СВИЛЕНГРАД – НАСЛЕДСТВО КРАЙ ГРАНИЦАТА
Поздрав от нас!
Продължавам разказа си за снимките с моя фолклорен модел Лора, с която ни предстоеше да заснемем и сюжет 18 от Национален проект “Аз съм Българка!” – III част. Пътуването ни продължи на югоизток към границата ни с Гърция. По пътя имахме повече време да си поговорим за самата Лора – как са се формирали интересите ѝ, с какво се занимава в момента, какви са плановете ѝ, за какво си мечтае. Оказа се, че почти половината от едва 20-годишния ѝ живот е минала под знака на българския фолклор и българските народни танци. Приятно ми бе да разбера, че в семейството ѝ съществува приемственост към българските традиции и интересът ѝ към фолклорното ни наследство е насочен и подкрепен от нейната майка и леля ѝ.
Още от 6 клас записват Лора в танцовия състав “Хорищенче“, като допълнително танцува и в местния Клуб за народни хора “Гергана“. Така заобиква още по-силно българските народни танци, традиции и обичаи, а на фолклорните концерти е силно впечатлена от красотата и богатството на народните ни носии, от цветовете, бродериите и орнаментиката. Оттам се поражда и интересът ѝ към събиране, съхранение, реставриране и дори изработване на автентични български носии. Не по-малко са ѝ интересни и често удивителните истории за произхода им.
Първото официално индивидуално представяне на автентична фолклорна носия Лора прави на Националния фолклорен събор “Рожен – 2016″. Оттогава се занимава с издирване и събиране на български народни носии и представянето им на фолклорни фестивали, регионални прегледи и във фотосесии. С времето разширява и задълбочава познанията си за видовете носии, фолклорните области, орнаментиката, накитите, както и специфичните традиции в самото използване на носията в делник и празник. Харесва ѝ сама да изработва на ръка отделни части от аксесоарите, някои от накитите, както и украси към женската носия.
Днес Лора е студентка първи курс в специалност “Български и английски език” във филиал “Любен Каравелов” – Кърджали на Пловдивския университет. Самостоятелно изучава още два езика. Смята да продължи да надгражда и да се развива в сферата на образованието. Мечтата ѝ е един ден да бъде доцент – преподавател по фолклор или педагогика.
И за тези снимки Лора бе подготвила различна автентична носия. Признавам си, че към момента не бях снимал толкова старинна дреха от този край. Носията бе от село Черничино в Югоизточните Родопи. Пазена и предавана в рода, отива в село Черногорово, а впоследствие дрехата попада в тракийската част на Южна България. Състои се от тъкан тъмносин вълнен сукман, вълнена престилка, черни чорапи, шапка с черна памучна кърпа с флорални мотиви, декорирана с много мъниста и пендари. Тази носия се е обличала както на празници, така и в ежедневието, като във втория случай е носена с бяла кърпа.
“За мен е магия, когато обличам носиите на пра-пра-бабите ми, те ме пренасят в тяхното време, усещам как са се чувствали тогава девойките, жените, майките. Пренасям се в бита им, в ежедневните им дейности, които са обикновени, но и същевременно толкова силни! Те сами са си произвеждали житото и омесвали хляба, всеки ден са благодарели на Господ, че имат храна за челядта си.” – с разбираемо вълнение в гласа ми сподели Лора.
Тя мечтае за времето, когато българският фолклор отново ще стане потребност и традициите ни – уважавани и зачитани, а не само комерсиални. Фолклорът носи нашата идентичност и е памет за предците ни. Лора лично се е убедила, че любовта към родното, изконното, се заражда в семейството, извира от личния пример на близките и модела на поведение, който те дават на детето още от ранната му възраст, възпитавайки го в националните ценности.
В задушевен разговор неусетно пристигнахме до отбивката към днешното село Мезек, община Свиленград, и първата цел на снимките ни – намиращата се западно от селото крепост Неузетикон (Неутзикон).
