Троян
Здравейте отново, приятели!
Днес ще ви представя сюжет 13 от третата част на “Аз съм Българка!”, който озаглавих “Троян и духът на Балкана”.
Този сюжет ще бъде по-различен най-вече заради емоцията в него. Тук няма да видите преливащи от зеленина и прекрасно слънце кадри. Природата в Троян реши да ни изненада с буреносно време и пороен дъжд, но всяко зло – за добро! Снимащият екип трябва да се нагажда към ситуацията, времето и мястото, затова дъждът не ни отказа, а мотивира за едни различни снимки, озарени от топлата усмивка и искрящите очи на Българката.
Новият фолклорен модел в проекта ни е вдъхновената и талантлива Ивелина Ангелова от Троян.. Тя бе една от двадесетте финалистки в последния ни кастинг и така стана част от екипа на “Аз съм Българка!”. Ивелина от малка се е посветила на българското танцово изкуство и днес е изявен танцьор и хореограф, организатор, мениджър и не на последно място – искрен родолюбец. Отдадена с цялата си същност на каузата да опазва, предава и популяризира традициите ни, Ивелина е точен пример как, стъпвайки на корените си, можеш да градиш живота и кариерата си, поставяйки българското на водещо място. Може би след всичко дотук изброено ще разберете желанието ми да покажа точно тази Българка в проекта.
Град Троя̀н е живописно сгушен сред северните склонове на Централен Балкан в долината на река Осъм. От него тръгва трудният планински път на юг през старопланинския проход Троян-Кърнаре. Името на града вероятно идва от важния римски Траянов път, преминаващ през тези места. Официално като селище е отбелязан за първи път на това място в географска карта от 1689 г. През 1871 г. Васил Левски основава тук революционен комитет и при организационните си обиколки често посещава района. Градчето днес наброява около 20 000 души и е център на едноименната община в област Ловеч.
Истината за снимките на сюжета ни в Троян е, че бяха на дневен ред още от миналата година. Изчаквахме хубава снежна покривка, с която да покажем една зимна приказка от прочутото градче в сърцето на Балкана. Уви, отминалата зима не ни предложи желаните условия и се наложи да снимаме в друг сезон. Но и насроченият ден ни изненада в последния момент – Троян ни посрещна с проливен дъжд, който трябваше да изчакаме, за да започнем работата си.
Ивелина си бе избрала автентична троянска носия, която донякъде ѝ държеше топло в рязко захладнелия ден. Благодарен съм ѝ, че прие задачата си с отговорност и въпреки непостоянното време, успяхме да свършим всичко по план.
В самия център на градчето е невъзможно да не забележите една колоритна къща във вързожденски стил. Това е бившият турски конак, строен 1868 година, в чиято сграда от десетилетия се намира експозиция “Възраждане” на местния Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства.
В уютно оформеното пространство пред музейната експозиция, намираща се в единия край на централния градски площад “Възраждане”, е паметникът на известния публицист и родоначалник на социологията в България Иван Хаджийски, една изключителна личност, чието родно място е Троян.
В бронзовата композиция Хаджийски е изваян заедно с велосипеда си, с който обикаля България, за да събира материал за култовия си труд “Бит и душевност на нашия народ”. Нестандартният паметник, дело на търновския скулптор Борис Борисов и на арх. Пламен Цанев, е открит на 13 октомври 2012 г. по повод 105-годишнината от рождението на Хаджийски. Именно от това емблематично за града място започнаха и снимките ни по сюжета “Троян и духът на Балкана”.
Като повечето градчета в Балкана, през Възраждането Троян развива свои специфични занаяти. Сред тях се откроява грънчарството, което тук има вековни традиции. Този занаят, давал препитание на многолюдни села и фамилии от региона, с времето се обособява във водеща за страната грънчарска школа с характерна декоративна система и естетически стил. Глазирани, гравирани или релефно апликирани, оцветени с меки земни тонове, керамичните троянски съдове не са само изделия за бита, а изкуство, сътворено от човешката ръка, изобретателност и въображение. С времето троянските грънчари извеждат свой специфичен стил с над 60 керамични форми: kухненски, трапезни, обредни, за стопанството, строителството и архитектурата, даже и играчки за децата. Най-силното развитие на грънчарството в Троян е между 30-те и 40-те години на XX век, когато тук функционират над 700 грънчарски работилници с около 1500 майстори. Като свой покровител грънчарите почитат Свети Спиридон, чийто църковен празник се отбелязва на 12 декември, когато в Троян честват Деня на майсторите на народни занаяти.
