В Боженци споменът те връща
Здравейте отново, приятели!
В разгара на лятото с радост ви споделям, че третата част от Национален проект “Аз съм Българка!” след официалния си старт пред публика продължава да попълва списъка със заявки за гостуване на представителната ѝ фотоизложба. След мерките на локдауна големият интерес към работата ни е обясним, все пак за 4 години от дебюта си младежката ни идея да разкажем за България по неправен досега начин се сдоби с много почитатели и съмишленици в страната.
В моя фотопроект има две родни емблематични теми, които присъстват във всяка от частите на “Аз съм Българка!” дотук. Едната е посветена на маслодайната роза и розобера през юни, а другата всяка есен ме връща на едно специално място в Балкана, утвърдило се като символ на гордия български дух и естествена визитка на националното ни Възраждане – Архитектурно-историческият резерват Боженци. В първата част от проекта там ви представих красивата Йоана и нейната дъщеричка Никита в пилотната серия снимки на майка със своята дъщеря.
В “Аз съм Българка!” – Продължението с фолклорния ми модел Мирела- млада българка, която от малка живее в Атланта, САЩ, показахме красотата на Боженци в един дъждовно-снежен ден. Девойката специално си избра снимките да бъдат точно в архитектурния резерват, съхранил непокътната атмосферата на Възраждането ни, за да ѝ топлят сърцето, когато е далеч от Родината.
Днес ще ви разкажа как заснехме сюжет №28 – “В Боженци споменът те връща” от Национален проект “Аз съм Българка!” – III част.
Мой фолклорен модел в Боженци сега бе Паола – усмихната, енергична и отдадена на българския фолклор през целия си съзнателен живот дотук. С богатия си глас Поли прославя българската народна песен далеч извън пределите на страната ни. 23-годишната девойка бе сред финалистките на нашия кастинг за модели в третата част на проекта.
Доволен съм с този избор, защото е точен пример за млад човек, избрал да се реализира в родината си и ценящ традициите и наследството ни. Възпитаничка на АМТИИ “Проф. Асен Диамандиев” – Пловдив, тя продължава да трупа умения и опит, за да развие още по-успешно таланта си. Аз вярвам, че Бог я е дарил с този ангелски глас, за да популяризира и прославая българското по свой неподражаем начин.
Снимките ни бяха в един спокоен и слънчев следобед в началото на есента, когато гората наоколо бе започнала да обагря листа в топли разноцветни нюанси. Туристи в архитектурния резерват по това време за наш късмет почти нямаше, което е от полза при работата ни на терен, за да се концентрираме спокойно върху снимачния процес. А калдъръмените улички и старинните къщи на тази възрожденска приказка, както винаги, предлагаха множество интересни ракурси.
Китното Боженци, закътано в Централния Балкан, е селце с близо 640-годишна история. Живописно и по-нашенски уютно, то пази духа на отминало и любопитно време. През топлите месеци красивите му възрожденски къщи греят с багрите на цветята в градинките и с кокетните си фасади, привличащи фотообективите на многобройните туристи от близо и далеч. Като изключим безвремието на пандемията, потокът от гости в селото е целогодишен, те неслучайно избират спокойствието и автентичната атмосфера пред изкушенията на други туристически дестинации.
От Габрово до Боженци са около десетина километра, но тесният и силно лъкатушещ през планинските усои път прави разстоянието да изглежда по-дълго. Старинното селце е компактно разположено в малка котловинка с протичаща наблизо планинска рекичка. Заради труднодостъпното в миналото място, Боженци успява да съхрани възрожденския си облик непокътнат. За някои от запазените му старинни къщи, като например къщата музей “Баба Райна”, има сведения, че са връстници на Френската революция от края на XVIII век.
Божа́нкалии вярват на легендата, повече от шест века предавана от поколение на поколение в селото. Според нея след като Търновград пада през 1393 година под турско, решителната болярка Божа́на (Божа́нка, Боже́на) веднага след гибелта на съпруга си успява да избяга заедно с деветимата си сина и прислугата, и да се укрие от нашествениците дълбоко в горските дебри в северните склонове на Стара планина. Така в самия край на XIV век тя основава село Боженци.
Убедително доказателство за истинноста в легендата и шествековната история на селото днес специалистите намират в облеклото на боженки, които до 1885 година на празник си слагат специфичния за средновековните български болярки накит за глава, наречен “сока́й”. Това е диадема, на която е прикрепен петметров тънковезан меса́л, украсен с изящни висулки, подбрадник и други елементи.
