Разходка в Искърското дефиле

Posted on

РАЗХОДКА В ИСКЪРСКОТО ДЕФИЛЕ

Здравейте и сърдечен поздрав от мен!

Искърското дефиле
Бов
Лакатник
Вазов
Черепишки манастир

Както вече разбрахте, официалното представяне на Национален проект „Аз съм Българка!“ – III част се състоя на 11 май и бе посветено на 170-годишнината от първото официално честване у нас на Деня на Светите братя Кирил и Методий (11.05.1851 г. – Пловдив). Изложбата е експонирана в Балабановата къща в Стария град на Пловдив и може да бъде разгледана там до 6 юни вкл. Аз вече попълвам списъка със заявки за гостуването ѝ на различни места в страната до края на годината.

Останаха сюжети от третата част, за които тепърва ще ви разказвам как бяха заснети.  Следващият от тях е сюжет №27 – „Разходка в Искърското дефиле“.

Мястото, където ще ви отведа този път, е прекрасно кътче в Западна Стара планина, с интересна история и изключителна природна красота.

Живописните скали на Искърския пролом, килимът от широколистни гори и лъкатушещата в подножието река Искър са вдъхновили преди повече от век Иван Вазов за възторжени описания на този впечатляващ край от красивата ни Родина, разположен в най-северната част на Софийска област, на територията на община Своге. Увлекателните Вазови пътеписи, разкази и стихове, посветени на родната природа, ме предизвикаха да посетя тези места през различни годишни сезони. Покорен от чудния пейзаж, без колебание реших да включа в авторския си проект тази българска красота, посвещавайки тематичния сюжет на двете юбилейни годишнини, свързани с Патриарха на българската литература: 170 години от рождението на Вазов (2020 г.) и 100 години от смъртта му през настоящата 2021-ва.

Мой фолклорен модел в тези снимки бе Ивалина, организирана и всеотдайна в работата си завършена личност. Познавахме се от медийната сфера и истински се зарадвах, когато видях, че е решила да участва в кастинга за нови лица в третата част на проекта. Посветила се от малка на народното пеене, Ива завършва Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ в Плевен и специалност „Българска филология“ във ВТУ. Тя продължава да носи фолклора ни в сърцето си, постоянно намирайки допирни точки с него в ежедневната си реализация.

Много съм доволен, когато такива млади българки имат желание да представят красотите и богатствата на Родината ни. Това ни доближава по естествен начин към заветната цел – да покажем в събирателен образ от момински лица прекрасната ни страна и завещаните традиции.

Снимачният ни ден започна в ранна утрин. За този сюжет бях планирал няколко обекта и работихме организирано и стегнато във времето. За снимките Ива бе облякла личната си стогодишна автентична носия, извадена от раклата на нейната баба. Носията е северняшка, състои се от красив пищимал, риза и богато декорирана престилка, допълнение от старинен наниз. Девойката не скриваше гордостта си от това красиво наследство и при всеки кадър се стараеше да покаже носията си в различен ракурс. В наситен с преживявания ден по стъпките на Вазов се потопихме в магията на местни легенди и величествената природа в Искърското дефиле.  

За любознателните:

Искърски пролом 

Река Искър, наричана в древността Ескус, е най-дългата река, течаща изцяло на българска територия. Тя извира от алпийския пояс на Рила планина, заедно с притоците дължината ѝ е 368 километра. Отправяйки се на север, за да се влее в Дунав, реката пресича Западна Стара планина през Софийска област и област Враца, образувайки най-дългия и най-величествен планински пролом в България  (дължина 84 км и средна надморска височина 362 м). 

Учените смятат, че р. Искър е съществувала още преди да се появи Стара планина. След като планинската верига е започнала да се издига, реката бавно си е прорязала пътя през Балкана на север, образувайки красиви меандри (U-образни речни извивки) по почти цялото протежение на Искърския пролом – в района на Церово, Бов, Лакатник, Черепиш и Лютиброд.

След Бов проломът силно се стеснява и дълбоко се всича в планината. Тук реката е трябвало да преодолее твърди скали, затова долинните й склонове са стръмни, дълбоки до 200-500 метра, на места с надвиснали отвесни скали и причудливи скални образувания. Дълбокият напречен разрез през снагата на Стара планина в този участък ясно разкрива профила на геоложкия й строеж. 

