ФЕСТИВАЛ НА ФОЛКЛОРНАТА НОСИЯ – ЖЕРАВНА
Както някои от вас вече са разбрали от личния ми профил или фотографската ми страница, тази година имах изключителното удоволствие да съм част от екипа служебни фотографи, ангажирани от Фестивала на фолклорната носия в Жеравна. Измина седмица от приключването му, но невероятното преживяване, което ми се случи като фотограф и българин, продължава да живее в ума и в сърцето ми.
Пътят до това емоционално приключение за мен бе доста труден и в пряк, и в преносен смисъл. “Жеравна 2018” сбъдна една моя дългогодишна мечта като фотограф. Историята е доста дълга, но ще я пропусна. Единствено ще кажа, че през миналата 2017 година пропилях ценната възможност да осъществя това мое съкровено желание. Попречиха различни обстоятелства, както и техническа невъзможност. Факт, за който съжалявам и до днес, а предполагам, и още дълго време занапред.За фотограф, който от години има отношение към българската носия и към фолклора ни като цяло, да бъда поканен да снимам на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна си бе изключителна привилегия, която сериозно оценявам!
Откакто съществува този ежегоден фестивал, името Жеравна е станало не само негов символ, но и символ на българщината, а самото уникално старинно селце, сгушено в Балкана, живее нов живот. както знаете, в първата част на фотопроекта си “Аз съм Българка!” имам сюжет, посветен на Жеравна, и тя отдавна е влязла в сърцето ми.Фестивалът на фолклорната носия се случва под сенките на боровата гора в местността Добрóмерица всеки август в първите петък, събота и неделя след важния християнски празник Голяма Богородица (15 август).
Миналото лято близо 23 000 посетители и гости са направили доброволния скок век и половина назад във времето, обличайки задължителната носия и потапяйки се в автентична възрожденска атмосфера. Идеята и организацията за провеждането на този завладяващ с посланията си фестивал е на председателя на Фондация “Българе” и създател на Национален фолклорен ансамбъл “Българе” Христо Димитров. Имам честта да съм стискал ръката на този човек с голямо сърце няколко пъти.Мъдър и добронамерен, г-н Димитров прецени да ми даде втори шанс.
И реално първа възможност, чрез която да покажа какво умея и доколко ще се справя с възложените ми задачи по заснемане на случващото се на единадесетото издание на Фестивала – “Жеравна 2018”. Благодарността ми към този Българин с главна буква е безкрайна, и си обещах да дам абсолютно всичко от себе си и колкото е необходимо отгоре, за да се справя с обемната задача и да осъществя моя съкровена мечта! Как започна това това незабравимо приключение…
В петък, 17 август, рано сутринта пътувах от Габрово до Стара Загора. Там ме очакваха моите много близки приятели от Чирпан Краси и Васко Таневи, по-известни като родителите на Дара – най-популярното дете със снимка в носия във Фейсбук, създатели на фотопроекта “Стръкчета памет” и на “Фото Дара”. Два дни преди фестивала разбрах, че тяхното фотосемейство също е част от екипа служебни фотографи, което бе отлична причина да се организираме да пътуваме заедно към Жеравна. Вече в 10 сутринта в Стара Загора жегата бе непоносима.
Срещнахме се, прегърнахме се и потеглихме на път. Очакваха ни още 144 километра до целта.Всъщност, километрите, които изминах от дома си дотук, ми се сториха хиляди … трепетът и очакването ми бяха огромни. Напрежението и жаждата да бъда част от това събитие, застанал зад обектива, бяха по-силни от всичко, на моменти дори усещах пулса във вените си по-силно от околните звуци. Адреналинът и огромното желание най-после да се потопя в тази приказка, правейки реален скок назад в най-българското време, събираха в главата ми носия и магия в едно.