Когато си слагат сока́я на главата, жените задължително обували и червени ботушки. С подобен накит е изобразена императрица Теодора, съпруга на византийския император Юстиниан I, в църквата “Сан Витале” в Равена. През вековете у нас сока́ят като част от женската носия се запазва само в няколко селища около старопрестолния Търновград, в Габровско, Трявна и Елена.
Мястото, където Божена се заселва с домочадието си, е далновидно избрано. То се намира в близост до стария римски път от Никополис ад Иструм (крепост до с. Никюп, на 18 км от Велико Търново), през Августа Траяна (Стара Загора) към Константинопол (Истанбул), който се използва активно до края на XIX век. Близостта на божанкалии до него е вратата им към света и основна възможност за тяхното препитание. В Балкана няма много земя за обработване, пък и по тези усойни места и картофи не виреят, твърдят местните. Затова повече от 85% от мъжете тук стават търговци.
През XVIII и XIX в. Боженци преживява своя културен, житейски и икономически разцвет. Местните търговци кърджии търгуват и разнасят стоките си из цялата Османска империя, Русия, Австро-Унгария, Италия и др. В края на XIX век селото има над 110 къщи и 600 жители.
Масовата миграция на жителите му в гр. Габрово след Освобождението, когато традиционната търговия и занаятите в Боженци замират, води до прекъсване на културното, икономическото и социалното развитие на селището. Точно това прекъсване и местоположението му в дълбоко в дебрите на Балкана спомагат за запазването на цялостния архитектурен и градоустройствен ансамбъл на едно типично българско село от времето на националното ни Възраждане с прекрасни архитектурни образци от XVIII – XIX в. на възраст от 100 до 250 години.
В средата на XX век самобитна атмосфера на Боженци е преоткрита и съхранена за поколенията. На 6 септември 1964 г. живописното планинско селце официално е обявено за Архитектурно-исторически резерват, един от най-емблематичните в страната ни. Днес АИР “Боженци” предлага за посещение две музейни експозиции – къща музей “Баба Райна” и къща музей “Дончо Попа”, които представят етнографски сбирки, работилницата за пречистване на восък “Менгема”, предлагаща разказ и за домашни занятия като варене на сапун и плетене с царевична шума, Килийно училище, Експозиционна зала в Новото школо и Изложбена зала в Старото школо, където се редуват различни гостуващи изложби.
Селото наистина е застинало във времето около втората половина на XIX век, когато занаятчиите и търговците божанкалии, пътували до Багдад и Александрия, до Виена и Петербург, стават фабриканти и се заселват в близкия вече индустриален център Габрово, както и по всички краища на Българско, и дори зад граница. Хората от този край са общителни и смели. “Темерут търговец няма – ще си прогони купувачите, ако не знае как да общува.” – обичат да казват местните.
В труднодостъпния Габровски Балкан турско присъствие почти няма. Единствено в габровския конак (полицейското управление) живеят няколко турски чиновници и заптиета. В онези години от Севлиево до Търново не се виждат и джамии. Тази относителна свобода превръща района около Габрово не само в икономически, но и в културен център. Неслучайно именно в града на Рачо Ковача през 1835 г. се открива и първото новобългарско светско училище – Априловската гимназия.
След Освобождението обаче божанкалии постепенно напускат живописното си село. Изгубили големия пазар на Османската империя, те започват да изнасят търговската си дейност към река Дунав и Черно море. Разменят разносната търговия с уседнала и отварят дюкяни във Варна, Бургас, Русе и Свищов. Макар и останала в тесни граници, България бързо създава условия за промишлено производство и божанкалии много скоро от занаятчии стават фабриканти.
Не мога да пропусна в разказа си и прелюбопитната история, разказвана от старите божанкалии за построяването на църквата в Боженци. Тя носи името на Св. Пророк Илия и е действаща и досега. Храмът е издигнат през 1839-1841 г., благодарение на дядо Иван – прапрадядо на писателката Вера Мутафчиева, чийто баща – проф. Петър Мутафчиев, е родом от Боженци.
