Интервю на Румяна Станчева за вестник „100 Вести“
Габровецът, който с камера разказва за България, в интервю за „100 вести“
В свят, в който образите се сменят със скоростта на екрана, а думите често губят тежестта си, има хора, които успяват да превърнат и двете в смисъл. Радослав Първанов е от онези личности, които съчетават инженерното мислене с чувствителността на твореца, журналистическата точност с фотографския усет към детайла.
Роден в Габрово, град със силен характер, чувство за самоирония и дълбоки традиции, Радослав Първанов носи в себе си именно тази габровска смесица от упоритост, дързост и трудолюбие. Пътят му минава през спорта, журналистиката и фотографията, а работата му достига до международни издания като National Geographic и The Economist. Негови проекти като „Аз съм Българка!“, „Счупената вяра“ и „Мостовете на България“ се превръщат не просто в художествени търсения, а в опит да се разкаже една по-дълбока история за страната ни – за нейната памет, дух и красота.
Днес Радослав Първанов е кореспондент на Българската телеграфна агенция и председател на Съюза на българските журналисти – Габрово. Но отвъд титлите остава човекът, който вярва, че истинската сила на журналистиката и фотографията е в способността им да събуждат паметта, да задават въпроси и да пазят човешкото.
За вестник „100 Вести“ той говори за пътя си – от детските срещи с легендите на спорта до големите обществени каузи, от първите фотографии до вярата, че България може да бъде място за талант и смисъл.
– Г-н Първанов, роден сте в Габрово, град със силен характер и забележително чувство за хумор. Какво от Габрово живее постоянно във вас и във вашата работа?
-Гордея се, че съм роден в Габрово. Винаги, когато ми се налага да говоря за себе си, започвам именно с това – че съм от Габрово. И съм изключително щастлив с този факт.
Една от най-отличителните черти на хората тук е способността за самоирония – умението да се надсмееш над себе си и над живота. Смятам, че човек, който умее да се надсмива над трудностите, живее по-леко, по-добре и по-щастливо и върви по-уверено напред.
При габровци много ясно се усеща границата между подигравката и здравословната самоирония – онази способност да погледнеш с усмивка на човешките слабости. Всички ние сме несъвършени хора, които вървят по тази земя, и това съзнание ни прави по-смирени.
От Габрово в моята работа живеят няколко неща – приспособимостта, упоритостта и дързостта да опитваш нови неща. Да експериментираш, да правиш нестандартното, да бъдеш пионер и да се осмеляваш да направиш нещо за първи път.
Има и още нещо – усещането за силата на Балкана. Тази среда изгражда работещия човек. Трудният живот в Балкана е създал много от качествата, които днес свързваме с успеха – трудолюбие, постоянство и устойчивост. Нашите предци са овладели тези качества и са дали на Габрово името, което градът носи днес.
За мен е важно да защитавам това добро име. Това е една от големите цели в живота ми.
– Баща Ви е колоездач. Как спортът и дисциплината от ранна възраст изградиха характера Ви?
-Да, баща ми е колоездач и дори днес, вече в по-сериозна възраст, продължава да кара велосипед за здраве. Понякога дори се състезава в своята възрастова категория.
Спортът и дисциплината изиграха огромна роля за изграждането на характера ми. Те ме научиха на търпение, на постоянство и на това да имаш здравословна спортна амбиция.
Малко хора осъзнават, че колоезденето не е само физическа сила. За да разбереш този спорт, трябва да го познаваш отвътре. В него не успява непременно най-силният. Огромна част от успеха се крие в тактиката и в начина на мислене.
Трябва да умееш стратегически да подреждаш действията си – кога да ускориш, кога да се отдръпнеш, кога да спестиш сили. Необходима е упоритост, постоянство и умение да управляваш темпото. Физиката също играе голяма роля, ако си по-лек при изкачване ти е по-лесно, ако си по-тежък при спускане имаш по-голяма инерция.
Един от най-важните уроци, които съм научил от спорта и се опитвам да предавам на по-младите хора около мен, е следният: не участвай в нещо просто за да участваш. Участвай, за да стигнеш до неговия успех. За да го доведеш докрай – и то успешно.
– В пети клас интервюирате Еди Меркс – легенда в световното колоездене. Какво научи едно дете от срещата си с величието?
-От Еди Меркс научих нещо много важно – че истинското величие може да бъде изключително скромно.
