На гости в Странджа

Posted on

На гости в Странджа

И отново здравейте, приятели!

Странджа
Бръшлян
Странджа планина

Разказът ми днес ще ви отведе в едно далечно за повечето българи място. В моя случай то е на 310 километра от родния град. За да заснемем предпоследния сюжет от третата част на „Аз съм Българка!“, потеглихме на пътешествие към един по-слабо посещаван район в най-югоизточния край на съвременната карта на България – Странджа. Определят я като най-мистичната планина у нас. Тук легендите и историите са хиляди и все от странни по-странни. И наистина това отдалечено и все още не съвсем изучено кътче на земята ни крие нещо различно, нетипично и същевременно е от онези изчезващи по дух и наследство изконно български места, които не можеш да забравиш, щом си ги видял веднъж.

За любознателните:

Странджа планина е разположена в източната част на историко-географската област Тракия, в границите на Бургаска и Ямболска област, и Европейска Турция. Съвсем до българския черноморски бряг, общата ѝ площ е около 10 000 km², от които на българска територия са около 35%, а на турска – 65%. Планината е с нисък релеф. В до неотдавна гъстите ѝ гори се срещат уникални растителни видове: лавровидни храсти като странджанската зеленика и редки дървета като източен горун, източен бук, благун и цер.

На територията на планината се намира Природен парк „Странджа“. Обявен за парк през 1995 година с площ 116 136,2 хектара, той е най-голямата защитена територия в България. В границите му попадат резерватите „Силкосия“,  „Узунбуджак“, „Витаново“, „Средока“ и „Тисовица“. Резерватът „Силкосия“ край село Кости́ е близо 4 ха и е първият природен резерват у нас (от 29 юни 1933 г.).

В миналото и сега Странджа остава най-слабо населената област в България – днес с едва 10 души на квадратен километър. На българска територия в планината и по Черноморското ни крайбрежие са разположени 4 малки града: Малко Търново, Царево, Приморско и Ахтопол, и няколко десетки предимно малки села.

Преди 40 години, през 1982 г. година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема шумно прокламираното 22-ро постановление, с което дава сериозни финансови стимули на желаещите млади българи да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната. Но кампанията, наречена „Република на младостта“, уви, бързо затихва.

Говорейки за Странджа, вероятно очаквате да ви представим място с нестинарски традиции, специфични за този регион. Древният езически обичай – нестинарството и танците с боси крака върху жарава от горящи въглени са една от емблемите на Странджа. Нестинарите изпълняват своя обреден танц под ритъма на тъпан и гайда вечерта в деня на Константин и Елена. Обичаят е запазен в автентичния си вид в селата Българи (единственото в Странджа със статут на фолклорен резерват) и Кости́.

За тях ще ви разкажем непременно, но някой следващ път.

Крайната цел на това наше пътуване бе странджанското село Бръшля́н, известно с най-многото запазени старинни къщи, образци на типичната странджанска архитектура от XVIII-XIX век. Заедно с цялата територия на бургаската община Малко Търново, то влиза в границите на Природен парк „Странджа“. Предполагам, че доста от вас не са го чували изобщо, още по-малко хора пък са били там. Разположено в неголяма котловина сред букови и дъбови гори, на километър западно от главния път Бургас – Малко Търново и само на 4 км от границата ни с Република Турция, днес селцето не спира да привлича туристи. Тук, както в повечето странджански села, населението е силно намаляло и застаряло, но пък за сметка на това местните са много отзивчиви и гостоприемни.

Скрит сред гъста зеленина в пазвите на Странджа, Бръшля́н е истински възрожденски рай и силно напомня на любимото Боженци от моя роден край – Габрово. Опазил до момента автентичния си облик, архитектурният резерват е място с коренни жители, които се гордеят с героичното минало на своите предци.

Старото име на селото е Съ́рмашик (sarmaşık – тур. – бръшля́н, увивно растение), увековечено в химна на Странджа планина – песента „Ясен месец веч изгрява“. От 1934 г. селото се нарича с българското си име Бръшля́н.

Според легендите първото селище на това място е основано от траки, развивали лозарство и винарство. За първи път Сърмашик се споменава в османски данъчни регистри от втората половина на XVII век, а през XIX век вече е голям животновъден център. През 1821 г. жителите му вземат участие във въстанието Хетерия. През селото при своите обиколки е преминавал и Васил Левски, като къщата, в която е нощувал, е запазена и днес.

Селото е място на Сърмашишката афера, предшествала Преображенското въстание. На 2 април 1903 година част от чета на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е обградена от турски военни части в Балювата къща (днес архитектурен и исторически паметник), като в сражението загиват войводата на четата Пано Ангелов и четникът Никола Равашола.

Сърмашик участва активно в самото Преображенско въстание и след потушаването му жестоко пострадва. Всичките 150 къщи са ограбени, а населението се спасява с бягство. Селото е присъединено към пределите на Царство България едва през 1913 година след Балканската война. От средата на ХХ век голяма част от жителите му се преселват в Малко Търново, а по-късно и в Бургас. От 650 души през 1926 година, днес населението е намаляло на около 50 човека. Много от днешните жители на Малко Търново са от Бръшлян, за което ги наричат „сърмашичани“.

