., като първоначално фигурата на Паисий е била разположена от южната част на храма “Св. София”, като скулптурата била отлята в Румъния. Запознати обаче твърдят, че на бившия Първи в държавата, Тодор Живков, не му допаднала скулптурата на Паисий, и младият по това време творец Михаил Симеонов бил строго мъмрен за “неуспеха” си. Паметникът бил преместен от мястото си, а авторът му Михаил Симеонов пък емигрира от страната.
Не след дълго паметникът е монтиран на мястото, на което се намира и в момента – срещу патриаршеския храм “Св. Александър Невски”. Специалисти смятат, че скулптурата би могла да изпъкне много повече, ако бъде поставена на място с плътен фон. Такава, всъщност, е била и идеята на автора Симеонов. Догодина ще отбележим 300 години от рождението на Паисий и 260-годишнината от написването на най-българската книга, дала началото на българската свяст.
Третата спирка в този сюжет бе гробът на Патриарха на българската литература Иван Вазов, чиято 170-годишнина от рождението отбелязахме наскоро. За Вазов е казано много, още повече е написано, но написаното от него и до днес не може да бъде заменено с по-силно, по-точно и по-истинско. Думите на гениалния поет са толкова актуални и днес, че на моменти са плашещи. Описвайки България и българското, той като пророк ще ни предскаже, че турското робство си е отишло, а днес сме отново роби, но на друг господар/и.
В центъра на столицата, точно зад знаковия храм “Св. София” покой намира поет №1 на България. Българката чете Вазов, прекланяйки се пред таланта и личността на родения в Сопот писател. Иван Вазов започва да пише, още докато е на 14 години, негово вдъхновение до смъртта му през 1921 година са България, българската история и българският народ.
Вазов е вдъхновение, Вазов е история, Вазов е учител, Вазов е великан. Никога не омръзва да четеш негови произведения, всеки път научаваш нещо ново, всеки път ти носи онази частица заряд, която често пъти ти е била необходима. Затова отдадохме нужното внимание на Патриарха в третата част на Национален проект „Аз съм Българка!“.
Отдаден ценител на природните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде поставен камък от морените на Витоша. Скалата била пренесена през септември 1926 г. – за петата годишнина от смъртта му. В изпълнение на неговото изрично желание, грамадата била донесена от местността Златните мостове, където Вазов обичал да седи, търсейки вдъхновение и общение с природата. Пренасянето на 10-тонната скала, широка 2,5 метра и висока 1,5 метра, се оказало сложна задача.
Превозването ѝ станало с кола, теглена от три двойки биволи. Според тогавашната преса, за целта бил направен специален път с дължина от 4 километра, като превозът до центъра на София отнел цели 18 дни. Камъкът бил поставен върху циментов фундамент, покрит със земя, а върху него издълбани единствено християнски кръст, името на поета и годините на рождението и смъртта му.
Намирайки се на това място, някак е задължително да се обърнем с лице и към символа на вярата. Най-големият храм в България е само на една ръка разстояние и затова бързо направихме няколко кадъра на Българката, отворена към Вярата.
Катедралният храм “Св. Александър Невски” е считан за символ на българската столица. Разположен в центъра на София на едноименния площад, отблясъкът на златните му кубета привлича погледа от километри разстояние.
Храмът е построен в чест на руския император Александър II, наричан още “Цар Освободител”, чиято армия с победата си в последната Руско-турска война от 1877-1878 г. освобождава България от петвековното османска власт. Св. Александър Невски, чието име носи катедралата, е руски княз (1220-1263) – велик пълководец и дипломат. Той е светец-покровител на руския император Александър II и е символ на руската бойна слава.
Изграден е по предложение на българския политик и общественик Петко Каравелов (1843–1903). Първоначално е било решено той да бъде издигнат в Търново, но българският княз Александър Батенберг (1879–1886) настоява да е в София. Една част от средствата за построяването на храма се отпускат от държавния бюджет, друга – от дарения на видни граждани, включително и от княз Батенберг, който дарява сумата от 6000 златни лева.
Все още сме в центъра на София – място, събрало много история от много епохи. Улици, видели войни, културни събития, повратности на цялата българска история. Пътят на този сюжет ни отвежда на прословутия булевард “Витоша”.
Преди Освобождението днешното столично Ларго е нерегулирана улица, простираща се между сегашните улици “Алабин” и “Парчевич” и се е наричало “Джебел Витош сокаки”. Тогава по нейното кратко протежение са се намирали две известни софийски махали с турски названия – “Коручешме” и “Башчешме”.