Той е най-великият колоездач в историята на този спорт – човек, чиито постижения и до днес остават ненадминати. Но поведението му беше напълно естествено и човешко – начинът на обличане, присъствието му, разговорът с хората.
Тогава разбрах, че легендарният образ често се създава от феновете и медиите. Но самият човек може да остане съвсем земен.
Научих, че дори когато си най-добрият в света в дадено поприще, не бива да губиш връзката с хората. Отношението ти към всички трябва да бъде добро, търпеливо и уважително. Важно е да споделяш знанията и опита си.
Един от въпросите, които му зададох тогава, беше:
„Бихте ли искали да станете българин?“
Той ми отговори с усмивка:
„Да, бих искал, но вече съм твърде стар, за да стана българин.“
Този отговор се превърна в заглавие в много български ежедневници.
-Печелите литературен конкурс като ученик. Кога усетихте, че словото и образът ще бъдат Вашият начин да говорите на света?
-Това се случи в началните години на образованието ми в Основно училище „Христо Ботев“ в Габрово. Роден съм в квартал Бичкиня – място, с което се гордея. Оттам произхожда и световноизвестният цигулар Минчо Минчев.
Кварталът се намира в южната част на града, съвсем близо до Стара планина – място, което силно влияе върху характера на хората.
Спечелих литературния конкурс с текст, посветен на Христо Ботев, в комбинация с рецитал. След това написах още няколко текста, които бяха публикувани именно във вестник „100 Вести“. По онова време имаше и страница за ученическо творчество.
Но истинският момент, в който усетих силата на словото, беше интервюто с Еди Меркс през 2005 г. в Слънчев бряг. Тогава бях пети клас. Тогава за първи път осъзнах колко красиво е да разказваш истории чрез думите – кратко, точно и ясно.
Любовта към образа обаче идва още по-рано. От малък силните фотографии винаги са ми правили впечатление. В дома ни снимките от важни семейни моменти се пазеха с особено уважение.
Вероятно именно това постепенно събуди желанието ми самият аз да започна да снимам.
– Имате гарантиран прием във всички технически университети, но избирате да кандидатствате по общия ред в Техническия университет – Габрово. Защо за Вас беше важно да не използвате лесния път?
-Без някой да ми го е казвал директно, аз сам стигнах до този урок – че лесният път не винаги е най-добрият.
След победата ми в национална ученическа научна конференция във Варна, организирана от Е.ON България, получих гарантиран прием в техническите университети. Бях отличен за презентация на тема геотермално отопление, както и за макет на енергийно независима къща – „къщата на бъдещето“.
Но дори за момент не се поколебах. За мен беше важно да кандидатствам по общия ред и да остана в Габрово – град с огромна техническа традиция и с университет, който е подготвил поколения инженери.
Лесният път не те учи на много неща. Той може да те доведе до целта, но не винаги по начин, който изгражда характера ти.
Затова никога не съм търсил лесните решения.
-Какво Ви даде инженерното образование в свят, в който днес се изразявате чрез образи и истории?
-Инженерното образование ми даде изключително много. Често казвам за себе си, че съм технически човек с хуманитарна душевност. Наскоро, по време на научен фестивал, се срещнах с някои от най-любимите си преподаватели и говорихме именно за това – колко силно инженерното мислене помага и в работата ми като фотограф и журналист.
Инженерното образование учи на ред, логика и системност. То дава способност да разбираш физиката на света около себе си.
Всичко около нас е техника и физика – светлината във фотографията, планирането на работа, организацията на процесите. Тези знания помагат да вземаш бързи и точни решения, да анализираш ситуации и да намираш практични решения.
Един от най-ценните уроци в живота ми идва именно от инженерното образование.
– Ваши снимки са публикувани в издания като „National Geographic“, „The Economist“ и редица международни медии. Кога разбрахте, че фотографията не е просто страст, а съдба?
-Започнах да експериментирам с фотография около 2006–2007 година. Тогава се вдъхновявах от най-силните спортни фотографии – и български, и световни.
По-късно се срещнах с един много добър мой приятел и изключително талантлив фотограф – Никола Михов. През пролетта на 2010 година обикаляхме заедно из Габрово, снимахме обекти от социалистическото наследство и разговаряхме за фотографията.
Тогава направих един кадър в сградата на Народно читалище „Априлов-Палузов“. Показах го на Никола и той каза, че в тази снимка има нещо различно.
