Батак Баташко клане Църква Света Неделя Батак Баташки мъченици
Днес е 20 април. На този ден преди 142 години преждевременно избухва Априлското въстание в българските земи. На 19 април 1876 година в Копривщица са изпратени турски заптиета да арестуват един от апостолите му – Тодор Каблешков. Тогава той обявява въстанието и разпраща легендарното Кърваво писмо до околните бунтовни места.
Има обаче една история от дните на Априлския бунт на нашия народ, за която може би не е разказано достатъчно. Лично аз допреди седмици смятах, че знам, че съм прочел всичко, каквото трябва… Историята, обаче, също като съдбата, може да се изправи пред теб с цялата си сериозност и величие, и да преобърне мисленето и делата ти занапред. Докосването и преживяването на една историческа истина ти дава да разбереш, че сивите страници в учебника, книгите и историческата литература са просто информация, докато не се сблъскаш с фактите лично, на място, на живо. Защото трагичният момент от нашата история, за който предстои да разкажа, живее. Въпреки че често се говори за историческите сведения като за нещо мъртво, нематериално, което вече го няма, в своята работа аз непрекъснато виждам, че местата, духът и историята присъстват в материалното и в душите и паметта на живите българи.
Снимките на Национален проект „Аз съм Българка!“ – Продължението ме отведоха в Батак – вратата на Родопите. След предварително проведени разговори, избрано момиче за модел и обекти, реших да посветя сюжета, снимачния процес и следващите редове на свещената дата 20 април 1876 година. Един твърде личен и емоционален разказ за историята на снимките, които започнах твърде тъжен и завърших изключително горд!
„Бях там – в онази църква сред Батак. Видях разплакани светии по стените… Аз бях там, а Вие?“ – цитат от есето на Катерина Шутева, участник в националния конкурс „От Батак съм, чичо…“
Започвам с най-гореща благодарност към Община Батак, Исторически музей – Батак и Църковното настоятелство на Батак към Пловдивската Света Митрополия. Дълбоко признателен съм ви за това, че като местни институции, освен логистично, и духовно ми помогнахте да науча от първоизточника истината за бунтовния Батак, да почувствам историята жива и да я отразя в кадрите на сюжета „Батак“ от втората част на моя проект!
Първият ден от снимките – пролетно чист, зелен, с роса по тревата, жарко слънце и ветрец, с около 18 градуса в Батак. Казват ми, че тук, в сърцето на Родопа планина, е така, това си им е топлото. Транспортът ме оставя близо до централния площад на китния градец. Понякога ми се случва като специален дар да видя фолклорния си модел, вече пременен с носия, да ме очаква нетърпеливо да започнем снимки. Е, така се случи и в Батак – Ваня, придружена от майка си, ме чакаше, облечена с прекрасна баташка носия, ревностно пазено наследство от прабаба ѝ.
С прохладата на планината и множество хора навсякъде – така ме посрещна Батак. Поех си от свежия въздух след дългото пътуване и се оставих в ръцете на грижливите домакини. За да съм абсолютно честен – не очаквах да ми се случи всичко, което ще споделя в следващите редове. Ваня и майка ѝ Теодора ми показаха още в първите минути, че са горди да живеят на една свята земя!
Десетина минути за добре дошъл и уточнения, и вече се настроих да изслушам историята на град Батак и разгледам огромния Исторически музей, открит през 1976 година по повод 100-годишнината от Априлското въстание. В началото разказът бе познат, близък до историята на моя роден град Габрово: все за хора трудолюбиви – занаятчии сред планината, само че родопчани. Дойде моментът, в който зърнах обгорен дънер на дърво. Тогава загубих представа за настоящето, думите ми секнаха и започнах да слушам повече със сърцето и очите. В експозицията е включен голям кадър на емблематичната църква „Света Неделя“… и пред мен започна да се нарежда парче по парче всичко това, което сме чели по история, всичко, което са написали Захари Стоянов и Вазов. Само че това бе разказ от наследници на хората, преживели кървавата пролет на Батак от 1876 година. В очите на майката Теодора огън, плам и сълзи.