Вълнувах се и от факта, че в Жеравна ми предстоеше среща не с фенове, познати и близки, а с един специален човек, без който моето присъствие тук нямаше да се случи, както и нямаше въобще да бъде обсъдена възможността за моя втори шанс, нищо нямаше да бъде реалност, а щеше да си остане блян. В самото начало на 2017 година получих изненадваща покана от човек, когото не познавах, но който напълно ми се довери само по една моя снимка от предстоящия ми проект “Аз съм Българка!” и ми предложи да снимам този мечтан фестивал.
Не ми се получи миналото лято, може би не бях готов достатъчно за това доверие. Моята дълбока и искрена благодарност към PR-а на фестивала за дадената възможност, подкрепена с огромна прегръдка от мен! Веднага след настаняването облякох носията си – задължителното условие, за да прекрачи който и да е на фестивалната територия. Часът бе малко преди 16 след обяд. Официалното отваряне на фестивала бе само след час, а над Жеравна се разрази лятна буря.
Тъмни облаци надвиснаха над старинните дървени къщи и калдъръмените улици бързо потъмняха от проливния летен дъжд.Васко и Краси вече бяха спрели пред къщата, в която бях настанен, и аз с бърза стъпка се понесох с дисагите техника към колата им. След пет минути вече пътувахме към Добрóмерица. Отделен паркинг осигуряваше сигурността на нашите автомобили и достъпът до част от техниката ни, когато се наложеше, бе бърз и лесен.
Екипът служебни фотографи бяхме събрани на бърз инструктаж, като за начало облякохме отличителни бели жилетки с надпис “Фотографъ” – нашият знак за следващите три дни. Нямахме и минута дори да се почувстваме странно, а вече групата ни бе пред служебния вход, където красиви девойки от “Българе” – домакините на фестивала, ни поставиха гривните-пропуски на китките и присъпихме от другата страна на дървения плет, ограждащ фестивалната територия.
С два професионални фотоапарата на раменете и с гривна на ръката се усещах наистина благословен, като знам, че много други от гилдията ни само мечтаят за това преживяване, а на мен ми се случва!!! Последва запознанство с колегите, инструктаж и разпределение на задачите за първата вечер, за които всеки от нас получи лист с предварителния график. Като по поръчка дъждът спря изведнъж, точно когато отвориха фестивалната територия за посетители.
Неволно с усмивка си помислих – поредното потвърждение, че Бог е българин!Стройно и красиво, откъм портата, през която минават всички, зазвучаха родопски гайди. Сега те посрещаха гости, а след три дни щяха да изпращат приятели. Така бе обяснена една от мисиите на фестивала във Фестивалния вестник, който всеки получава заедно с гривната си при влизане. Пред входа вече се бе извила внушителна опашка от народ. Влизаха на цели компании, идваха цели семейства, фамилии. Толкова българи заедно, пременени в носии, весели и усмихнати, с ведри погледи и щастливи сърца идваха на фестивала като на чакан празник. Багрите и богатството на носиите пълнеха очите и вълнуваха душата. И адреналинът вече направи място на фотографското в мен.
Няколкото “новобранци” се впуснахме набързо в опознавателна обиколка по съвършено направената карта на фестивалната територия, публикувана във вестника. Фестивалното село бе напълно готово да посреща гости. Отвсякъде струеше аромат на нещо вкусно и истинско, връщащ забравени спомени от детството при баба. Едва сега осъзнах идеята на фестивала – да се отделиш напълно за три дни от цивилизацията и обличайки народната носия, да станеш част от едно групово връщане в миналото. Всъщност, предстоеше една истинска приказка, в която всички ние ставахме герои.
В началото повечето от нас имаха задачата да предлагат на посетителите снимки за спомен още при прекрачването им на фестивалната територия. Когато застанах до входа, от вълнение настръхнах и сърцето ми се сви от чувство, досега рядко изпитвано. Чувство, което се настанява в теб именно в онези моменти, когато знаеш, че ти се случва нещо, което е веднъж в живота и е достатъчно значимо. За щастие това чувство не ме напусна, то още ме държи и навярно това ще е така до следващия август!