Дълго мислех върху думите му. И тогава осъзнах, че фотографията започва да гори отвътре – че това вече не е просто интерес, а истинска страст.
Разбирам, че фотографията е моята съдба всеки път, когато една снимка въздейства силно на хората. Когато чрез фотографията се повдигне обществен въпрос, започне дискусия или се насочи вниманието към проблем.
Фотографията има огромна сила – тя може да насочи погледа към детайл, който никой не е забелязвал.
И тогава разбираш, че чрез една снимка можеш да свършиш много полезна работа.
-Още като млад организирате изложбата „20 години след голямата стихия“. Защо за Вас беше важно да върнете паметта за наводнението от 1991 година?
-Попаднах на изключително силни, но и много тъжни цветни фотографии от наводнението в Габрово през 1991 година. Техен автор беше Кирил Георгиев – човек, от когото съм получил много ценни съвети. За съжаление той вече не е сред живите.
Когато видях тези снимки, си казах, че те трябва да бъдат показани. Трябва да се говори за тях и за случилото се. Но имаше и още нещо важно.
По това време социалните мрежи започваха да се развиват и част от тези кадри вече се появяваха в интернет, сканирани и публикувани без знанието на автора от недобросъвестни хора. Това ме накара да осъзная, че трябва да бъде засвидетелствано уважение към човека, който ги е създал.
Исках целият град да научи името на фотографа, който е заснел тези исторически кадри. Да се говори и за проблемите, които и днес съществуват – непочистени речни корита, запушени дерета, дори бетонирани реки.
С подкрепата на домакините от галерия „Орловска 10“ направихме тази изложба. Бях куратор на събитието и създадох видеоклип и снимки от местата, които са били най-силно засегнати от наводнението.
Благодарен съм и на главния редактор на вестник „100 Вести“ Иван Господинов, че заедно подехме инициативата да издирим автора Кирил Георгиев и да му отдадем заслуженото уважение. Спомням си с огромно умиление онази топла юлска вечер в галерията.
-Работите по възстановяването на Вила „Ефория“ и участвате в инициативи за културно наследство. Какво губим като общество, когато забравяме?
-Когато забравяме, губим най-ценното – паметта. Губим основата и почвата под краката си. Тогава започваме да живеем в едно състояние на безтегловност – на лутане и безпосочност.
Един мой приятел – скулпторът Адриан Новаков – често казва, че живеем в общество на „пластмасовия човек“, на консуматора. Човекът, който губи културното и духовното наследство, губи най-важното.
Смятам, че хората рядко избират съзнателно да забравят. Но понякога има процеси, организации и дори политики, които поощряват това – живеем в такива времена. А това е изключително опасно.
За щастие обаче напоследък наблюдавам и обратна тенденция – събуждане на интерес към историята, към традициите и към културното наследство.
Работата ми във Вила „Ефория“ е огромна отговорност, но и голямо спокойствие. Защото знам, че по този начин изпълнявам дълга, който всеки габровец има към наследството на един от най-големите български индустриалци – Пенчо Семов.
– Ваши са проектите „Счупената вяра“ и „Мостовете на България“. Как изглежда истинското родолюбие извън лозунгите?
-Истинското родолюбие не е в лозунгите. Не е в гръмките статуси в социалните мрежи, нито в показността.
То не е дори в носията, ако тя се използва само като декор.
Истинското родолюбие е в начина на мислене, в начина на живот и в ежедневните дела.
То е тихо и дълбоко усещане – нещо като топлина в сърцето, която трудно може да бъде обяснена с думи. Но тази топлина те кара да обединяваш хората, да им помагаш и да вървиш напред с уважение към корените си.
Истинското родолюбие означава да стоиш здраво стъпил на земята, да се държиш за корените си, но и да бъдеш модерен, визионерски и отворен към света.
То е в делата, а не в думите.
–„Аз съм Българка!“ не е просто проект, а движение. Как се роди тази идея?
-За първи път ще кажа нещо, което рядко съм споделял – идеята се роди след едно голямо разочарование.
Търсех начин да изразя любовта си към България. Исках да създам нещо като красив визуален каталог на страната ни.
Тогава ми хрумна идеята да съчетая три елемента:
*млада жена
*традиционна българска носия
*място с културно-историческо значение или природен феномен
Смятах, че чрез чистия образ на младата жена, заедно с нашите носии – които носят в себе си древен код – и с красивите места на България, ще мога да разкажа една различна история за страната ни.