Искърското дефиле

През 46 година сл.Хр. при император Клавдий Искърският пролом е завладян от римляните и включен към Сердикийската стратегия на римската провинция Тракия. При управлението на римския император и пълководец Аврелиян /214—275 г./ е прокаран павиран римски път, съединяващ северната дунавска провинция Дакия с крепостта Сердика. Този път започвал от Враца, изкачвал се по билото на Врачанския Балкан, през удобен брод минавал река Искър и достигал до дн. София.  

През столетията планинското дефиле остава труднопроходимо и малко известно. До прокарването на железницата през него, то е слабо използвано за така необходимата връзка между Южна и Северна България. На 20 февруари 1897 г. тържествено е открита жп линията София-Гара Роман, построена през трудното трасе на Искърския пролом от български, италиански, хърватски и др. инженери, майстори и работници, като част от планираната веднага след Освобождението жп линия София-Каспичан-Варна.

Прокараният по цялата му дължина 80-километров влаков път от София към Мездра е атрактивен с множеството си мостове и 22 тунела. И до днес най-добрият начин да се полюбуваме на дефилето е като ползваме железницата, която предлага невероятни гледки и достъп до скални феномени, водопади, пещери, карстов извор, манастири, няколко екомаршрута, интересни паметници и много история.

Днес пътят през Искърското дефиле свързва Софийската котловина на юг с Дунавската равнина на север, като по-голямата част от него е в територията на община Своге, а останалата – на община Мездра. Общо в двете общини в пролома и околните склонове са разположени над 50 населени места. Същинската част на уникалния природен феномен започва от град Нови Искър като реката следва посока север и при  Лакатник се отклонява на изток, стигайки до село Лютиброд.

Запленен от природните чудеса тук, Иван Вазов първи популяризира пролома и неговата величествена красота.

Разходката ни в Искърското дефиле започна от популярната сред любителите на планинския туризъм  „Вазова пътека“. В последните години от живота си Иван Вазов идва на творческа почивка в този край, отсядайки в къщата на Иван Дангов, намираща се в днес запустялата Данговска махала на село Бов. Писателят отдавна е силно впечатлен от величествената природа на Искърския пролом в частта му между селата Бов и Лютиброд на север и често прави дълги разходки, общувайки с хората от този край. Именно тук той написва известния си разказ „Дядо Йоцо гледа“ (1901 г.), чийто прототип е местен жител.

Село Бов

Днес в това старо българско село живеят постоянно едва стотина души, докато в Гара Бов жителите са около хиляда. Местните масово са се преселили преди половин век на Гара Бов, край самата железопътна линия. Хората тук пазят през столетията любопитната история за името на селото, свързана със събития от времето на цар Калоян и военните успехи на Първата българска държава. Темата е изследвана предимно от краеведи, като историците остават длъжници на проверката на фактите. За хората от Бов обаче няма съмнение, че историята, която сега ще ви споделя, има своите местни доказателства.  

На 13 април 1204 година при IV Кръстоносен поход, в който участват предимно френски и италиански рицари кръстоносци, е превзет Константинопол, с което е  поставено началото на Латинската империя. Предводителят на кръстоносците Балдуин граф Фландърски е коронован за неин император в храма „Света София“ под името Балдуин I. Според договор от март 1204 година, под негово управление остава четвърт от покорената Византийска империя. Година по-късно жителите на Адрианопол (дн. Одрин) въстават срещу латините, за което градът е обсаден от войските на Балдуин.

Цар Калоян идва на помощ на обсадените начело на многобройна войска, включваща и 14-хилядна куманска конница. Със съкрушителна победа в битката от 14 април 1205 г. Калоян разгромява латините и пленява оцелелите кръстоносци. Императорът Балдуин I също попада в пленен и е затворен в столицата Търновград, където умира (или е екзекутиран) в края на 1205 година. В същата 1205 г. Калоян завладява Филипополис (Пловдив) и Сяр.

Според многовековното предание, което в село Бов ревностно пазят, в сражението при Одрин са пленени много латински рицари. Сред благородниците е и френският маркиз Сен дьо Бьоф, от чието име се смята, че произлиза днешното наименование БОВ. След смъртта на император Балдуин, Сен дьо Бьоф е пощаден от цар Калоян и получава благоволението на българския владетел да се засели заедно с около 1000 от пленените рицари в землището на днешното село Бов.