Локацията, на която бях позициониран, бе повече от любопитна – пред мен минаваше първата част от потока хора, влизащи след получаването на гривните-пропуски. Тъй като строгият фестивален правилник забранява на посетителите снимането през първия и втория ден, организаторите ангажират екип от служебни фотографи, които да предлагат безплатни снимки на всички желаещи.
Иначе ако всеки си извади телефона да снима, стремежът към изцяло автентична възрожденска атмосфера е обречен. Стотици хора с удоволствие позираха усмихнати и горди с пъстрите си носии. На повечето им личеше колко са доволни, че са извадили стара празнична премяна от раклата на баба и са ѝ дали нов живот. Едно непринудено докосване до родовите корени, което отстрани е дори затрогващо.
Официалното откриване на фестивала бе в 20 часа. Час преди това започнаха да пристигат официалните лица, гостите и дарителите на фестивала, политици, приятели и съмишленици на огромния патриотичен труд на Христо Димитров, неговата сестра Елена Андерсон и всички техни колеги, стоящи зад името “БЪЛГАРЕ”.След началната еуфория вече имах няколкостотин кадъра, а ето че наближи откриването и се отправихме към билото на Добрóмерица.
В подножието на източния ѝ склон бе голямата сцена, където предстоеше Христо Димитров и войводите от сдружение „Пазители на българщината“ да открият единадесетото издание на фестивала.Стръмният склон, подобно на амфитеатър, се изпълваше с хора, които опъваха постелки върху изсъхналата трева. Стръмнината си бе сериозна и се спускаш внимателно, нямаш време за разходки и размисли, дори и за кадри.
Веднага застанах на посочената ми предварително позиция и очаквах началото на откриването. Не бях си поел глътка въздух и пред сцената пристигна г-н Димитров, а зад него над гората сякаш като прожектор се показа луната – живописна гледка, която ще видите от кадрите ми.Тази година имаше известна промяна в концепцията за отразяване на фестивала и две от задачите PR-ът бе поверил на мен. Първата бе откриването и съществените моменти от тридневната програма да бъдат излъчени на живо във Фейсбук страницата на фестивала.
Това обаче до голяма степен зависеше от наличната интернет връзка, за която си имах едно наум.Предаването на откриването се получи гладко, благодарение на няколко технически особености, които предварително си подсигурих. В Жеравна и в частност на Добрóмерица мобилния обхват е изключително слаб и често прекъсващ, а комуникацията – трудна, на моменти невъзможна. Но нали освен фотограф, съм и инженер – предвидих всякакви изненади.
Опитът ми ме бе научил, че трябва да си подготвен за всичко, да имаш нужните неща и да бъдат до теб, дори и да не ти трябват.Водеща на откриването и на повечето от проявите във фестивалната програма бе актрисата Гергана Стоянова – един много добре известен глас на българите.Сред официалните лица на сцената излезе и холивудската звезда, актьор, режисьор, драматург, музикант и още много Бен Крос, заедно с годеницата си – българката Деяна.
Бен Крос е искрен приятел на България и българите. Актьорът изигра ролята на Джеймс Баучер в спектакъла на Национален фолклорен ансамбъл “Българе” “Осмото чудо”. Също като ирландския журналист, Бен е обикнал българското и доста добре се е научил да говори български. Облечен в богата българска носия, от сцената той поздрави присъстващите и завърши с искрения призив “Да живее България!”. Голямата новина на единадесетия фестивал всъщност бе сватбата на Бен Крос и Деяна, която предстоеше да вдигнат на следващия ден, в събота, по всички правила на традиционната българска сватба тук, на Добрóмерица.
На сцената пред множеството бе връчена и традиционната ежегодна награда “Апостол на българщината” за 2018 година на “Пазителите на българщината”, която войводите от сдружението бяха присъдили на Симеон Пешов, ръководител на “Главболгарстрой” за неговата дългогодишна родолюбива дейност. Технически проблем не успя да развали настроението и намеренията на организатори и гости. Докато достолепният г-н Пешов правеше своето обръщение към присъстващите, електрозахранването прекъсна и сцената остана без звук и осветление.
