ЯЗОВИР “ПЧЕЛИНА” и Средновековният страж

Posted on

Пчелина Средновековният страж над язовир “Пчелина”

Белият параклис “Свети Йоан Летни” и Българката

ЯЗОВИР ПЧЕЛИНА

Здравейте отново!

Продължавам разказа си как протекоха снимките на сюжетите от третата част на  Национален проект “Аз съм Българка!”. Следващата дестинация от 8-дневния ми фототур носи спомена за топъл слънчев ден, изпълнен с удовлетворение и усмивки. От Кюстендил се отправих на север към град Радомир в съседната Пернишка област. Отдавна исках да отделя специално внимание в проекта си на една забележителност от Шоплука. За моя приятна изненада, това място се оказа любимо и на новия ми фолклорен модел Десислава от София, с която заснехме следващия сюжет.

Крайната цел на пътуването ми се намираше в долината на река Струма. Това бе средновековният православен параклис “Свети Йоан Кръстител – Летни, който вече 670 години се извисява на скалния откос южно от язовир “Пчели́на”, известен и като “Ло́бош”. Това привлекателно място се намира на около 60 км югозападно от София, Ако тръгвате от столицата, поемете в посока Перник и Радомир, после надясно към село Прибой, а след това наляво към село Поцъ́рненци, до чието землище се намира язовирът. След около 6 км от центъра на селото сте в подножието на известната старина, която се извисява на южния му бряг.

Точно там се срещнахме с Деси и житейската ѝ половинка Митко – мой колега фотограф и с времето – добър приятел. Двамата са дългогодишни планинари и запалени колоездачи, а това са интереси, които и аз споделям от малък. Преди години те са идвали тук на палатки с приятели и са обиколили брега на язовира с велосипеди, запазвайки прекрасни спомени от приключението.

Заедно се отправихме към избраното за снимки място. Предният ден бе валял дъжд и черният път бе толкова разкалян, че дори високопроходимият автомобил в един момент се предаде. Продължихме към целта си пеша, разчитайки на собствените си сили и мотивация.

С всяка крачка нагоре по хълма пред нас се разкриваше все по-широка панорама към долината в подножието. Едно от малкото места, на които се вълнувах истински – първо, че мястото е свято, а аз съм вярващ, и второ – навлизах в непознато за мен кътче от красивата ни Родина, срещата с което очаквах с нетърпение.

Слънцето вече се бе показало иззад Витоша и обещаваше прекрасен ден. Изкачвайки се към билото на скалата, не смъквах очи от храма, който се извисяваше над спокойното водно огледало. Съвсем малък по размери и недействащ от столетие, старинният параклис е построен през 1350 година, което е отбелязано на съвременна каменна плоча пред входа му. Този автентичен паметник на културата е издигнат в чест на Свети Йоан Кръстител, празнуван като Свети Йоан Летни на Еньовден, 24 юни.

В този ден времето сякаш се състезаваше с лъчезарната усмивка на Деси. Като фотограф имах късмет с това мило момиче, чието лице тепърва ще бъде представено на широката аудитория. Тя излъчваше неподправен чар и позираше съвсем непринудено, без да беше се занимавала с това преди.

Ако скоро не съм го отбелязвал, наистина се гордея с избора си на фолклорни модели! А Деси бе един от най-дисциплинираните. За броени минути, като истински войник, направо в полеви условия, подготви визията си за снимки. Пременена в красива шопска носия, шита специално за нея преди години, тя направо сияеше с естествената си красота на фона на прекрасната панорама.

Не са много днешните девойки, които могат да се похвалят с народна носия в личния си гардероб. А моят нов фолклорен модел обича да посещава фолклорни събития и най-вече фестивалите, на които носията е задължителна. Предвид факта, че като ученичка Деси е танцувала няколко години в клуб за народни танци, обяснимо е защо носи фолклора и традициите ни в сърцето си.

Белият параклис “Свети Йоан Летни” и Българката в красива носия до него вдъхновяваха окото и радваха душата. Минало и приемственост в едно! Вече знаех, че сюжет №20 от третата част на проекта ми ще носи заглавието “Средновековният страж над язовир “Пчелина”.

Изграден през 70-те години на отминалия век там, където местната река Светля се влива в Струма, язовир “Пчели́на” е сред най-големите ни язовири в Югозападна България. Намира се между селата Ло́бош, Ковачевци, Радибош и Поцъ́рненци.