Дядо Иван бил по търговия във Видин, когато любимата кадъна на видинския паша си навехнала крака. Трябвало да се намери начин да й помогнат, без никой да я докосва. Намерил го дядо Иван. Казал да нахранят добре един кон с овес, но без да пие вода. След това жената седнала по мъжки на гърба на животното, прекрачвайки плътно и от двете му страни. Тогава с едно въженце под корема на коня вързали двата й крака заедно при глезените.
После завели коня да се напие на чешмата. Коремът му се издул, опънал въженцето и кракът на кадъната по естествен начин се наместил. Пашата останал доволен и бил готов да плати богато. Дядо Иван обаче поискал единствено разрешение да построи църква. И получил ферман, в който витиевато пишело: “Да се разреши на свещеника в с. Боженци да изпълнява задълженията си на определеното му място”.
И в селото започнали да строят “място” за свещеника си. Изготвили списък на всички мъже в селото и кой колкото има, толкова дава. По-заможните – по няколко турски лири, средна ръка хората – по 20-30 гроша, а последните в списъка – по една крина зърно (крината събира 15 кг.). Каквото не стигнало, додал един чорбаджия. Мястото за строежа дарил дядо Иван.
Днес достолепният 180-годишен православен храм е сред визитките на Боженци, разказващи ни какво е народна мъдрост и как се пази род и вяра.
Преди 85 години Боженци наброява близо 350 жители, а към момента в селото живеят постоянно едва двадесетина души. Част от старинните къщи тук са притежание на потомци на старите местни фамилии, оостаналите принадлежат на хора придошли, но обикнали това селце и инвестирали в неговото бъдеще. Те също с гордост се наричат божанкалии.
Днес Боженци се посещава от няколко десетки хиляди туристи годишно. Все още архитектурно-историческият резерват е достъпен за тях без входна такса. Почти всички възрожденски къщи имат стаи за гости, а някои са направо малки семейни хотели с уютни механи, предлагащи неустоими ястия от българска национална кухня и култови боженски специалитети като охлюви задушени, боб в гърне, зелена чорба, наденица на жар, содена питка и др.
След като ви разказах малко история за това вълшебно място, време е да ви пренеса и в снимачния процес на сюжета “В Боженци споменът те връща”. Бяхме се мобилизирали за работа, а и атмосферата в това старинното селце ни караше да се чувстваме прекрасно в пъстрия следобед, мотивирани и вдъхновени да изпълним задачата си.
За сюжета Паола бе облякла специално ушита за нея носия – новодел (реплика) на старинна женска премяна от района около Трявна. Девойката бе дисциплинирана и изпълнителна, а ослепителната ѝ усмивка грееше на всеки кадър. Както винаги при снимки, привлякохме погледите на туристите и местните жители, а те не пропуснаха да проявят интерес към работата ни. Толкова красиви кътчета се откриваха при маршрута ни из селото, обективът ми направо нямаше насита. Под ореховата сянка прекарахме последните минути от този снимачен ден. За финал заснехме видеокадрите с дрон, които ще видите в третия филм на “Аз съм Българка!”.
Благодаря ви, че отново бяхте с нас. Следващият сюжет от проекта ще ви заведе на едно много специално място, което съм сигурен, че ще ви покори така, както покори и мен. До скоро!
За любознателните:
Кърджийството – една самобитна търговска дейност, типична за региона на Габрово. Датира отпреди XVIII век и продължава до края на XIX век. Появата и развитието ѝ се дължат на силното местно занаятчийско производство. Пътуващите прекупвачи-продавачи на стока – т. нар. кърджѝи (названието идва от турски), са пряк посредник между габровските производители и далечния потребител, и всъщност са първите габровски дребни търговци. Те изкупували за собствена сметка от габровските занаятчии стока, която изнасяли за продан извън Габрово със свои превозни средства (коне, каруци и т.н.), а на връщане донасяли и продавали стоки и продукти, непроизвеждани в града, както и суровини за промишлеността.
Кърджията нямал дюкян като търговеца и донесената отвън стока не държал на склад, чакайки по-добри цени, а се стараел да я продаде на дребно на пазарището в пазарните дни или на едро на търговци и занаятчии (срещу взета стока или пари), като бързал за ново заминаване. Той търсел сам купувача, идвайки на място, умело и настойчиво му предлагал стоката си и печелел добре от доставката. От Габровска околия най-много кърджии са давали селата Боженци, Етъра, Жълтеж, Кметовци и Златари. През Възражзането в тези селски общини 2/3 от възрастното мъжко население се занимавало с кърджийство.