Това се случва през 1206 година. Като васал на царя и предводител на групата, маркизът получава задачата заедно с подчинените си да охранява стратегически важния стар римски път през пролома. Идвайки тук, той заварва българско селище, което благоустроява и укрепява. Постепенно чрез бракове рицарите се смесват с местното население. И днес по билото на близкия връх Колибища могат да се видят останките от старинна крепост, вероятно стражева наблюдателница над пролома. Още от римско време в района съществуват рудници, а рударството и сега е един от отраслите, осигуряващи работа.

В средата на  XIV век селото е споменато името Бововци в Мрачката грамота на българския  цар Иван Александър от 1347 г.

Запазени през столетията топоними в региона говорят, че ако историята не е оставила писмени свидетелства за някои събития, народната памет ревниво съхранява спомена за тях. Названията на местностите Балдуин и Куманова чука, крепостните останки от Латинското кале при близкия манастир“Седемте престола“, както и на изворите Мацула, Чичеро, и Елчин в Бов сочат пряк произход от латински. Според местните най-старите родове в селото са тези на латинците и бугарите, като латинците определено се отличават от останалите по външен вид – снажни на ръст и с руси, дори с червено-кафяви коси.

В пътеписа си „Разходка по Искъра“ Вазов, който вероятно вече е чул легендата, заключава: „Туй село с такова звучно и с романтическа прелест дишуще име, и по напред пленяваше въображението ми, а сега още повече гъделичкаше любопитството ми. На какви странни обстоятелства дължеше това име? Каква историческа личност наумяваше то? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменания за средновековните рицари. 

През 2006 г. хората в Бов отбелязват 800-годишнината от идването на латините тук и създаването на укрепено селище, като в чест на юбилейната дата построяват чешма на входа за селото, на влизане откъм Гара Бов.

Най-предпочитаният от Вазов маршрут в пролома на реката днес е обособен в живописна екопътека, която върви през защитената местност Трескавец по долината на река Трескавец – приток на Искър. Това са 3.5 км пешеходен маршрут от гара Бов до село Заселе в Искърското дефиле, като преходът трае час и половина. Дестинацията е на около 50 км от София и на 10 км след Своге.

По идея на Станимир Тодоров преди половин век (1972 г.), следвайки Вазовите стъпки, по стръмните варовикови стени на пролома местните прокарват туристически маршрут, получил названието „Вазова пътека“. През април 2007 г. значителна част от него е изцяло обновена във „Вазова екопътека“ с изградени множество мостчета, кътчета за отдих, поставени са осветление и информационни табели. Пътеката започва от Гара Бов, прекосява реката, минава под водопада Скакля, намиращ се на средата на маршрута, и се изкачва нависоко до село Заселе. 

За любознателните:

Водопадът Скакля, известен и като Бовска Скакля, Вазова Скакля или Заселска Скакля е защитена природна забележителност от 1965 г. Намира се в Стара планина до село Заселе, община Своге, на река Скакля (ляв приток на Искър), която преминава през източната част на Понор планина близо до Гара Бов. Долината на река Скакля се затваря от внушителен подковообразен варовиков венец, висок 120 м.

От него при пълноводие „скачат“ водите на водопада в три каскадно разположени „скока“, най-високият от които – откъм село Заселе, е около 85 метра и е сред най-високите и красиви водопади у нас. Пряко под него минава известната Вазова пътека. През зимата водопадът замръзва и се превръща в едно от най-предпочитаните места за ледено катерене в България.

Внимание! Източниците в Интернет редовно бъркат този водопад с Врачанската Скакля в Природен парк „Врачански Балкан“, на 1.5 км южно от Враца – най-високият (141 м), но и непостоянно течащ водопад в България.

Вазов също е силно впечатлен от водопада Скакля край с. Заселе. В своя сборник от пътеписи „Из Мала Стара планина“ той пише: Когато изминете с железницата десетина километра надолу от Церово (в клисурата на Искъра), ако погледнете наляво, в едно дълбоко гърло на Стара планина, ще видите в дъното му от една голяма височина да скача стълпът на един водопад. Това видение трае само миг, но впечатлението е силно. Иска ви се да се побави влака, за да се полюбувате по-дълго на тая картина. Ето защо аз жадно издебвам мигът, колчем пътувам из клисурата, да погледна пак водопада.