Щурците на поляната и луната останаха нашите звук и светлина. И тук спонтанно се показа духът български – хилядното множество запя в тъмнината “Мила Родино”. Няма думи, с които да опиша прекрасното чувство на единение, сплотило в този миг всички ни! Минути по-късно захранването бе възстановено и откриването продължи по програма. Сдружението “Пазители на българщината” прие с тържествена клетва в своите редици трима нови членове.
Една от традициите на фестивала бе спазена и този път – Възпоменанието за героите на България. Със запалени свещички в ръка всички сведоха глави в памет на герои и народни будители, дали плам на голямата българска искра, запазена от българския дух. на финала голямата сцена бе разлюляна от танците на Младежки танцов клуб „Чудесия“ от Пазарджик и на Фолклорен ансамбъл „Тракия“ – една от емблемите на българското фолклорно изкуство.
Вече бе нощ, а гората бе жива, пълна с хора и настроението – повече от празнично. От всеки ъгъл надничаше българското: атмосферата, емоцията, дори въздухът – всичко бе в духа на старинната българска традиция и пренасяше присъстващите 150 години назад! Всеки бе любопитен да се впусне в това истинско приключение и да стане част от общото автентично изживяване на нещо ТРАДИЦИОННО БЪЛГАРСКО!
Домакини на този фестивал бяха хората на „Българе“, създали стройна организация за посрещане и обслужване на посетители и гости. Този път, далеч от прожекторите и светкавиците, екипът на ансамбъла усърдно се погрижи за всички удобства на фестивала.Изискването на строгия фестивален правилник да нямаш допир до цивилизацията, когато тя е на една ръка разстояние, си е предизвикателство. Да ти бъде забранен достъпа до съвременни предмети, без които уж не можеш, а всъщност нищо да не ти липсва!
Нищо! Това е специално усещане, което те кара да се замислиш над много неща.Слязох на хорището (футболното игрище на Жеравна) до входа на фестивала, където течеше веселие с народна музика и песните на солистката на Национален фолклорен ансамбъл „Българе“ Албена Вескова. Фестивалът бе върнал към живот дори тази старинна забравена дума – хорище. Това е мястото, където по празници са се виели народните хора. Там вече гореше един огромен огън, топъл и някак сплотяващ, и така силно светещ, сякаш слънцето бе слязло на земята, така го почувствах.
Вече бе късно вечерта, а млади и стари играеха хора до отмаляване, даже не пускаха ръцете си, когато свърши дадена песен. Мястото бе добре разпределено с две клади огньове да осветяват пространството до всяка от двете сцени, на които се редуваха оркестрите. Редуваха се и огньовете – когато единият огън изгореше, запалваше се другият. Така късно след полунощ не спираше народното веселие с хиляди танцуващи в море от пръстени.
По-късно ще видите за какво говоря.Връщам се на въздействието на огъня, който помага на българина в онези времена да живее, да се труди и да оцелява. Сега сякаш слънцето бе слязло на българската земя, а хиляди играеха около него един магичен танц, който ги правеше едно цяло, тук, на святата ни земя с най-богатия фолклор на планетата! Само който е бил точно на този фестивал, може да го разбере!
Втората иновация, възложена ми по отразяването на фестивала, за разлика от видеото на живо във Фейсбук, вече бе изполвана и в предишни издания, и аз трябваше да покажа една различна визия. С моя безпилотен летателен апарат – дрона, се ангажирах да запечатам интересни моменти от “Жеравна 2018”, снимани от птичи поглед. Не съм броил полетите, но е огромно удоволствие да видиш Добрóмерица, Жеравна, хорището, огньовете и всички тези хора отвисоко.
Дори да не е на стотици метри, гледката спира дъха, а човек разбира мигом колко е малък спрямо природата, спрямо традициите, спрямо историята. За птичия поглед хората долу бяха с размери на мравка, но това не пречеше да улови единението им, особено при хората край огньовете на “Олелията”. Хванати ръка за ръка в нескончаем танц, те се прекланяха пред наследството от предците ни. Сърцето ми празнуваше от гледката, от това непринудено тържество на традицията и празник на българщината. Колко малко искрена народна сплотеност стига, за да се почувстваш достатъчно горд! В това е магията на Фестивала на фолклорната носия!!!