Предметите, с които кърджията е предпочитал да търгува, неговият капитал, маршрутът му и намерението какво да купи и донесе при обратния си път в Габрово са определяли и неговия тип превоз: коне, биволска кола или каруца.
Кърджиите с коне изнасяли от Габрово стоки в по-малки количества, предлагайки ги главно на панаири, храмови празници, сборове. С оглед на сезона те винаги донасяли нещо обратно в Габрово, което липсвало в града. Кърджията с повече от един кон е водил със себе си и своя 12–15 годишен син, роднинско или комшийско момче за помощник, когото да учи на занаята.
Биволът е използван предимно за далечни разстояния (Галиполи, Енос, Добруджа и пр.), а конете – за всякакви. За близките разстояния (Търновско, Свищовско, Ловешко, Плевенско и пр.) в кола са товарени от Габрово обикновено грънци, дървени изделия и сурови плодове, а за далечни разстояния – червиш, лой, дървени и ножарски изделия. Конят е товарен с всичко, с изключение на съдове с лой и червиш, които са големи тежести за него. /*червѝш – желе (или бульон), лой от изварени кости и костен мозък на животно; мазен бульон при готвене/
Пред парите кърджията е предпочитал като по-доходно размяна на стоката си за зърнени храни. В зависимост от съда, с който продавал, е искал да бъде напълнен веднъж, два пъти или повече със жито, ечемик, царевица и пр. Такава размяна предпочитала обикновено и селянката, давайки нещо по-малко ценено за нея от парите. За няколко дни опразнената кола от слама и грънци се напълвала с чували от разменената зърнена храна и кърджията се връщал в Габрово.
Осигурявайки за себе си храна за няколко месеца, той продавал останалите в повече продукти на съседи или на пазара в пазарни дни. Отиването с грънци ставало през цялата година, но най-често есен по харман, когато селяните от полето били най-щедри. Кърджиите от Габровско продавали грънци само в Северна България, за Южна пътят през Балкана е доста неудобен за тази евтина, но чуплива стока.
Освен грънци, кърджиите изнасяли от Габрово и Габровско плодове – сурови и консервирани (пестил и сушени сливи), сливова ракия, разлечни дървени изделия, ножове, ножици, тесли, брадви, гвоздеи, подкови, куюмджийски (златарски) изделия, обувки, гайтан, сапун, лоени свещи, пастърма, суджук, гьон, мешини /кожени мехове/ и др.
Изнасянето на занаятчийски изделия почвало от пролетта и продължавало до късна есен. Отивайки за по-голяма печалба далеч по бреговете на Черно, Мраморно и Бяло море, кърджиите на обратния път донасяли паламуд, солена риба, хайвер, дървено масло, маслини, лимони, октопод, колониални стоки и др. Между 1810 и 1840 година кърджии от село Боженци са изнасяли за Цариград дори яйца с коли, като цената им там достигала баснословна за онова време сума.
За Добруджа кърджиите тръгвали през април и се връщали обикновено към края на юни, дочаквайки да завърши стрижбата на овцете, за да закупят и натоварят за Габрово нужното количество вълна.
След двумесечна почивка от първото си завръщане за годината, кърджиите бързали да си набавят нови габровски стоки и заминавали на втора обиколка. В близките околии са отивали по 5-6 и повече пъти, понеже занасяната и донасяната на обратния път стока по количество била по-малка от тази до далечните околии.
Доказателство за находчивостта и предприемчивостта на габровските кърджии е високата печалба при продажбата на някои от най-търсените стоки. При препродажбата на сапун печалбата е била около 50%; при обувките е 20-50%; от пестил и сушени сливи печалбата е била 100%. Развитието на кърджийството и на занаятчийството в Габровско са тясно свързани. Благодарение високото качество на габровските стоки, намирането на пазари за тях не представлявало трудност.
Чрез големите печалби от търговията Габрово успява да натрупа своебразен капитал, който използва за внедряване на нови технологии и увеличаване на производството в местните работилници и фабрики. Увеличаването дава съответен тласък и на кърджийството, чиято основна цел е не само пласирането на конкретните стоки, но и внасянето на нужните на занаятчиите суровини. Залезът на този вид търговия идва със заливането на пазарите с по-рентабилната продукция на западноевропейските фабрики.
Източник: pomagalo.com