От 1982 г. цялото село Бръшлян е обявено за архитектурен и исторически резерват заради запазените в него автентични странджански къщи от XVIII-XIX век. 76 от къщите тук са архитектурни паметници на на културата, като 9 от тях – с национално значение. Смята се, че най-старата къща в селото е строена през XVII век. В околностите на Бръшлян има възможности за разходки сред природата, следвайки изградените екопътеки за посещение на параклисите Св. Пантелеймон и Св. Петка, екопътека за събиране на билки, както и маршрут до водопада Докузак и село Стоилово.

Избрах да заснема сюжет № 31 – „На гости в Странджа“ от третата част на Национален проект „Аз съм Българка!“ с фолклорния модел Милена, вече позната ви от сюжета „Къщата без пирони“, посветен на уникалната Лафчиева къща в Дряново. Потомка на Лафчиевия род от Балкана, тя всъщност е родена в Странджанския край и идеално подхождаше на заложените послания в предварително избраните теми и сюжети. Високо образована и с родолюбива колекционерска страст, тя бе сред финалистките от втория кастинг на проекта и се оказа много подготвена в материята, която представяме. Именно по нейно предложение избрахме Бръшлян за място на снимките, научавайки какво архитектурно богатство се пази тук.

Въпреки непрекъснатите ми фотообиколки на България, досега не бях имал повод да посетя това тихо странджанско село, чиито старинни къщи пренасят назад във  времето. За ден на снимките избрахме топъл есенен следобед в края на ноември, за да бъде по-подходяща светлината, а и да бъде по-спокойно откъм посещения на туристи. В организацията имахме един-единствен проблем – далечното и за мен, и за нея разстояние до обекта. Изминатите от мен 310 км от Габрово до Бръшлян бледнееха пред 500-те километра, които Милена трябваше да преодолее от София до селото.

След немислимо ранното ставане  в този ден и изморителното пътуване имахме само няколко часа в следобеда, през които да осъществим снимките. След приключването им се налагаше да тръгнем веднага обратно към дома, защото на сутринта всеки от нас трябваше да е на работа. Освен това бяхме длъжни да се съобразим и с ограниченията, наложени от епидемичната обстановка, които изрядно спазихме.

Затова още с пристигането си в Бръшлян бързо се мобилизирахме и имахме готовност за снимки на терен. Предварително бях набелязал най-интересните кътчета на селцето, които да покажем. Милена се премени в автентична странджанска носия и набрала опит от снимките на предишния сюжет, позираше уверено и с лекота. Носията бе красива и интересна и естествено се вписваше в пейзажа на селото.

Започнахме с един от паметниците на културата тук – църквата „Св. Димитър“, разположена на площада на Бръшлян в средата на голям двор, обграден от зид. Построена през XVII век, тя е вкопана в земята според изискванията за християнските храмове от този период в Османската империя. Възстановената ѝ дървената камбанария отдалеч прилича на наблюдателна кула от граничен кльон, но всъщност пази старинна камбана, изработена през XIX в. в град Ярослав – Русия.

В същия двор на площада на селото и буквално долепено до църквата е Килийното училище, основано през 1871 година, когато българите в пределите на империята най-после получават църковна независимост. В първите години от неговото съществуване там се обучавали 12 – 13 годишни момчета на българско четмо и писмо върху восъчни дъски. 

Исторически и архитектурен паметник, считан за образец на странджанска къща от XIX век е Балювата къща в Бръшлян. Тогава къщите се правят двуетажни и с външно стълбище. Първият етаж е от каменни блокове с ярко оранжев оттенък и дървени греди, а вторият е изцяло от дърво. в стила „земълни“ или двукатни къщи.

На долното ниво бил разположен „дамът“ мястото за животните, което е с нетипични размери за стаите от останалата част на къщите, а втория етаж е предназначен за битовите нужди на хората.

Мястото е напоено с история, гордост за жителите му е дейното участие в Илинденско-Преображенското въстание иисториите за безстрашни войводи. Както споменах в началото, героичното село е възпято със старото си име в химна на Странжа – „Ясене месец веч изгрява“:

„О, Сърмашик, село славно, от юнашката борба,

О, Сърмашик, знаме ново на тракийската свобода!“

Къщички, вити улички и добри хора това е Бръшлян, скътан сред красива природа и рядко чист пейзаж. Много съм доволен, че въпреки ограниченото време, в този следобед успяхме да изпълним всичко запланувано за странджанския ни сюжет. За финал по традиция заснех с дрона кадри с площада на селото.

Хората в Бръшлян се оказаха гостоприемни и много мили. Тук ни посрещна бай Тодор – герой от една моя снимка, която публикувах преди време. Той помогна с място, където Милена да облече носията. Домакинът не пропусна да ни покани за двудневния селски събор, който всяка година обикновено около 8 август, се провежда тук и събира разлетелите се потомци. Блаагодарим му и му желаем крепко здраве!

Най-искрено благодаря и на Милена, че пожертва огромно доза от личния си комфорт и време, за да осъществим този сюжет, въпреки затруднителните обстоятелства!

Разказа си как се случиха снимките ни в Странджа публикувам точно днес в чест на специалното събитие в живота ѝ – раждането на първородната ѝ дъщеричка Теа. Сигурен съм, че Милена и съпругът ѝ ще възпитат в родолюбие не само нея, но и следващите си рожби. Нека е благословено поредното българче, родено на българска земя!

От мен – скоро и разказ за завършващия сюжет от третата част на проекта.

ОТ СЪРЦЕ ВИ ПОЖЕЛАВАМ БЛАГОДАТНА И ВЕСЕЛА КОЛЕДА, ПРИЯТЕЛИ!   

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

9 + 6 =