С отчет на свършеното и окомплектовка на техниката приключи първият ми ден в Рая на родолюбците. Часът бе малко след 2 през нощта и докато се придвижа до квартирата и разтоваря апаратурата, вече е 3 часа. Едва в 4 успявам да си легна, но уви, за малко. Дошъл съм на фестивала с творческото намерение да облетя Добрóмерица и Жеравна по изгрев. Направих няколко опита – в 4:30, 5:30, 6:30 часа, но, уви, без успех.
Облаци бяха обиколили Жеравна и аз така и не можах реализирам част от замисленото. Докато дам почивка на уморените си нозе в леглото за около час, вече бе станало време отново да обличам носията. Със свежи сили, които не ме напуснаха и през трите дни, поех обратно към фестивалната територия.Това, което имаше нужда от зареждане, бяха батериите на техниката, а моите вече преливаха от заряд! Сваляне на кадрите, подреждане на техниката и новите батерии всеки ден след снимки е рутинно, но и много важно условие, за да съхраня правилно апаратурата и заснетия материал през снимачния ден. И да имам ресурса да снимам дълго след полунощ щастливи българи около огъня на “Олелията”! Втори ден, събота, 18.08.18.
Слънцето проби иззад гората и жегата постепенно завладя планинския склон. Работният ни ден започна с нов инструктаж на PR-а преди отварянето на фестивала за посетители. Задачите бяха много повече, тъй като акцентът на фестивалната програма винаги е именно на съботния ден. Като начало всички колеги отново посрещахме посетителите при влизането им с предложение за снимки. Работата бе доста повече, тъй като много от хората идваха само за съботния ден.
Неусетно наближи 11 часа и откъм шосето весело загърмя Етрополската духова музика – сигурен знак, че се задава компанията на младоженеца Бен Крос. Предстоеше флагманът от събитията в това издание на фестивала, в което всички щяхме да станем сватбари. Изправен в лъскав ретро автомобил, заобиколен от веселата свита на младоженеца, сватбеният кортеж бавно запъпли към малката сцена във фестивалното село, където предстоеше да бъдат представени всички ритуали на традиционната българска сватба.
Успях да заснема момент от пристигането на младоженеца, преди да се включат операторите на централните и местните телевизии, отразяващи събитието. Те се оказаха неочаквано настъпателни и на малката сцена често закриваха видимостта за останалите си колеги и за публиката. Еуфорията на процесията и щастливият младоженец Бен, забулването на красивата булка Деяна и всичките елементи на традиционната българска сватба бяха изпипани в детайлите до съвършенство.
Какво е да присъстваш на сватбата на холивудска знаменитост, а и да я снимаш?!? Зададох си този въпрос няколко пъти, отново давайки си сметка като фотограф какъв шанс получих да бъда тук.Не само заради холивудската звезда, а просто по традиция в съботния ден във фестивалното селце е най-многолюдно. Програмата предвиждаше само три пъти по час време за отмора.
На малката сцена с прекъсвания за моменти от програмата от сутринта се виеха хора, за които се редуваха да свирят четири именити оркестъра от различни фолклорни области и всички предпочитания бяха задоволени. Веселието на посетителите бе на първо място: аромат на български гозби, хляб, печен в жаравата, руйно вино, сочни чевермета – имаше достатъчно храна, освен за душата, така и за тялото. Не като във филм, не! Наистина като в българско село преди век и половина!
В паузата между изпълненията на любителските групи и школи за народни танци имах задачата да снимам на малката сцена изпълненията на певците. Слабата интернет връзка обаче не ми позволи да осъществя напълно замисленото. Успях донякъде да покажа все пак какво могат МЪЖЕТЕ, НА КОИТО НЕ ИМ ТРЯБВАТ МИКРОФОНИ от ДЪБЕНСКАТА ГРУПА, както и забележителната група „Български трендафил от Север“ – Норвегия, ръководена от Соня Керемедчиева. Норвежките певици изпълниха блестящо няколко български народни песни, сред които “Вечеряй, Радо”, която присъстващите извикаха на бис.
