ЯЗОВИР „СТУДЕНА“ Язовир Студена
20 декември 2019
Здравейте, приятели!
Още не мога да се отърся от една тъжна картина, която не напуска съзнанието ми след моето поредно пътуване из Родината. И не мога да не споделя преживяното, защото то касае всички нас.На 19 декември след обяд посетих село Студена в община Перник. Красиво място с добри хора, разположено в живописна планинска местност по автомагистрала “Струма”, от което, като застанеш добре ориентиран, можеш да видиш западните склонове на Витоша и снежните върхове на Рила планина. Бил съм тук и преди.
Точно над селото, малко само да се изкачиш, в подножието на планината сред красивата зеленина пред погледа ти се разкриваше истинско море. Поне първото усещане бе такова за язовира в тази прекрасна местност, от който тръгва река Струма и който снабдява с вода Перник и околностите. Гледката от 19 декември, обаче, не бе нито на море, нито на язовир в полите на Витоша, нито пък бе нещо красиво. Нямаше нищо общо с пленителната картина в спомена ми за язовир “Студена”.
Наскоро мой приятел ме попита кое е откритието на хилядолетието. Отговорът е – хигиената. Намирам го за вярно. Без вода – и хигиена, и изобщо оцеляване е невъзможно. Неслучайно още от дълбока древност селищата навсякъде по света възникват до сигурен водоизточник. Страната ни се слави с добри извори – минерални, карстови, планински, лечебни и какви ли не още.
Като не броим Лудогорието и централна Добруджа, безводни райони в България почти не е имало, дори на юг, където е обичайно по-сухо и топло. Имахме и мрежа от канали, изградени за напояване през едно отминало време в полето на Тракия, от които днес малко е останало. Сещам се за израза „във вода газят, жадни ходят“. За съжаление това се оказва все по-вярно напоследък за някои региони у нас. С времето назряха проблеми с водозахранването в България, за да се стигне до факта дори питейната вода да стане лукс за хората в някои места.
Връщам се на Студена и картината, разкрила се пред погледа ми в този ден. Контрастът между спомена и видяното в момента бе съкрушителен за мен. Болката на хората в Пернишко е голяма, чувстват се забравени – в 21 век, в европейска държава не е нормално да останеш без вода в дома си! Видим е силен контраст в социално-икономическия статус на живеещите тук, но пред проблема всички се оказват равни. Някак твърде сиво и твърде тихо бе в този следобед.
Познавах това място в пълната му красота, но тогава хората бяха спокойни, живописният язовир бе атракция и предпочитана туристическа дестинация, привличаща много посетители и специално любители на фотографията, които снимаха до отмаляване. Мнозина ентусиасти идваха точно тук да се упражняват в управлението на дрон. Разполагах с ограничено време до залез и съответно с възможност само за един опит на полет с дрона над останалото от този впечатляващ доскоро язовир. Бях втрещен от „скелета“ на язовирната стена, малкото вода в “локвата” сред очертанията, оставени от огромното преди водно корито върху почвата, оголилата се гора…
Всичко това бе мълчаливо притихнало в зимния следобед под плътния смог, заобиколил село Студена. Само от дъното на гората се чуваше далечен шум от строителна техника. По-късно попаднах и на табели за течащ строителен проект, по който се работи.
https://www.youtube.com/embed/eSVu1qwngaQ?autoplay=0&mute=0&controls=0&origin=https%3A%2F%2Fwww.wix.com&playsinline=1&showinfo=0&rel=0&iv_load_policy=3&modestbranding=1&enablejsapi=1&widgetid=1
Впоследствие на кадрите от дрона видях, че има асфалтов път и механизация край ВЕЦ-а и стената, явно се провеждаха строителни работи. От самия язовир на практика бе останала само мътна зеленикава локва на дъното. Два видими притока на Струма, скрежасала Витоша и бяла Рила, мъгла, смог и „скелета“ на един язовир – това бе картината . Кръжейки отвисоко, язовирната стена, машините и водата на дъното на пълноводното до неотдавна водохранилище, ми напомняха усещането при вида на оголени останки на животни, загинали от жажда нейде в безводна пустош.
Искам чрез заснетите от мен кадри да споделя искрената си болка за това прекрасно кътче от Родината, както и молитвите ми скоро този проблем да намери разрешение и природата тук да възвърне предишното си очарование. Надявам се никога вече да не бъде допусната фаталната грешка от 25 200 000 кубически метра вода, в язовира да останат само 3 000 000, и то негодни за ползване. Дълбоко се надявам напролет пейзажът тук да бъде друг – носещ надежда за живот, свежест и красота, планинското “море” в полите на Витоша отново да се ширне в своята водна безбрежност, а хората в този край да не са лишени от най-жизненоважната природна даденост, наред с въздуха и слънцето – водата.