ТРЕВНЕНСКИЯТ СОКАЙ – УНИКАЛНО НАСЛЕДСТВО НА 200 ГОДИНИ
В последните дни на август задачите понамаляха и дойде ред да осъществя една от години замисляна идея. Донякъде успях да я реализирам в сюжета “Дряново” от първата част на Национален проект “Аз съм Българка!“. Там показах вариант на старинната женска украса за глава, известна с названието “сокай” (“сукай“). Едно уникално материално наследство, чиято магия буди въображението ни и днес.
След падането на Търновското царство под османска власт, този царствен женски накит се е запазил през вековете в своите разновидности като част от празничната носия на омъжените българки само сред населението по северните склонове на Средна Стара планина, предимно в близкия до старата ни столица Габровски регион. За легендите и предположенията как и защо е станало това, ще ви разкажа след малко.
Две години след началото на проекта идеята ми как точно да покажа сокая се избистри напълно и намерението ми вече бе да обединя в един сюжет носията със сокай в естествената среда на типичния балканджийски възрожденски дом. И нямаше по-подходящо място къде да се случи това от град като Трявна, известен със своята дърворезбарска школа и уникалните си старинни къщи, в чийто вътрешен интериор възрожденските майстори на длетото са се надпреварвали да оставят неповторими образци на своето изящно изкуство. Още повече, че в Трявна има запазен автентичен образец на сокай, датиран на около 200 години, на който всъщност посветих този сюжет.
Тревненският сокай има своята специална история и заслужена слава. Запалих се да снимам това старинно украшение още през 2010 година, когато сериозно започнах да се занимавам с фотография. Знаех историята му и вече го бях виждал, когато една подробна статия на специалиста в музея там г-жа Даниела Дабкова възбуди интереса ми още повече. За съжаление, в първата част на фотопроекта си поради ред обстоятелства не можах да включа и тревненския сокай. В края на 2014 година, когато се роди идеята ми “Аз съм Българка!”, бях дал приоритет на снимките в моя роден град Габрово и близките му околностите.
Тогава с началото на работната година поисканите разрешителни за снимки започнаха да идват едно след друго и трябваше да спазя определените срокове, а на съкровището от Трявна още не му бе дошъл редът. Намерението ми, обаче, си остана. Винаги съм се старал да бъда последователен, да не се отказвам от това, което съм си мечтал и планирал. Затова си казах, че за да не съжалявам за пропуснатите възможности, щом го искам – ще го направя. Макар и по-късно, по-добре е от никога, нали?
За интериор на снимките за новия сюжет се спрях на прочутата Даскалова къща в Трявна. Строена за двама от синовете на хаджи Христо Даскалов, при освещаването ѝ на Гергьовден 1808 г. двама талантливи дърворезбари сключват облог, за който шест месеца работят всеки поотделно великолепни резбовани тавани-слънца в двете одаи на къщата. И вече 210 години оттогава майското слънце на майстора Димитър Ошанеца и юлското слънце на калфата Иван Бочуковеца предизвикват възхитата на гостите в богатия на дърворезба и впечатляващ с архитектурните си решения възрожденски дом. В тази прекрасна тревненска къща от 1963 г. се помещава единственият по рода си Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, представящ развитието на най-старата възрожденска резбарска школа у нас – Тревненската.
Музейната експозицията наистина се оказа идеална за целта ми – нужните ми детайли в нея са много, а пременената със сокай избрана млада българка естествено се вписа като един “експонат на пиедестал” в обстановката и пространството на тази емблематична къща. През 2016 година в първата част от реализирането на фотопроекта ми темата Трявна присъства чрез двете тревненки и успешни мои фолклорни модели – сестрите Ралица и Християна, с които показахме духа на старинното балканско градче, акцентирайки на облика на архитектурните му забележителности от Възраждането.
В деня на снимките пристигнах сутринта в Даскаловата къща и след няколкочасова подготовка на носията и сокая вече можех да пристъпя към работа. Фолклорен модел в този сюжет бе тревненката Теодора, която се оказа много подходяща за осъществяването на замисъла ми. С нея тревненското участие в проекта съвсем не се изчерпва. В този край се раждат горди и верни на родните традиции българки – в днешното общество все по-рядко срещано явление. В ранния следобед се заехме със снимките в двете основни стаи, на чиито тавани са резбовани слънцата – майското и юлското.
Едно майсторско съревнование преди повече от два века е родило шедьоври на изкуството, които в България, а и в света нямат аналог и може би няма да имат! Направихме кадри в близък и отдалечен план, с които да покажем стилистиката, обзавеждането и дърворезбата в интериора на тревненската възрожденска къща. Акцентът обаче бе върху образа на тревненката – горда балканджийка с красиво лице и ясни черти, която и се вписваше, и едновременно изпъкваше сред интериора. Времето напредваше, многобройните посетители не спираха, идваха и си отиваха, впечатлени от видяното. Нашата работа вървеше много добре, а аз успях да заснема всичко набелязано.