Екопътеката ни отведе нависоко в пролома до село Заселе и оттам поехме по обратния път, като търсехме локация с възможно най-разгърнат панорамен пейзаж към Искърското дефиле. Скалите с формата на полумесец над пролома тук и зеленината, която ни заобикаляше от всички страни, подчертаваха още по-силно красотата на мястото.

В топлата утрин сред величествената природа високо в планината се чувствахме на една ръка разстояние от Бог. Река Искър бляскаво се виеше в подножието на скалите, на чийто край бяхме застанали. В далечината пред обектива ми оставаше Гара Бов. Беше екстремно и красиво преживяване, в което заснех красиви и зареждащи кадри. Нежната фигура на младата българка на фона на разстилащата се пред очите впечатляваща панорама на каньона бе гледка, която вълнуваше с красотата си сърцето. В такива моменти напълно разбирам възхищението, изпълвало Дядо Вазов. Наистина, какви дивни места имаш на картата си, Родино! 

Кратко и изчерпателно:

20 свои творби Иван Вазов посвещава на впечатленията си от величествената природа и пленяващото очарование на Искърското дефиле. 

От август 1879 до 1920 г. народният поет многократно посещава Свогенския край, дори е имал намерение да си построи къща в Своге, като за целта е купил и място “под сянката на няколко дъба, при поточето на Злио дол”. От публикации в печата, както и от датата и мястото на написване на отделни произведения и писма до други лица може да се проследи хронологията на неговите посещения в района:

– 18 и 19 август 1879 г. – Вазов посещава Бучино и се смята, че в образа на Боримечката от романа “Нова земя” е описал местния парламентарист Анко Цветанов;
– 1895 г. – Вазов прави разходка на кон по Искърското дефиле, стига до с. Реброво, където пренощува;

– 1897 г..- през тази година на 20.02 е открита ж.п. линията София – Роман. Иван Вазов е един от първите пътници по новооткритата линия. Впечатленията си от това пътуване поетът описва в пътеписа “Искърски пролом”. Той излиза за пръв път във в. “Мир” от 06.04.1897 г. под заглавие “Пътни драсчици по линията София – Роман”. Със сигурност това първо пътуване на целия пролом е оставило силно впечатление у Вазов и след него той посещава многократно селата и местности в него. Посещава с.Бов, с.Церово, с.Заселе, Заселския водопад – Скакля, които посещения са документирани в пътеписа “До Заселския водопад”, известен по-късно като “Из Мала Стара планина”;

– май 1899 г. – посещава Церово на годишния изпит на учениците в местното училище. Вазов присъства и дори изпитва един ученик, по-късно същия ден прави излет към Заселе.

– 1918-1920 г. Вазов отново посещава Свогенския край и пише “По висините и в самотиите” и “Бов”;

Пътеписите на Иван Вазов за Искърския пролом са прекрасно поетично описание на природната красота, местния бит, диалект, названията на местности, колоритни личности и случки. Те и прекрасните стихове “Копнеж”, „Блян в старата черква” и др. отреждат водещо място на твореца в списъка на известните личности, станали възторжени почитатели на този край и неразделна част от неговата визитна картичка.

Кратка почивка и вече пътувахме към втората дестинация на нашия нов сюжет. Живописните завои на лъкатушещия Искър ни заведоха до следващото красиво място. Черепѝшките скали – внушителен природен феномен, в подножието на които се намира Черепишкият манастир „Св. Успение Богородично“, са сред емблемите на северната част на Искърското дефиле. Труднодостъпните и отдалечени места в планината тук са идеално място за уединение и общуване с Бог.

Неслучайно в началото на Втората българска държава в пролома се приютяват редица православни мъжки манастири, някои от които оцелели и до днес. Сред тях е манастирът „Седемте престола“, според историческите извори възникнал още в годините на византийско робство на границата със землището на Бов. Основан е от княз Георги, считан за брат на Петър Делян. Известен е със седемте си църкви и е сред 100-те национални туристически обекта (№78).

В близост до „Седемте престола“ е Черепишкият манастир, паметник на културата от национално значение. Най-често тази обител асоциира в съзнанието ни с последното сражение на Ботевата чета. Построен по времето на цар Иван Шишман край средновековения Коритен град, намирал се до природния феномен Ритлите на брега на Искър, манастирът е нееднократно опожаряван. Най-старото свидетелство за съществуването му е манастирският устав (типик), писан в периода 1390-1398 г., който е опазен и днес се съхранява в църковния историко-архелогически музей в София.