Първата снимка направих през октомври 2014 година в Стария Пловдив. Фолклорният модел беше Илиана Аризанова.
Снимките предизвикаха огромен интерес в интернет и постепенно проектът се превърна в движение.
Днес, почти дванадесет години по-късно, „Аз съм Българка!“ продължава да живее и да вдъхновява хора.
-Какво открихте за България, обикаляйки я през образите на жените в носии? И кой момент Ви разтърси най-силно?
-Открих, че има много неща за България, които ние самите не познаваме достатъчно добре. И много истории, които трябва да бъдат разказвани.
Един от най-силните моменти беше в Батак, в историческата църква, свързана с Баташкото клане.
След като чух разказа за случилото се там, трябваше да започнем снимките. Но за първи път в живота си не знаех как да продължа. Буца беше заседнала в гърлото ми.
По-късно попитах Ваня Пейчинова – моят фолклорен модел от Батак какво чувства, когато всеки ден минава покрай тази църква. Очаквах да ми каже, че изпитва тъга. Но тя ми отговори, че изпитва гордост – че въпреки трагедията предците ѝ са оцелели и днес тя може да се нарича българка и да говори български език.
Този момент никога няма да забравя.
– Вие сте сред най-младите творци, излагали в Народното събрание и носител на редица отличия. Как се носи такава отговорност?
-Успехът не е еднократен акт. Той е процес. Много хора постигат нещо значимо веднъж, но една грешна стъпка може да разруши всичко. Често сравнявам успеха с кула – дори когато основите са здрави, тя остава крехка. Затова се старая не само да постигам резултати, но и да предавам наученото нататък. Така отговорността се носи по-леко.
– Кое признание Ви е развълнувало най-много?
-Много хора вероятно очакват да спомена някое престижно отличие или награда от институция. Истината е, че най-силното признание за мен винаги е било признанието на хората.
Най-много ме вълнува отношението на хората към това, което правя – тяхната оценка, техните думи, дори и тяхната критика. Това, че хората са свикнали с моята работа, че я очакват, че се интересуват от нея – това е най-голямата награда.
Всеки ден получавам тази награда чрез реакциите на хората – чрез разговорите с тях, чрез това, което споделят за моите снимки или текстове.
За мен е много важно човек да не губи човешкото в себе си, независимо колко напредва в професионален или обществен план. Близостта до хората е най-сигурният начин да останеш здраво стъпил на земята.
Дори хората, които не харесват това, което правиш, имат своята роля – те също ти напомнят, че трябва да останеш човек. Най-голямата загуба за един човек според мен е именно загубата на човешкото в себе си.
Каквото и да прави човек, каквото и да е постигнал, той трябва да остане човек. Защото човекът общува най-лесно с друг човек. Отдалечаването от тази простота и човечност винаги води до нещо пагубно.
-Какво Ви наранява най-много в съвременното общество и какво Ви дава надежда?
-Най-много ме наранява неблагодарността и усещането за безалтернативност, което често се насажда в обществото. Наранява ме и това, че съвременният човек все повече се превръща в консуматор.
Днес много хора се стремят основно към материалното – към печалба, към притежание, към удобство. Този стремеж често измества духовното, измества съзидателното, измества онова, което може да остане след нас.
Истината е, че човек може да живее и много по-просто – със скромни средства, в близост до природата и със собствен труд. Стремежът към непрекъснато потребление не винаги води до добро.
Това, което ми дава надежда, са младите хора. Въпреки всичко много от тях намират правилната посока и търсят смисъл отвъд материалното.
Вярвам и в нещо друго – че истината винаги излиза наяве и че доброто рано или късно надделява. Затова съм реалист, но и умерен оптимист.
– От кореспондент на БТА до председател на СБЖ – Габрово. Какво означава журналистиката за Вас днес?
-Наскоро с близък колега разговаряхме за ролята на историците и журналистите. Историците правят огромни открития, намират документи и източници, но често работят и с хипотези.
Журналистите, когато работят с факти и истини, на практика пишат историята на настоящето. Това, което се случва днес и се отразява коректно, утре ще бъде история.
Затова журналистиката има огромна отговорност. Тя може да информира, да решава проблеми, да поставя въпроси и да дава глас на обществото.
За съжаление днес пропагандата и пиарът често се опитват да изместят истинската журналистика. Но въпреки това журналистиката съществува и ще продължи да съществува.