На дъното му под водата остава многовековното село Пчели́нци, дало му името си. Разположено в долината край Радомир, известна със старинното название Мраката, заличеното днес от картата на страната ни село води началото на писмената си история от времето на Втората българска държава, а впоследствие фигурира в османски данъчни документи от края на XVI век с името Долна и Горна Ипчелина стена.

В обширен регистър към нахия Сирищник е записано със специалния статут на войну́шко село, населявано от войну́ци (българи на военна служба, ползващи се от определени привилегии). Същите документи поясняват за развито пчеларство и наличието на множество кошери – “улища” в селото, откъдето вероятно идва и името му – Ипчели́на – Пчели́нци. При построяването на язовира жителите му са изселени в околните села и град Радомир, където застрояват свой квартал.

Водохранилището е предназначено за утайник на река Струма, много замърсявана по време на социализма от промишлеността в Перник. Обиколката на язовира по брега е 34 километра, площта – около 5 км², а дълбочината му – над 18 метра. Язовирът и скалистият “нос” от юг, на който се извисява параклисът, са в близост до градчетата Радомир и Земен, старинния Земенски манастир с прочутата му църква и Конявската планина – също така привлекателни за туристите.

Мястото и обектът на снимките ни не позволяваха много ракурси, но за сметка на това имахме достатъчно красиви гледки, с които се опитах да съчетая образа на Българката. Хълмът има особен дух и сила, която тегли към определени точки от него.

С напредването на деня натрупахме доста благодатен материал, пейзажът бе пленителен и след всеки кадър аз снимах още и още. Работата ни вървеше леко и бързо събрахме “в букет” това, което ми е необходимо. Деси бе търпелива и отговорна, като модел се справи безупречно, за което искам горещо да ѝ благодаря.

След приключване на същинския снимачен процес дойде ред на една малко по-дълга почивка за нея, докато аз приготвя дрона за видеокадрите, необходими за филмчето, представящо третата част на „Аз съм Българка!“.

Тъй като снимахме в почивен ден, имаше много посещения от групи туристи, желаещи да се потопят в атмосферата край известния параклис. Благодарни сме, че всички те се съобразиха със снимачния ни процес и бяха търпеливи да ни изчакат да освободим определени места, за да си направят и те снимки за спомен.

В такива моменти съобразителността на българите често пъти е упреквана, но ме радва фактът, че идеята на проекта привлича все повече съмишленици, които проявяват интерес и разбиране към работата ни.

Неусетно дойде обед, хората край параклиса ставаха все повече. Ние приключихме работа и известно време поснимахме с Митко пейзажа, радвайки се на пленителната панорама. Обещахме си, че ще се върнем отново на това прекрасно място да снимаме заедно някой красив залез. Моите приятели се отправиха към София, а екипът ни потегли обратно на юг, където ни очакваше следващото фотопредизивикателство.

От мен до скоро и не спирайте да обичате България!

За любознателните:

Както споменах в началото, язовирът е известен сред местните и с името “Ло́бош”, по названието на едно от близките села. Село Лобош е в историко-географската област Мрака или Мра́ката, която обхваща основно територията на някогашната Радомирска околия в Радомирското поле и настоящите общини Ра́домир, Коваче́вци и Зе́мен. Планината Голо бърдо разделя Мраката от съседната област на Шоплука – Гра́ово.

Селото е скътано сред гънки от южния склон на Рудина планина, в подножието на връх Рудина (1062 м). За произхода на името му битуват няколко легенди, като най-популярната е свързана с жестоката битка при Ве́лбъжд (дн. Кюстендил) през лятото на 1330 г., в която 15-хилядна българска армия, предвождана от цар Михаил III Шишман Асен е жестоко разгромена от сръбските войски на Стефан Урош.

Според преданието, десетилетия след кървавата сеч долината под селото била осеяна с костите и черепите на стотици непогребани воини. Смята се, че от старобългарската дума „лоб“ (чело, череп) произхожда и названието “Ло́бош”. От писмените извори е известно, че след сражението от 1330 г. в близкото село Извор е подписано примирие – „..вь мѣсто рекомо Извори..”, според което земите западно от него (западната част на Мраката), респективно и селището, предшественик на Лобош, попадат в пределите на сръбската държава.

От дарствената Мрачка грамота (хрисовул) на цар Иван Александър от 1347 г. за Пещерския манастир “Св. Никола” се разбира, че малко по-късно същите земи попадат отново в границите на България. Именно по това време и вероятно за упокой на душите на падналите воини местното население издига на скалистия скат храма “Свети Йоан Кръстител – Летни”, чийто празник се отбелязва също през лятото.

Сподели

Вашият коментар