Според местна легенда, името Черепиш идва от белеещите се черепи и кости на загиналите воини, останали след състояла се в района паметна битка на войската на цар Иван Шишман с турските нашественици. Разрушеният тогава манастир е възстановен през 1660 г. по инициатива на видния български иконописец Пимен Зографски и през Възраждането развива богата книжовна дейност. По това време е издигната и сегашната църква. През 1798-1799 г. в Черепишкия манастир намира убежище Софроний Врачански.

Недалеч от манастира в местността Рашов дол на 2 юни 1876 г. десет четници от разбитата Ботева чета, предвождани от Георги Апостолов, влизат в своята последна кървава и трагична битка. Величествена кула-костница в манастирския двор днес е дала вечен покой на костите на героите от Априлската епопея. При разходките си из Искърското дефиле Вазов неколкократно посещава Черепишкия манастир. През 1899 г. при пътуването си до мястото на сражението на четниците, в кръчмата на Челопеч научава реалната история на жена от селото, която представя по-късно чрез образа на баба Илийца във вълнуващия си разказ „Една българка“.  

Една от многото българки… Истински конкретно заглавие! То е и в идеята на моя проект, но в обратния ред – от много истински българки да събера обобщен образ на Българката – пазителка на духовната ни сила и духовните ни ценности.

Денят вече преполвяваше, а ни чакаше още път към набелязаната следваща локация за сюжета, затова на този етап се задоволих само да облетя с дрона панорамата на Черепишкия манастир. След кратката почивка край обителта с Ива ни предстоеше среща с героя на още един емблематичен Вазов разказ. Вероятно вече се досещате коя е финалната спирка от днешния ни маршрут.    

Село Очин дол е старинно българско балканско село, присъстващо в официалните турски регистри още от 1453 година. Намира се в северената част на Искърския пролом, в община Мездра, обл. Враца, почти на границата с община Своге. Крайната цел на маршрута ни е извисяващият се върху скалите над живописния Искърски пролом паметник на Вазовия герой дядо Йоцо от разказа „Дядо Йоцо гледа„, издигнат в близост до Очин дол през 2005 година.. Скулптурата на емблематичния старец е с височина 5 метра, изработена от бял врачански камък. Героят на Вазов е вперил незрящ поглед към железницата, която очаква да мине по линията Мездра – София.

Проектът за паметника е дело на скулпторите Моника Игаренска от Мездра и Георги Тишков от Враца, по идея на Огнян Петров, роден в същото село, и е осъществен с подкрепата на община Мездра, държавата и дарители. На метри от монумента е създаден туристически комплекс и оформен естествен парк с причудливи дървени фигури, дело на местен дърворезбар.  

Вече 15 години, от 2006 г., в туристическия комплекс „Дядо Йоцо гледа“ през лятото се провежда традиционният ежегоден фолклорен събор „Де е българското“, на който си дават среща десетки читалищни фолклорни състави и индивидуални изпълнители от цялата страна.

Прекарахме остатъка от деня буквално в краката на Дядо Йоцо. Мястото предполага много и различни гледни точки. Заснехме разнообразни кадри, от които останах удовлетворен. Ивалина изтърпя стоически и слънце, и вятър, беше много мотивирана да представим този живописен сюжет максимално добре. Благодаря й, че работихме концентрирано и с лекота. Успяхме да балансираме снимките и с неспирния поток туристи, които желаеха да посетят мястото. Приятно бе, че сред тях имаше и запознати с проекта и мисията му, които директно ни разпознаха и дойдоха да ни поздравят. Такива срещи силно  мотивират в мисията ни да разкажем за България по начина, който сме избрали.

За финал заснехме дежурните видеокадри, необходими за филма към Национален проект „Аз съм Българка!“ – III част. Дронът сред необятността на панорамата и пленителния пейзаж „се чувстваше“ прекрасно, кръстосвайки  простора във всички посоки.

Горещо препоръчвам всеки от обектите по днешния ни маршрут. Вазовите места в Искърското дефиле са лесно достъпни и изключително живописни. Ще си подарите незабравимо преживяване, а и ще научите много за историята на този прекрасен край от Родината ни.

Благодаря ви, че бяхте с нас и този път. Пожелавам ви щастливо лято и продължавате да следите Национален проект „Аз съм Българка!“. Само след седмица представителната изложба на неговата трета част започва своя тур из градовете на България. Бъдете здрави и до скоро!

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

three + 5 =