Достойнството на словото се пази чрез правила – както човешки, така и професионални. За мен е огромна чест, че работя в Българската телеграфна агенция – институция с 128-годишна история и изключително строги професионални стандарти.
Словото е едно от най-важните неща, които остават след нас. Затова ние сме длъжни да се грижим то да бъде честно и достоверно.
– Какво искате да промените като председател на СБЖ – Габрово?
-Регионалната журналистика има огромна сила. Тя не само информира, но и решава проблеми, променя съдби и помага на хората.
Дори когато медиите се променят или изчезват, регионалната журналистика продължава да съществува чрез хората, които я практикуват.
Като председател на Съюза на българските журналисти в Габрово бих искал да привлечем повече млади хора към професията. Важно е те да разберат какво всъщност представлява журналистиката и каква е нейната обществена мисия.
Също така бих искал да подобрим отношението на обществото към журналистите. Нашата работа е в обществена полза – ние събираме информация, разговаряме с хората, отразяваме събитията и представяме различни гледни точки.
Това е професия, която съществува заради обществото и заради хората.
– Наложи се да станете водещ на Международната колоездачна обиколка на България. Какво Ви научи този момент?
-Това се случи при много тежки обстоятелства. Здравословното състояние на тогавашния водещ Васил Дянков внезапно се влоши. Той беше изключителен човек и голям родолюбец.
Когато ми предложиха да го заместя, отговорността беше огромна. Наложи се много бързо да се мобилизирам и да вляза в роля, която до този момент бях наблюдавал отстрани.
Този момент ме научи на бърза адаптация и концентрация. Осъзнах колко е важно човек да бъде подготвен за ситуации, които могат да се появят внезапно, да бъде приспособим.
Научи ме и на нещо много важно – че нищо в живота не е сигурно и че всичко може да се промени много бързо. Затова здравето и човешките отношения трябва винаги да бъдат на първо място.
– Какво свързва спорта, фотографията и журналистиката във Вашия живот?
-Ако мога да се пошегувам – аз самият ги свързвам.
Но истината е, че голяма роля имат семейството ми и възпитанието, което съм получил от родителите си. Те са създали основата, върху която тези неща са се събрали в моя живот.
Много от тях са се случили естествено – понякога по желание, понякога по случайност, а понякога по силата на съдбата.
Общото между тях е стремежът към развитие и уважението към традициите на моето семейство.
– Вярвате ли, че България е място за реализиране на талантите?
-Да, вярвам. Ако човек притежава талант и работи упорито, той може да успее навсякъде – както в България, така и в чужбина.
Но също така вярвам, че България предлага добра среда за развитие на талантите. Нищо не пречи човек да отиде в чужбина, да натрупа опит и знания, а след това да се върне и да приложи наученото тук.
За съжаление днес често се появяват много псевдоталанти и хора, които се представят за нещо повече, отколкото са. Но сред всичко това истинският талант винаги се откроява.
Точно както диамантът се откроява сред камъните.
– Ако трябва да опишете живота си с една дума?
Думата е вяра.
-Вяра в Бога, вяра в себе си, вяра във възможностите на хората. Вярвам, че във всеки човек съществува добро, дори понякога то да е скрито.
Старая се винаги да вярвам, но и да не вярвам сляпо. Това е важно умение – да вярваш, но и да бъдеш разумен.
-Каква България искате да оставим след себе си?
-Често си представям как един ден, когато остарея, ще седя в къщичка в Балкана и ще гледам планината. И тогава ще мога да си кажа, че съм променил поне нещо към по-добро.
Преди мислех, че човек трябва да промени едно нещо истински. Днес вярвам, че може да промени повече.
Бих искал да оставим България истинска – такава, каквато е, с традициите си, със своя дух и култура. Ако успеем да променим нещо към по-добро – още по-добре. Но ако не успеем, поне да я запазим такава, каквато сме я получили.
България е уникална – със своя народ, история, език, азбука и култура. Такава комбинация трудно може да се намери другаде.
Затова трябва да я пазим и да вървим напред с всичко ценно, което имаме.
– Какво е Вашето послание към хората в Габрово?
-Моето послание към хората в Габрово е просто – бъдете себе си и се гордейте с това, че сте габровци.
Никога не се срамувайте от това откъде сте. Габрово е място, което е създало много достойни хора.
Бъдете добри и достойни хора. Това е нещо, което ние, родените тук, носим в си.