За да се подкрепи традицията, в Троян през 1968 г. е открит Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства. Той се помещава в старинна обществена сграда в центъра на града.
В Троян се намира и единственото училище в България, което подготвя художници и специалисти в областта на традиционната и модерната керамика. Националната гимназия за приложни изкуства “Проф. Венко Колев“ е в системата училища по изкуства към Министерство на културата. Създадена през 1911 г. като Грънчарско училище, днес в нея се обучават талантливи ученици от V до XII клас.
Троянската керамика се отличава от пръв поглед. Тя носи славата на майсторите и обучените в троянската школа грънчари не само в България, но и по целия свят. Ние специално се спряхме пред интересно замислената художествена инсталация от шарени глинени съдове, атрактивно подредени на отвесна стена непосредствено зад Музея на народните занаяти. Естествена визитка на местните майстори грънчари, тя бе чудесен обект за експониране на женското лице на фона на изваяните с много усет образци.
Следващата ни спирка за снимки бе пред моста над река Осъм, откъдето се разкриваше покоряваща гледка към извисяващите се над града хребети на Стара планина. Обвити в мистична мъгла след затихващата буря, те създаваха усещане за величественост и защита. Великолепен ансамбъл от старинни къщи бе надвиснал над реката, а от него струеше възрожденският дух на Троян. В съвременните градове откриването на такова кътче е изключително ценно, още повече, че за историята на град като Троян то е особено богатство. Обект на многократни набези в последния век на робство, крайпътният град е опожарен през 1877 г. от отстъпващите турски войски. Това е причината в Троян днес автентичните възрожденски къщи да не са в изобилие. Ние се постарахме с няколко кадъра да впишем в наличната запазена архитектурна история на градчето образа на младата усмихната троянченка.
Ивелина с гордост ми сподели и неизвестни досега за мен факти за своя град. Например, че през 1905 г. в Троян е създадена първата на Балканите Специализирана болница за активно лечение на белодробни болести, като противотуберкулозен санаториум. През 1911 г. тук светва първата електрическа крушка и след София и Пловдив Троян става третият град с електричество в България.
Докато вървяха снимките ни, дъждът и бурята се завърнаха. Бяхме избрали място с гледка отвисоко към целия град – за снимките с дрон и редовния панорамен кадър на Българка, пред която градът е разпрострян като на длан. Но небето, уви, се бе отприщило и бе чист риск да се изкачим до набелязаното възвишение. Затова директно се отправихме към последния обект от маршрута ни.
На 10 км от Троян, до село Орешак, на брега на река Черни Осъм, се намира третият по големина и посещаемост манастир у нас. Основаният около 1600-та година Троянски мъжки манастир “Успение Богородично“ е ставропигален манастир на Българската православна църква. Светинята на тази света обител е чудотворната икона на Богородица Троеручица, копие на стара чудотворна икона от Хилендарския манастир (XIV век).
Троянският манастир е с над четиривековна история, важна крепост на вярата през годините на робството. Известен е и с това, че в него често е намирал убежище Васил Левски. Съвсем естествено бе да бъде включен в новия сюжет от третата част на Национален проект “Аз съм Българка!”. Дворът зад манастирските порти, чердаците пред килиите, кулата и храмът на обителта предлагаха безброй красиви гледки за обектива. Проливният дъжд обаче не спираше. Той се лееше върху каменните плочи, с които бе покрит манастирския двор, а силата и яростта на природата личаха в начина, по който падаха струите дъжд. Обителта обаче мълчаливо стоеше непоклатима пред небесната стихия. Скрити под манастирската стряха, с Ивелина продължихме работата си.
Често пъти казвам, че момичетата, участващи в проекта, са воини. И това се доказва всеки един път. Благодаря на Ивелина, че изтърпя лошото време, дъжда и всички рискове да изложи автентичната си носия на пороя, който се изля точно в този ден над Троян. Но пък такива снимки досега в проекта не са показвани. Днес заснехме още една емоция, тази на меланхоличното време в Балкана. Намирам чар и в него, романтично е и красиво. Всичко в такова време изпъква и е доста по-ярко в приглушената светлина, а сенките са повече и по-дълбоки. Не мога да пропусна и хубавата носия, която бе точно за такова време. Вълненият сукман със сигурност сгряваше фолклорния ми модел, а пъстрите вълнени чорапи топлеха очите с цветовете си.
Запалихме пред храма свещ за здраве, помолихме се искрено, поклонихме се пред Бог и си пожелахме прошка и успех. Продължихме с още няколко кадъра, след което обсъдихме плана за следващите снимки и си обещахме догодина в края на лятото да се върнем отново в Троянския край, за да се потопим в емоцията на две знакови за него събития от национална величина – ежегодния Панаир на занаятите в село Орешак в средата на август и Българския фестивал на сливата, провеждан в последната събота на септември.
