ТРЕТИ МАРТ 2019 – 141 ГОДИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
Честит национален празник, приятели!
На Трети март не пропускам да се кача на връх Свети Никола. За мен да се изправя пред Паметника на Свободата в този свещен ден е традиция от малък. Не само защото съм от Габрово и откакто се помня, всяка сутрин виждам величавия му силует от прозореца на стаята си. Изключително е усещането да празнуваш своята и на народа си свобода, единен с множеството българи, идващи специално на този ден тук. Жадуваната свобода, многовековната ни борба за извоюването ѝ и самата тя като факт са повратен момент в историята ни като народ. Затова да се изкачиш на чутовния връх на Трети март, за да почетеш паметта на героите, за мен си е свещенодействие.
И тази година десетки хиляди българи избраха да отпразнуват годишнината от подписването на Сан Стефанския договор именно на върха, исторически известен като Шипка. Почти всички вече носят български знамена, което радва. Все повече са и българите, които изкачват върха, облечени в народни носии, и след официалната част се хващат на хоро. Все повече са и семействата, довели в паметния ден със себе си своите деца, без да се плашат от капризите на времето. Преди години не беше така и всичко изброено дотук радва сърцето. Духът на българина явно върви към пробуждане, позабравеното усещане за принадлежност към род и Родина се възвръща, заедно с националното самочувствие и желанието да се опази българщината.
Миналата година при честването на 140-годишнината от Освобождението на върха бе пролет, ала на този Трети март ни застигна истинска сковаваща зима и петте часа на ледения вятър си бяха изпитание не само за малчуганите. Суровото време всъщност не бе проблем за съотечествениците ни, избрали да заредят патриотичното си самочувствие, изкачвайки всичките 920 стъпала до Паметника на Свободата. В този ден на върха всичко се случваше различно и в друга атмосфера: нямаше го жуженето на тълпата, нито лутането и тъпкането на едно място. Потокът от хора се движеше, а всеки бе избрал да изрази патриотичните си настроения по свой начин. Рецитираха се родолюбиви стихчета, някои танцуваха ръченица (дали за да се сгреят, дали заради емоцията), множеството пееше „Мила Родино“, „Шуми Марица“ и „Боят настана“, вееха се стотици знамена – народът празнуваше българската свобода! Според много от хората свободата ни днес е относително понятие, но отхвърлената османска власт преди 141 години е факт, след който България се връща на картата на Европа. Късчетата история, запечатани в монумента, скалите, окопите, оръдията и всичко на славния връх свидетелства за един чутовен подвиг, гарантирал ни след почти 500 години отново да сме свободен народ на собствената си земя. И ние бяхме там, за да почетем този подвиг.На Трети март тук се изкачваме предимно българите, за които са святи думите Родина, Отечество, България. Ние искрено се гордеем със славното ни минало, почитаме героите и земята на предците си, избрали сме да останем да живеем тук и да отгледаме тук децата си, помнейки добре цената на свободата. Вярно е и че в този ден на „дивия, чутовен връх“ идват и хора с други нагласи, които използват повода и обстановката, за да изразят публично политическите си настроения и стремежи. Смятам, че националният празник трябва да ни сплотява, а не точно в този ден да се търсят моменти за обществени битки.
Днес още отрано сутринта на върха заваля едър сняг, вятър и мъгла ту откриваха хоризонта, ту го скриваха. Лошото време обаче не успя да помрачи празничното ни настроение. Представителните части на Българската армия, военният оркестър, блок на Военоморските ни сили, както и част командоси се бяха строили, за да изразят почит и поднесат десетките венци, донесени от различни краища на Отечеството ни, пред Паметника на Свободата.Политиците изрекоха своите тържествени слова. Народът обаче не спираше да пее или химна, или друга патриотична песен. Днес имаше едно особено настроение, може би в студа проличават някои специални емоции, които не можем да изразим достатъчно при хубаво време.
Многократно обикалях площта около паметника, наблюдавайки хората. Впечатление правеше, че макар и премръзнали, никой от хилядното множество не бе навел глава пред пронизващия леден вятър. Хората в еуфория развяваха български трибагреници и с гордост празнуваха. В приповдигнато настроение много от тях избраха да изкарат часове на едно място, за да станат свидетели на официалната програма, други идваха и си отиваха. Мразовитото време неволно извика в съзнанието ми паралел с прочутите ескизи „На Шипка всичко е спокойно“ и затрупания от снежната виелица замръзнал на поста си руски войник. На поста си днес десетки хиляди българи показаха своето преклонение към това свято място. Разговаряйки с много от тях вече десета година, виждам промяна в мнението и в мисленето им. Ако преди години хората се качваха в този ден до паметника, защото всички го правят, днес повечето ми споделиха, че да са на върха на този ден за тях е вътрешна потребност. И че искат децата им да подишат от този въздух и да усетят духа на най-българското място. Голяма част от желаещите да се изкачат на Шипка днес се наложи да извървят десет и повече километра пеш в прохода и то след като са пропътували стотици километри до Централна България. И го направиха не за да са с хората и сред хората, а защото го искат и защото трябва! Защото на нас се пада да опазим националната памет, да опазим България!
“България цяла сега нази гледа,тоя връх висок е, тя ще ни съзре,ако би бегали: да мрем по-добре!”