Теодора умело и търпеливо се постара да представи моя днешен герой – сокая в цялото му великолепие. Не можех да отделя поглед от пищната орнаментика на 200-годишния царствен женски накит за глава, шевицата на кърпата, сукмана, везаната риза… всичко! Изящни и истински, невъзможни за пресъздаване днес. Погрижих се да запазя и във видео всичко видяно и преживяно при този сюжет, защото старинният тревненски сокай и Даскаловата къща, на която той е съвременник, трябва да бъдат показвани по всички възможни подходящи начини, трябва да ги почувстваш и да влязат в сърцето ти, едва тогава можеш да ги усетиш и разбереш.
Истински щастлив съм, че най-после осъществих и това свое дългогодишно намерение. Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце за искрената подкрепа на Специализиран музей – Трявна в лицето на директора Юлия Нинова и на главния уредник на фонд “Етнография” Даниела Дабкова. Госпожа Дабкова е човекът, който през цялото време на снимките бе до нас, за да можем да покажем тревненския сокай, това старинно съкровище, по най-добрия начин. Мили дами, Вие сте истински патриоти и приятели на проекта!
След помощта да реализирам своята изложба в Трявна, сега съдействахте да се случи още един сюжет, който ще представи част от миналото и традициите на един от любимите ми български градове! Дълбоко признателен съм Ви! “Тревненският сокай” е за едно уникално наследство с вековна история и същевременно магия, за която не бих могъл да разкажа достатъчно. Искам разказът за този сокай да заинтригува подобаващо и вас, затова на финала си позволявам да цитирам синтезирано изследването, което остана в основата на познанията ми и интереса ми към темата от момента, когато го прочетох в началото на 2010 година в местната преса.
Това изследване, но обикновено без да цитират автора му, досега са използвали в разказите си за тревненския сокай доста хора, по различни причини решили да представят този експонат. Ето какво разказва главният уредник г-жа Даниела Тодорова-Дабкова в изследването си “Традиционният тревненски женски накит за глава сокай – легенди и история”
Сокаят е празнично украшение за глава, свързано със сукманената женска носия, типична за региона. Познати са три типа сокай: габровски, килифарски и ловешки. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай.Как е изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век, до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрастни хора. На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили най-пълно описание на тревненския сокай.
Ценен документ за този накит са и две картини, рисувани скоро след Освобождението – “Тревненка” на Иван Попдимитров, от която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при бомбандировките над София), и “Жена от Боженци” на Иван Мърквичка, рисувана вероятно 1896 г.Сокаят е бил скъпа вещ, която омъжените жени слагали на празник. Подарявал се от свекъра на булката и се поставял на главата ѝ със специален ритуал в седмицата след сватбата. Бялата кърпа (месалът) булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея още като мома специална сокайна шевица.
Останалите части на украшението се наследявали от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията (златаря) да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите за украсата му помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия ѝ син, когато се предавал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост.Сокаят имал 5 части. Кръжилото от метал се състояло от шарнирно свързани три части, извити дъговидно, украсени с цветни камъчета.
Дълго 32 см, широко 4 ½ см, дебело около 1 мм, то се изработвало от тревненските куюмджии (ювелири). В богатите тревненски чорбаджийски къщи кръжилото било позлатено, посребрено, а при по-бедните и колибарите – медно. Буката е дървена елипсовидна дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали и висулки, изработени от златарите. Те се закрепвали отстрани на скулите на лицето и се наричали “смочета”. Подбрадникът се състоял от плътен наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м., с кенари.
Към краищата завършвала със специална сокайна шевица и ресни. Месалът покривал буката, обвивал врата и се спускал по рамената. Задължително било косата на омъжената жена да е покрита, защото според народните вярвания тя е уязвимо място на човека. Така сокаят се явявал не само белег за омъжена жена, но и амулет.За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. Затова се позволявало за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой.Легендите, свързани със сокая, ни връщат шест века назад във времето.
Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: “… с падането на Второто българско царство – Търновското, забягват прокудените болярски семейства и се заселват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия знатни фамилии и приближени техни са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява по-късно желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век.
Легенда има и за премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Търновският управител решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условието да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сокаи, които им придавали горд и царствен вид – заради богатата метална украса на сокая българката ходела с високо вдигната глава, а не с приведен поглед, както е прието в осмнската традиция.
Когато сахатът бил изкаран, сокаите били събрани и предадени на Фейзи ага. А той успял да прибере от сокаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли. “Лето 1814-то: направи се тревненският сахат.” е записал в своя летопис тревненецът поп Йовчо. Въпреки масово взетите мерки, сокай в Тревненско се носел чак до началото на ХХ век.
Без да сме го планирали специално, получи се така, че картините с най-силни послания ще видите именно към края на графика ни за снимки на Продължението. В това няма няма нищо случайно – приказката “Аз съм Българка!” продължава да е завладяваща, а кулминацията – интригуваща. Останете с нас, приятели, най-интересното тепърва предстои!
#Трявна #Сокай #Сукай #Специализиранмузей #Даскаловатакъща #Дърворезба #Браченаксесоар #Възраждане #НационаленпроектАзсъмБългарка #Продължението