Средновековното византийско укрепление от XII-XIII век, наричано днес от местните “Калето” е било гранична стражева крепост, охраняваща териториите между реките Марица и Арда. Намира се на около километър северно от днешната ни граница с Гърция при надморска височина 210 метра. Използвана е като гарнизон до падането на земите под османска власт, когато, вероятно, е била разрушена. Константин Иречек е един от първите изследователи, посетили нейните руини, а сериозни археологически проучвания са извършени тук едва през 1930 година. През 1983 г. са проведени по-обстойни археологически разкопки, чиито находки датират крепостта към управлението на император Алексий I Комнин.
Старинната крепост е с площ от около 7 декара и има форма на неправилен четириъгълник. Крепостните ѝ стени са били с дебелина от 1,90 до 2,50 m, от ломени камъни и завършвали със зъбери, запазени до 1900 г., когато заедно с част от крепостта са разрушени с цел използването на камъните за строеж на турски казарми в Свиленград.
През 1927 г. крепостта при с. Мезек е обявена за народна старина. Днес руините ѝ имат статут на археологически паметник на културата от национално значение, съгласно действащия Закона за културното наследство. Пред възстановения ѝ вход Лора ми позира в старинната си носия, огрявайки наоколо с лъчезарната си усмивка.
Край Мезек се намира и една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите земи, случайно открита от местните жители през 1931 година, а малко след това започват археологическите ѝ проучвания под ръководството на проф. Богдан Филов и Иван Великов. Смята се, че ценната находка е на повече от 2400 години, като в нея са открити следи от шест погребения.
Още от времената на древните траки, в района на Мезек се отглеждат лозя с вкусни сортове грозде. И вината на местната едноименна винарна, съществуваща вече две десетилетия, са също толкова популярни, както и античните забележителности на селото.
Последната ни локация за снимки с Лора бе на брега на река Марица пред един от символите на Свиленград – Мостът на Мустафа паша. Наричан още от местните Старият мост, той единствен се е запазил от някогашния вакъфски комплекс с кервансарай, джамия, чаршия и хамам на това място. Край него впоследствие възниква селището Мустафа паша, което от присъединяването му към пределите на Царство България на 5 октомври 1912 година носи името Свиленград.
Лора позираше пред обектива, стараейки се да изпълни указанията ми на 100%. Дисциплинирана и търпелива, и на финала на серията ни от сюжети, тя се представи отлично. Моминската ѝ фигура някак съвсем естествено се вписа на фона на местната забележителност, където завършихме снимките на новия ни сюжет “Свиленград – наследство край границата”.
Доволен бях, че въпреки променения ми заради епидемията предварителен снимачен график, успях да включа тези исторически места в третата част на проекта си. Още повече, че Старият мост отдавна ме бе заинтригувал и с вида си, и с интересната си история. Векове наред основно пътно съоръжение през река Марица, днес мостът е пешеходен. През 2003 г. е обявен за паметник на културата.
Внушителният каменен мост е построен преди близо пет века в периода 1512-1529 г. от известния османски архитект Мимар Синан по поръчка на Дамад Мустафа паша, везир на султан Сюлейман І Великолепни. Дълъг 295 м и широк 6 м, Мустафа паша кьопрюсю (Мостът на Мустафа паша) е със зидана каменна конструкция от 21 красиви свода, като най-големият е с отвор 18 метра. Застлан е с гладко издялани камъни, а парапетите му са от цели камъни, по 353 на всяка от двете му страни. В средата на моста на издигнат 6-метров парапет е поставена мраморна плоча с релефен надпис за построяването му, наричана от местното население тареха, тарих т.е. история. Преводът на надписа гласи: “Този мост построи, когато бе халиф най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на султан Селим хан, да бъде продължител на безопасността и сигурността му техният везир Мустафа паша – бог да го покровителства за това, което създава. И то /построяването на моста/ бе най-дълготрайното негово добро дело през годината, на дата на която стана едно вечно добро дело”.
В късния следобед потеглихме с Лора обратно към дома ѝ. Разделих се с гостоприемното ѝ семейство, като обещах отново да посетя този красив край. От сърце им благодаря за топлото посрещане и отдадеността, с която се потопиха в моята идея. Искрено им желая здраве и все така да пазят българските корени!