Чувствах, че започвам да потъвам в земята от мъка, но и постепенно осъзнавах, че тази мъка се трансформира в силна гордост. Живият разказ на една жена, познаваща до най-малки подробности героичното минало на своя град и една млада, красива и горда единадесетокласничка, която в паузите допълваше разказа на своята майка с още факти. Вълнуващ до просълзяване съвременен пример за родова памет и приемственост, които бях заложил като основно послание на проекта си и които виждах неподправени в действие! Едва се сдържах да не прекъсна разказа, така ми се искаше да прегърна тези две прекрасни българки!
Музеят – внушителен, с просторен етаж, отделен на историята на Батак и Априлското въстание. Разказът започна сред едни четири стени и стенопис, с две черешови топчета в средата и кръст, изсечен в камък. Постепенно историята се надграждаше, вървеше към най-тежкия момент, който и почувствах, и над който бях оставен да разсъждавам, защото ми предстояха срещата и разказът в храма „Света Неделя“.
Минавайки през цялата музейна експозиция, научаваш много за силата на духа на тези героични българи, живели тихо и мирно преди близо век и половина в сърцето на Родопите. Научих историята на разказвача от познатото ни „От Батак съм, чичо“ – Иван Тодоров Ганев, впоследствие капитан във военния гарнизон на Асеновград. Историята му като дете е прототипът, описан от Вазов в стиховорението му „Възпоминания от Батак“. Патриархът на българската литература се запознава с оцелялото през 1876 година дете в Пловдив през 1881 година. Дядо Вазов е трогнат от разказа на момчето и се грижи за него, докато то се изучи и стигне до Военното училище в София, а после и до кадрови български военен с чин капитан. Един сериозен паралел как дете, наследник на герои и свидетел на зверствата на една фанатична вяра, в зрелия си живот избира да служи на страната си като офицер. Поредното доказателство за духа и здравината на родовите корени на героичните българи от Батак!
Историята на самото въстание в Батак е контрастна и силна. Хора с огромно желание и блян за свобода, въоръжени с всичко възможно, започват по заръките на Апостола на IV революционен окръг Панайот Волов да организират бунта си срещу многовековния поробител.
Няма да ви потапям във всички факти, защото се надявам да го почувствате от кадрите ми и да идете там, за да изживеете това, което ще ви направи по-българи от всякога!
След изключителния разказ, в експозицията видях и ятагана на Ахмед ага Барутанлията, експонат, който за батачани е много деликатна тема.
Още няколко минути сред историята и се изправих пред стената на баташките мъченици. Огромна дълга стена, на която с релефни букви са изписани имената и възрастта на няколкото хиляди жертви на погрома от пролетта на 1876 година. Имена на обикновени и същевременно необикновени хора, загубили живота си по най-жестокия и фанатичен начин, но и на които днес дължим свободата си и факта да се наречем БЪЛГАРИ!
Смразяващо е чувството, когато виждаш на толкова много места изписани имена, срещу които възраст от 1 година – 2 години – 3 години. Бебета с техните майки…
Няма семейство, което да не е дало жертва в баташкото клане, а цели родове са затрити от ураганната злоба на поробителя срещу надигналите се българи.
Там, пред стената на мъчениците, завърши първият разказ. Сигурно 20- метрова стена, с хиляди имена, хиляди съдби, хиляди мъки, които сякаш те гледат от нея. Стената започва точно в края на експозицията, а в преходното пространство има огромен дънер с набити в него брадви. Дръвник е българската дума за дървения пън, на който са се секли дърва, острили колци за земеделието, клани са животни за прехрана и са изклани хиляди българи от турците! Дръвник, който разказва за вечно живите в паметта ни батачани мъченици, предпочели брадвата и ятагана пред робството и чуждата вяра!
Народ, имал страх единствено от Бога, дори и унищожаван физически, си остава завинаги жив. Смели българи, притиснати от 8000 души турска войска, под заплашителните удари на тъпани и под виещите зурни. Нищо не спира тези хора да се бият до последната капка кръв и да се нарекат свободни, в устрема им да разкъсат петвековните окови.