Дамите си бяха написали транскрибирано на норвежки българските текстове и по затрогващ начин ни изпяха обичани народни песни, които докосват душата но не просто с текста си, а със силата, желанието, волята и любовта на норвежките, които пееха с толкова широки усмивки, сякаш пееха приспивна песен на дете.Следващите поверени ми снимки бяха на конкурса за автентична детска, женска и мъжка автентична и стилизирана носия.
На малката сцена час и половина дефилираха образци на традиционното ни облекло, каквито няма дори и в музеите. Истинско съкровище, опазено от народа ни през годините. Богати носии и украшения към тях, каквито няма описани и в дебелите книги. Толкова багри и изящество на едно място – един изнесен музей, сбирка на творчеството и усета за красота на нашите баби и прабаби. Историята на цели родове и семейства, всичко от брачните обичаи до бита на старите българи – цялото това наследство пред очите ти, на тепсия, както се казва!
Това дефиле на автентични български облекла бе затрогващо, обогатяващо и зареждащо. Ако живописта на европейските творци е висшето изкуство, то нашето висше изкуство са автентичните носии!Народни борби, надиграване на любители танцьори в смесени двойки и много веселие струеше отвсякъде, празникът изобщо не спираше! Навсякъде грееха усмивки, хората бяха добронамерени и отзивчиви. не видях недоволен и навъсен човек, проблеми не личаха, организацията гладка и акуратна, всичко изпипано и върви с лекота. Обигран екип обичащи работата си професионалисти се погрижи да се чувстваме наистина горди българи, живеещи на свята земя! Поклон за усилията!
Слънцето се скри и отново дойде време да бъде запален огъня на “Олелията”, около който се вият хора до първи петли. Настроението на всички бе отлично, а първият изпълнител, който се погрижи за това бе славеят на българската народна песен Николай Славеев! Публиката се беше хванала на няколко пръстена хора, а зрителите бяха не повече от стотина души край сцената. Танцуващите спряха за миг отдих, за да аплодират народната певица и мой любим изпълнител Славка Калчева, когато обявиха името ѝ на сцената. Участието ѝ започна със силен апломб.
Тя направо взриви публиката с хита си „Бяла роза“ – една от най-разпознаваемите български песни от новото време, често наричана химн. Истинско удоволствие е да се насладиш на този глас и то на една ръка разстояние. Щастливци бяхме всички, които присъствахме на концерта ѝ тази вечер. Отношението на именитата изпълнителка към публиката и ответната всенародна любов преля в неспирните хорà, които направиха една верига, една цяла непрекъсната верига, която, погледната отвисоко, напомня за веригата на микроскопичната структура на човешката ДНК.
Не е ли всичко това символика, вградена в нашата уникална култура?Късно след полунощ на Добрóмерица хорището и склонът над него останаха пълни с народ. Сърмената украса и лутурките (пайетите) по стотиците носии отразяваха отблясъците на огъня. Неповторимо и силно истинско българско изживяване, което за момент направи едно селско игрище център на българщината, от който България отправи своето послание за мир, взаиморазбирателство и приятелство към хората от целия свят чрез уникалния неравноделен ритъм на своите хорà.
Заснех отвисоко гледката – тя ти дава да разбереш, че това тук е повече от събитие, повече от традиция! Една магия, сътворена от носия и от още простички, но съществени неща като любов и присъствие на истински духовни ценности, събрани в една дума – РОДОЛЮБИЕ! Бях щастлив да бъда част от това изживяване, да чувствам пулса му. Чувствах се у дома и същевременно в Рая.Часът отново превали полунощ. Работата за фотографите намаля и вече бяхме свободни да заредим техниката си, подготвяйки се за следващия, последен ден. Закриването…
Колкото и да не ти се иска, всичко има своя край. Реших да дойда доста рано на Добрóмерица за последен полет на дрона. На хорището тихо догаряше жарта от грамадните снощни огньове на “Олелията”. Разходих се по чаршията, където ранобудните продавачи отново бяха заредили сергииите си с апетитни изкушения. В 12 часа на обяд предстоеше закриването на фестивала. Емоциите от предишния ден не ме напускаха, а отваряха място за нови.