Още от втората половина на XVIII век всяка година около стените на Троянския манастир на Голяма Богородица (15 август), храмовият празник на манастира, майстори от цялата България пристигали да покажат своите изделия. Занаятчийският панаир постепенно се утвърждава като един от най-големите в Северна България. Традицията му продължава и до днес. Ежегодно в дните около 15 август в село Орешак, което е само на километър от Троянския манастир, се провежда четиридневен Панаир на занаятите, на който посетителите могат да си закупят практични керамични съдове за бита и други изделия на майсторите на народни занаяти.
В Орешак се намира и Националното изложение на народните и художествени занаяти. Това е единственото изложение в страната, събрало на едно място произведения на българските народни майстори от всички етнографски области на България. Изложението включва девет изложбени зали на площ от 4200 кв. м. Експозицията представя уникални дърворезби, традиционни български ръчно изработени черги, китеници, рогозки, изделия от керамика, медни съдове, плетива и бродерии. Освен живите демонстрации на различни занаяти като грънчарство и дърворезба, посетителите могат и сами да се включат в създаването на нещо със собствените си ръце.
Троянският край е известен със столетните си традиции в отглеждането на сливови насаждения и производство на висококачествена сливова ракия. Авторитетът на местната марка е повод за провеждането от десетина години на прословутия Празник на сливата и троянската сливова ракия, прераснал в Български фестивал на сливата. Един приятен повод в началото на есента производителите от региона да покажат своята домашна продукция – храни, напитки, предмети и всичко свързано или изработено от сливи. Събитие, което не е за пропускане!
Надявам се разказът ни за Троян да е заинтригувал любопитството ви и да включите балканското градче и околностите му в своите предстоящи маршрути.
А ние с Ивелина съвсем скоро ще ви представим следващия сюжет от проекта от друго, също пълно с много история и красота място в Балкана.
Останете с нас!
До скоро!
За любознателните:
Иван Хаджийски (1907-1944.)
Иван Хаджийски – философ, социолог, историк, етнограф, психолог, писател и народопсихолог е човекът, опитал се да повдигне националното самочувствие на българина с уникалния си труд “Бит и душевност на нашия народ”.
Известният български публицист и социален психолог е роден на 13 октомври 1907 година в Троян. Завършва Търговската гимназия в Свищов през 1925 година. От 1927 до 1932 г. следва специалност “Философия” в Софийския университет, а по-късно завършва и право. Работи като журналист и адвокат.
За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които го нареждат сред основоположниците на българската социология. Прилага метод за конкретно изучаване на социалните проблеми, който е оригинално явление в българската философско-социологическа мисъл.
От 1936 г. 28-годишният тогава ентусиаст започва да обикаля България пеша и на колело. На гърба си носи 20-килограмова раница, в която се намира и пишещата му машина, В резултат от разговорите с хора от различни социални групи и наблюденията си при обиколките, Хаджийски подготвя издаването на фундаменталното си социологическо изследване “Бит и душевност на нашия народ“, което самият той определя като труда на живота си: “Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот.” Първият том на книгата е издаден през 1940 г., вторият – през 1945 г. (посмъртно), а оригиналният ръкопис на третия е изгубен, без да бъде публикуван.
През 1943 г. Иван Хаджийски е мобилизиран в армията. По време на службата си в село Ливадово, дн. Гърция, той довършва в ръкопис третия том на “Бит и душевност”. През 1944 г. заминава като доброволец на фронта във войната с хитлеристка Германия и е определен за военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. Поверява ръкописа си за съхранение на командира на армията генерал-майор Кирил Станчев.
На 4 октомври 1944 г., няколко дни преди да навърши 37 години, Иван Хаджийски участва като разузнавач срещу части на елитната хитлеристка SS дивизия “Принц Ойген” на кота 807 на връх Висока чука, при градчето Власотинци, Южна Сърбия. Близо 20 дни след сражението няма никакви известия за него. Тялото му е открито случайно и разпознато по намерените в дрехите документи. Приятели и близки пренасят тленните останки на Иван Хаджийски в София и го погребват в родния Троян на 2 ноември 1944 г..
Генерал-майор Станчев предава поверения му ръкопис на съпругата на Хаджийски, която го депозира в издателство “Хемус”, откъдето той изчезва безследно при национализацията през 1947 година. Впоследствие текстът е частично възстановен от дъщерята Мария Хаджийска по запазените 200 страници стенографски записки и издаден.