За пръв път е наречен „Витоша“ през 1883 година. Интерес за нашите снимки е статуята на един щастлив поет и баща на Българското туристическо движение.
Паметникът на Алеко Константинов е осъществен като композиция с една от уличните лампи на бул. „Витоша“. На нисък метален постамент е поставена изправената фигура на писателя, “подпряна” на стълба на уличната лампа. Отделно в краката на Алеко стои куфар. Фигуралната композиция е монтирана през 2016 година, излята е от бронз. Статуята на писателя е с височина 2 метра.
Над нея, на максимална височина 3,5 м. са разположени 5 табели. На табелата, сочеща на североизток е изписано името на гр. Свищов – родното място на Щастливеца, а на тези, сочещи на северозапад – имената на градовете Будапеща, Прага, Виена и Чикаго. Статуята на Алеко е с поглед, отправен към планината Витоша. Автор на композицията е скулпторът Борис Борисов.
Щастливеца Алеко – любимец на повечето от нас, е възпял много от българската красота е същевременно и един от уникалните описатели на българския характер. Неизбежно е да не споменем един от най-известните му герои – Бай Ганю. Именно тази книга избрахме да чете Българката под погледа на Алеко Константинов. Вдъхновител, поет и ценител на българската природа, Алеко ни дава много ценни сведения за България и българите през неговата епоха.
Нашата последна спирка бе на друго емблематично място в столицата. Паметникът на Петко и Пенчо Славейкови се намира в началото на пл. “Славейков” в София. Паметникът представлява желязна пейка, на която са фигурите на седналите поетът Пенчо Славейков (с характерната за него шапка и дебел бастун) и популярния му баща – възрожденецът Петко Р. Славейков. Скулптурата е по идея на арх. Станислав Константинов. Автор е Георги Чапкънов.
През 19 век този площад е известен с името “Кафене баши” заради голямото кафене, което се намирало там. То е разрушено след 1878 година. На един от ъглите на площада е била къщата на семейство Славейкови, която Петко Славейков купува, когато се премества да живее в София през 1879 година.
Нямаше как да пропуснем в този сюжет най-популярните в българската литература баща и син, автори на емблематични произведения. От биографията на Петко Славейков е известно, че той е имал осем деца. В най-ранните им години за тяхното отглеждане и възпитание се грижела предимно майка им Ирина – Славейковата съпруга, тъй като бащата бил зает с обществените дела и почти изцяло отсъствал от дома. Все пак, когато достигнели подходящата възраст, Петко взимал синовете си при себе си да му помагат, като в този период ги учел на ред и дисциплина, а и ги подпомагал в образованието им.
Отношението на Петко Славейков към Пенчо в детството му е отразено в популярното стихотворение „Малък Пенчо”, чийто герой не иска да чете, защото го мързи и все „дири да играй”. Ако това е била оценката на баща му за него, можем само да си представим как се е чувствал Пенчо. Голямата му любов и муза на бъдещия поет Мара Белчева, която го познава от дете, също го описва като игриво момче, което тичало след момичетата, подкачало ги и ги веселило с шегите си. Седем години били отминали от последната им среща, когато Мара Белчева вижда отново Пенчо, за да констатира, че “у него не останало нищо от детето”.
Замръзването на зимната пързалка на 19-годишна възраст и тригодишното приковаване към леглото отнемат детската игривост на Пенчо, но отприщват неговия поетичен талант, който, за съжаление, се разминава с възможността да бъде номиниран за Нобелова награда.
Край тази скулптурна група отделихме за снимки около 2 часа, в които се случиха интересни неща. Множество и любопитни туристи се снимаха с Хели, която четеше в захлас, седнала до Славейкови.
За финал пред погледа на минувачите заснех видео, което до момента не бе правено за целите на Национален проект „Аз съм Българка!“. За около един час направих тайм-лапс видео на движещия се и забързан град, а централна фигура бе четящата Българка. Вярвам, че ще послужи подходящо за показване на идеята и разказа, с който сме се заели.
Серията с кадри приключихме на жълтите павета пред един от символите на София. Реших да направя няколко кадъра в една от най-цветните и красиви пресечки в столицата, настлана с прословутата жълта настилка. Това бе улица „Княз Александър І“.
Така завършиха снимките на този сюжет, в който София срещна четящата Българка.
