Язовир „Студена“ – каквото е останало 2019г.

Posted on

ЯЗОВИР „СТУДЕНА“ Язовир Студена

20 декември 2019

Здравейте, приятели!

Язовир "Студена"

Още не мога да се отърся от една тъжна картина, която не напуска съзнанието ми след моето поредно пътуване из Родината. И не мога да не споделя преживяното, защото то касае всички нас.На 19 декември след обяд посетих село Студена в община Перник. Красиво място с добри хора, разположено в живописна планинска местност по автомагистрала „Струма“, от което, като застанеш добре ориентиран, можеш да видиш западните склонове на Витоша и снежните върхове на Рила планина. Бил съм тук и преди.

Точно над селото, малко само да се изкачиш, в подножието на планината сред красивата зеленина пред погледа ти се разкриваше истинско море. Поне първото усещане бе такова за язовира в тази прекрасна местност, от който тръгва река Струма и който снабдява с вода Перник и околностите. Гледката от 19 декември, обаче, не бе нито на море, нито на язовир в полите на Витоша, нито пък бе нещо красиво. Нямаше нищо общо с пленителната картина в спомена ми за язовир „Студена“.

Наскоро мой приятел ме попита кое е откритието на хилядолетието. Отговорът е – хигиената. Намирам го за вярно. Без вода – и хигиена, и изобщо оцеляване е невъзможно. Неслучайно още от дълбока древност селищата навсякъде по света възникват до сигурен водоизточник. Страната ни се слави с добри извори – минерални, карстови, планински, лечебни и какви ли не още.

Като не броим Лудогорието и централна Добруджа, безводни райони в България почти не е имало, дори на юг, където е обичайно по-сухо и топло. Имахме и мрежа от канали, изградени за напояване през едно отминало време в полето на Тракия, от които днес малко е останало. Сещам се за израза „във вода газят, жадни ходят“. За съжаление това се оказва все по-вярно напоследък за някои региони у нас. С времето назряха проблеми с водозахранването в България, за да се стигне до факта дори питейната вода да стане лукс за хората в някои места.

Връщам се на Студена и картината, разкрила се пред погледа ми в този ден. Контрастът между спомена и видяното в момента бе съкрушителен за мен. Болката на хората в Пернишко е голяма, чувстват се забравени – в 21 век, в европейска държава не е нормално да останеш без вода в дома си! Видим е силен контраст в социално-икономическия статус на живеещите тук, но пред проблема всички се оказват равни. Някак твърде сиво и твърде тихо бе в този следобед.

Познавах това място в пълната му красота, но тогава хората бяха спокойни, живописният язовир бе атракция и предпочитана туристическа дестинация, привличаща много посетители и специално любители на фотографията, които снимаха до отмаляване. Мнозина ентусиасти идваха точно тук да се упражняват в управлението на дрон. Разполагах с ограничено време до залез и съответно с възможност само за един опит на полет с дрона над останалото от този впечатляващ доскоро язовир. Бях втрещен от „скелета“ на язовирната стена, малкото вода в „локвата“ сред очертанията, оставени от огромното преди водно корито върху почвата, оголилата се гора…

Всичко това бе мълчаливо притихнало в зимния следобед под плътния смог, заобиколил село Студена. Само от дъното на гората се чуваше далечен шум от строителна техника. По-късно попаднах и на табели за течащ строителен проект, по който се работи.


https://www.youtube.com/embed/eSVu1qwngaQ?autoplay=0&mute=0&controls=0&origin=https%3A%2F%2Fwww.wix.com&playsinline=1&showinfo=0&rel=0&iv_load_policy=3&modestbranding=1&enablejsapi=1&widgetid=1

Впоследствие на кадрите от дрона видях, че има асфалтов път и механизация край ВЕЦ-а и стената, явно се провеждаха строителни работи. От самия язовир на практика бе останала само мътна зеленикава локва на дъното. Два видими притока на Струма, скрежасала Витоша и бяла Рила, мъгла, смог и „скелета“ на един язовир – това бе картината . Кръжейки отвисоко, язовирната стена, машините и водата на дъното на пълноводното до неотдавна водохранилище, ми напомняха усещането при вида на оголени останки на животни, загинали от жажда нейде в безводна пустош.

Искам чрез заснетите от мен кадри да споделя искрената си болка за това прекрасно кътче от Родината, както и молитвите ми скоро този проблем да намери разрешение и природата тук да възвърне предишното си очарование. Надявам се никога вече да не бъде допусната фаталната грешка от 25 200 000 кубически метра вода, в язовира да останат само 3 000 000, и то негодни за ползване. Дълбоко се надявам напролет пейзажът тук да бъде друг – носещ надежда за живот, свежест и красота, планинското „море“ в полите на Витоша отново да се ширне в своята водна безбрежност, а хората в този край да не са лишени от най-жизненоважната природна даденост, наред с въздуха и слънцето – водата.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

2 + twelve =