А аз потеглям на запад към следващата дестинация за снимки. До скоро!
За любознателните:
Легенда за моста на Мустафа паша в Свиленград
Зловещо проклятие тегнело над свиленградския каменен мост цяла година след построяването му. Това гласи стара легенда, разказана в издадената през 1970 г. книга “През вековете до нас”.
Според преданието, везирът Мустафа паша, от когото по-късно идва името на града, решил да построи мост като себап (благодеяние) за хората в района. Извикал главен майстор от Епир (факт, който се споменава и в други исторически източници), събрал за строежа български майстори каменоделци и зидари, както и няколко хиляди работници. Казват, че хоросанът за зидарията бил правен с яйца, събирани от населението на цяла Тракия. Пашата похарчил много пари – четиристотин кесии алтъни, и мостът станал един от най-хубавите и здрави в Европа. След 17 години на строителство, каменното съоръжение вече величествено се издигало над Марица. Построен от бял камък, дълъг 295 м, с 21 свода, през които бавно преминавали водите на реката, мостът бил изключително красива и внушителна гледка. Възхитен, тогавашният султан Сюлейман поискал веднага да откупи моста. Не само желанието да стане собственик на тази красива архитектурна забележителност подтиквало султана да поиска моста за себе си. Владетелят веднага си направил сметка, че от каменното съоръжение може да печели пари, като иска такса за преминаване. Хрумването му обаче напълно обезсмисляло идеята на Мустафа паша за мост, който да е хаир (добро) за хората, благодеяние за жителите на града. Везирът се опитал да разубеди своя господар, но султанът останал непреклонен в решението си. Той предложил на своя подчинен да му брои сумата, изразходвана за строежа – 40 000 гроша. Предвиждайки големи печалби от таксите, Сюлейман дал само едно денонощие на везира да помисли – или да се съгласи на продажба, или ще бъде свален от поста и изгонен. Цяла вечер Мустафа паша мислил как да успее да запази моста за хората. Ако се съгласял на което и да е от предложенията на своя султан, честта и достойнството му на владетел щели да бъдат поругани – в единия случай от хората на града, в другия – от всички уважавани люде в имерията. На сутринта той взел съдбоносно решение – да се самоубие. От умрял никой нищо не иска, си мислел пашата. Това според него бил единственият достоен изход от заплетената ситуация. Още същата вечер везирът изпил смъртоносна отрова.
Когато на следващата сутрин султанът разбрал за случилото се, гневът му бил неописуем. Владетелят побеснял, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си султан Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има.
Султанската клетва бързо стигнала до жителите на града. Радостта им от построяването на моста веднага посърнала пред проклятието, тегнещо върху каменното съоръжение. Построен с желанието да бъде полезен на хората и да ги радва, сега мостът се издигал над мътните води на Марица като трагичен символ на една нелепа смърт и знак, вещаещ само мъка за този, който премине по него. Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста.
Със свито от тъга сърце бащата на Мустафа паша гледал от прозорците на своите сараи безлюдния мост и мрачно клател глава – саможертвата на сина му се обезсмислила. Поболян от загубата на чедото си, старецът преживявал и опорочаването на най-благородното дело на своя син. Хората строели дървени бродове или пък преминавали с лодки на отсрещния бряг, никой не искал проклятието да се стовари върху него с цялата си мощ. Дълго време бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му пожертвал живота си. Един ден, твърдо решен да свали проклятието, старият паша потеглил към моста – нямало какво повече да губи, най-свидното за него, чедото му, отдавна вече лежал в черната земя. Бащата бавно, но смело поел по моста, съзнавайки, че само така може да отърве града от зловещата клетва. Последвали го и хората. И до днес Старият мост прехвърля хората от единия на другия бряг на реката.
Тук легендата завършва. Построен за добро на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград като че ли още е доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост, чешма или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот. Може да е странно, но изписването на годината, в която е завършен строежът на моста – 1529 г., съвпада с арабската дума “ебедие”, което в превод означава вечност.
И до днес Старият мост е един от входовете на Свиленград. За местните хора той е и символ на дадената дума и как понякога това може да струва дори живота.