Излизайки от Исторически музей – Батак, през цялото време знаех къде завършва този разказ. И исках, но и се боях да ида там и да видя повече и повече, да стъпя по земята, по която се е проляла кръвта на хилядите невинни българи, искащи единствено Свобода – ценност, която не се получава даром. В това вярват всички батачани до ден днешен!
В Батак е имало голямо и красиво училище – „Св. св. Кирил и Методий“, школо, което нарекли училище–крепост. След като при Богдановата къща са изклани към 500 българи, училището е запалено и вътре изгарят над 200 жени и деца, укриващи се в него.
Настъпи и моментът да стигнем пред храма „Света Неделя“. Последва онзи разказ, от който си настръхнал, нещо ти засяда в гърлото, сълзите ти напират и те давят… Трагичната и драматична история продължава, но ти намираш сили да слушаш и не искаш тя да спре.
Започва да ти се случва онова, което всеки трябва да почувства и ПРЕЖИВЕЕ на това многострадално място, слушайки беседата! Орехът до храма, оцелелият свидетел на събитията от най-кървавата българска пролет, хвърляше сянката си върху нас. Не знаех как да събера кураж да вляза вътре, виждах опушеното покрай каменните прозорци на храма и вече прекрачвах 142 години назад.
Малката схлупена църква бе имала съдбата да стане едно от най-сакралните места в българската история. Построена преди повече от два века през 1813 година, „Света Неделя“ е обградена от зид, с който майсторски са надхитрени поробителите. Тогава не било разрешено на купола да има кръст и храмът да бъде по-висок от турчин на кон. И батачани издигат зид, с който скриват каменната църква, а самата нея вкопават в земята. Така тя получава сравнително голяма височина за православен храм. Едно мъдро решение на народа ни от времената, когато се опира на единственото, което има и може да му помогне в онзи момент – вярата в Бог!
Слушах с интерес, присъединиха се и минувачи. Разказът бе много тежък, пленителен и много тъжен. Няма книга, статия или думи, които да могат да те пренесат така живо там, в пролетта на 1876 година…
Чувстваш се смазан и поразен от всичко чуто, всичко, което не можеш да повярваш как човешко същество е причинило на друго – сякаш истинско чудовище е посегнало на човека!
Малка врата, съвсем ниска. Казват, че тук влизаш наведен – прекланяйки се пред баташките мъченици, и излизаш с гордо вдигната глава. Думи, които се оказаха абсолютна истина!
Предверие с два свещника, няколко запазени дръвника, на които са извършени кланетата, и кладенец. Това те посреща в храма на българската свобода.
Свято място, недокоснато от времето 142 години по-късно. Тъмно е, много студено, само няколко икони, няма стенописи. Наистина сякаш светиите от Батак те гледат от стените. Няма иконостас, само следи от куршуми, кръв, ятагани и много мъка. Физическото изражение на клането е неописуемо, но причиненото не е могло да пречупи българския дух на тези родопски сърца. Жертват живота си и така цял свят заговаря за Батак, а от него и за България и робството!
Иконата с новите български светии сякаш свети и приковава вниманието ти към канонизираните Баташки мъченици. В двата златни саркофага са положени не останки, а мощи на хора, останали завинаги опора и вяра на един прекрасен героичен град и на цял един свободен народ!
Слушам и осъзнавам, че мъката на техните потомци е гордост! Те няма да забравят никога, няма да простят и ще пазят историята и всичко наследено за бъдещето. За да се помни и знае колко голяма е цената на свободата – това, което не се получава даром.
От разказа на моите домакини разбирам с всяка дума: „Ние пазим“, „Ние помним“, „Ние разказваме“, „Ние знаем“. Това е техният живот и всеки, роден там, носи знака и паметта за зверствата.
Много трудно понесох този разказ там.