Макар и последен, денят не беше по-слаб от предишните два. В източния край на чаршията един от майсторите правеше невероятно вкусни мекици. Успях да закуся под звуците на птиците, като към края на закуската ми Етрополската духова музика отново озвучи цялата гора с прекрасни български ритми. Почувствах се блажено, благословен и изключително щастлив. Тъгата обаче взе да настъпва, защото знаех, че бързо ще стане обед, а тогава идваше и финалът на магията и ние трябваше да си тръгнем.В неделния ден правилникът разрешаваше свободно снимане от всички.
Това малко затрудняваше задачата ми да снимам, отразявайки единствено на автентичното. Въпреки факта, че сега всеки втори, дори децата, ходеха с фотоапарати и телефони в ръце, успях да заснема любопитни кадри. В последния ден е важно да побързаш със снимките, защото започват да навлизат хора с цивилно облекло и голяма част от магията се убива. Тогава е важно да си бърз – такива са правилата, няма как. Бе приятно и вече някак по-спокойно да поговориш с приятелите си за случилото се дотук.В тази сутрин взех важно решение, което касае моята лична работа като фотограф.
И след закриването на фестивала го изпълних. Ангажираните като служебни фотографи трябваше да следваме определени задачи по програмата и по време на фестивала нямахме правото да отделяме време за снимки на лични творчески идеи. С това условие бяхме допуснати – преди всичко да си свършим уговорения ангажимент. Забежките и отклоненията да снимаме за себе си никак не се толерираха и аз се съобразих на 100%.Веднага след като фестивалът официално бе закрит от Христо Димитров, реших да създам един спомен, който да остане в моята работа по-дълго време.
Исках да запазя емоцията от “Жеравна 2018” по по-специален начин и тя да присъства постоянно и след като това прекрасно събитие завърши. След кратък последен инструктаж за предаване на заснетия материал, фотографският ни екип получи личните поздравления на г-н Христо Димитров за нашата работа, което ни накара да се почувстваме доволни и удовлетворени. И да си тръгнем с надеждата за следващия фестивал.Прелетях за последно над Добрóмерица с последната батерия на дрона. Попитаха ме защо не нося жилетка “Дронистъ”, но няма как, преди 150 години аерофотографията не е била много добре развита!
Тръгнах си от Жеравна с много смесени чувства. Бях и щастлив, и същевременно натъжен, защо този празник бе толкова кратък! През тези три невероятни дни се изпълни едно от нещата, които поисках да свърша, преди да навърша 30. Това, което ми се случи, попада в един мой списък с преживявания, лични и професионални, които на Запад наричат „Да направя задължително, преди да умра!“,
Постарах се и не пестих нито сили, нито време, нито желание! Надявам се работата ми да бъде оценена подобаващо, надявам се и да има догодина!Няма да отмине спомена за Фестивала и емоциите, които Жеравна остави в мен. Връщам се към тях постоянно вече цяла седмица, докато приключвам работата по материалите, които заснех. Толкова цветни и вълнуващи, вероятно ще ме топлят до следващото лято. За финал ще кажа само едно – по-българско и истинско родолюбиво събитие в България няма!Иди, почувствай и изживей Фестивала на фолклорната носия! “Жеравна 2019” – 16, 17 и 18 август!!!
Благодаря ви за търпението да изчетете всичко това. Дългичко е, но се надявам да си е струвало. От “Жеравна 2018” разказа за вас Радослав Първанов
П.П. Не ви споделих нещо много важно, което като човек и фотограф ме прави единствен на планетата. Но за това, обещавам, някой следващ път! 🙂 🙂 🙂