До мен бе гордата и красива Ваня с носията на прабаба си. Попитах я, след като е израснала в Батак и е минавала хиляди пъти покрай църквата, след като почти целият ѝ живот е свързан с музея, където е работното място на нейната майка – какво чувства?! Тя ми отговори – „Аз съм горда! Изпитвам гордост и уважение към моите предци!“. Тези думи ми бяха достатъчни.
Близо час ми трябваше, за да разбера тези нейни думи и да запечатам в сърцето си разказа за баташкото клане. История, която преживях. Питам се дали днес си даваме сметка, че именно заради тази принесена саможертва ние все още живеем в България и сме българи?!
Обещах да ви разкажа за снимките. Започнахме с експозициите на Исторически музей – Батак, после в прекрасната Балинова къща, показваща живота и бита на батачанина, бяхме и пред монумента „Априлци“. Най-трудните кадри, но и най-емоционални и докосващи направихме в църквата „Света Неделя“.
Точно на хълма, под паметника „Априлци“ се извисява кръст, който гледа право към центъра на Батак, където е и църквата. Този кръст е огромен и е построен като дарение от едно поколение батачани. Бях силно впечатлен от факта, че цял Батак е осеян с дарения на много хора. Прекрасна традиция, която дава впечатляващ пример на признателност и обществен ангажимент. Хората тук се организират по набори и даряват нещо на родното си място: набор 1958, набор 1948… все поколения, дарили през годините общественополезни сгради и съоръжения, духовни средища, паметници и предмети, правещи Батак храм на българското. Над 15 параклиса са построени в околността на града, все на символични за батачани места.
Заснехме любопитни фрази за филма на Продължението и кадри с дрон в цял Батак. Втория ден отделихме на язовир „Батак“. Невероятните природни гледки, съчетани с героичната история на този родопски град, успяха да създадат най-силния до момента правен от мен сюжет в проекта – „Батак“.
Срещнахме много хора, цели групи питаха върху какво работим, снимаха се с Ваня, а при Кръста на града се запознах с нашите нови приятели и съмишленици – Боряна и Иван, които ни бяха видели да снимаме през деня на различните обекти. Срещите с млади хора като тях ме мотивират много силно и са поредното потвърждение, че това, което правим, си струва!
Няма да забравя до края на живота си заснемането на кадрите в Батак! Благодаря на Ваня, която не спря да ми дава поводи за гордост, да ме влива в историята на този прекрасен град! Красивата батачанка ще видите съвсем скоро, а тя, както се убедихте, е истински патриот, роден на едно свещено място. Още в девети клас на 17 май, когато почитаме Светите Баташки мъченици, Ваня отива на училище с носията, завещана от прабаба ѝ, за да изрази по този своеобразен начин преклонението си пред саможертвата им! До ден днешен Батак изразява почит и уважение към хилядите предци, избити от поробителя, с мълчаливо шествие в целия Батак и паметните на пролетта на 1876 година места.
Тръгвам от това героично място, изпълнен с преклонение и гордост. Тръгвам, но със сигурност ще се връщам тук отново, защото Батак остава в сърцето ми завинаги!
Завършвам с пасаж от историята на Априлското въстание в Батак.
5 май 1876 година – Китното родопско село осъмва сринато и опожарено. Изпепелени са 700 къщи, загиват около 5000 души от 6-7 хиляди население на Батак. Остава да стърчи само църквата „Света Неделя“. Запаленият пожар поглъща прекрасния резбован иконостас, но камъкът запазва храма.
Това е краят на баташката кървава пролет от 1876. Слънцето се скрива зад облаци дим, птиците спират да пеят, а Стара река тече кървава с дни… През тази пролет батачани не засяват нивите си, напускат чарковете си, прежалват и домовете си, челядта си и себе си пред олтара на Отечеството!
За финал ще ви кажа, че всеки българин дължи дълбок поклон пред Батак и батачани! И важен факт – след бунтовния кървав Април 1876 година жените тук спират да шарят носиите си с пъстри шевици, до днес техните дрехи остават с тъмни цветове, отпечатък на преживяното…