Храмът „Свети Йоан Рилски” в село Горен Угоре́лец, Севлиевско
Някои истории, с които животът ни среща, пораждат гордост, други – радост, трети – тъга. Има места и съдби, от първия допир толкова силни и въздействащи, че се чудиш защо я има думата “случайност” и не е ли всичко предварително начертано.
Случайности няма! В една гореща лятна нощ срещнах приятел на улицата, разпознавайки лицето му само от отражението на фарове от преминаваща кола. Спряхме уж само на “здравей–здрасти”, а си говорихме на място повече от час. Приятелят ми сподели за каузата, на която се е посветил, свързана с родния край, в сърцето на Стара планина, и че среща затруднения.
Дългият ни разговор постепенно доведе до безрезервното ми решение тази кауза да стане и моя, и да се включа с позицията и името си в нейна подкрепа. Моят приятел Пламен ми разказа подробно за начинанието си заедно с група родолюбци да върне към нов живот пустеещата от 20 години църква в селцето, от което произлиза неговият род.
Знаете, че една от новите ми идеи, върху които работя, е озаглавена “Счупената вяра”. Посветена точно на отношението ни към православните храмове у нас, тя разказва за рушащите се и изоставени на произвола на съдбата такива в България.
Богоугодното дело, на което Пламен се е посветил, ме плени от първите му думи. Смятам, че противно на всички теории и мнения, ние, българите, сме вярващ народ и това вероятно никога няма да бъде затрито, докато ни има! С радост прегърнах каузата и се ангажирах да посетя мястото, да снимам храма отвътре и отвън, както и да открием възрастни хора, с които да си поговоря за миналото на това село и църквата. Чрез контактите си да опитам да привлека още финансови дарения и дарения на строителни материали, за да бъде довършено възстановяването на храма.
За целите на идеята семейството на Пламен е създало фондация, която да набира средства и да парафира дейностите по реставрацията. Поредната голяма и доста трудна стъпка към крайната цел, но според тях с помощта на Господ всичко се случва според замисъла им.
А сега малко история и факти. Мястото е село Горен Угоре́лец, кметство Стоките, община Севлиево, област Габрово. Намира се на около 18 км запад-югозападно от центъра на град Габрово и на 22 км южно от град Севлиево. Днес разположен на самия бряг на река Росица, Угорелец възниква в годините на робство високо на източния ѝ склон, сгушен в зелената прегръдка на Стара планина. Увеличаването на жителите му разделя селището на две махали – Горен и Долен Угорелец. През 1978 г. добиват статут на село. Угорелец е в обхвата на защитена зона “Централен Балкан – буфер” и е известно с местността Лъгът, в която се намира Държавното ловно стопанство “Росица“.
Името Угорелец произлиза от “изгорено село, угар, угоряло”. През робството неколкократно изгаряно, с гордия си балкански дух е намирало сили да възкръсне от пепелта за нов живот.
В началото на миналия век угорелци са били към 500 души, а към 1956 г. близо 900. Съвременните демографски процеси и урбанизацията обаче обезлюдяват иначе голямото село. С идването на новото хилядолетие тук от стотината жители остават 20-30 души. Така около 2002-2005 година на произвола на съдбата остава единствената църква в района. След смъртта на местния свещеник останалият без стопанин храм осиротява и започва разграбването му, а суровата планинска природа не прощава и бавно руши неговата конструкция. Навремето църквите в селата са строени от самоуки майстори, а конкретно тази е в много интересен стил и е изградена в решение, познато единствено по тези земи.
С достолепен силует, разгърната на около 150 кв. метра и наистина красива е старата църква на Угорелец. На единственото равно място на този склон и с уникална панорамна гледка, докъдето ти виждат очите. Чист въздух, лекота в душата и една специална сила, която се настанява в сърцето ти веднага, щом зърнеш снагата на бялата църква с покрив от каменни плочи.
Осветена през 1926 година, 95-годишната днес църква носи името на покровителя на българския народ Св. Иван Рилски. С парите и усилията на селяните от Горен Угорелец, Гъбене, Валевци, Стоките и други махали в района, теренът е откупен и е издигнат православният храм – жадуваното от местните специално място за уединение с Бог.
Местоположението не е избрано случайно. Високо над реката и някак си по-близо до Създателя, то зарежда и същевременно те кара да чувстваш нищожен спрямо величието на природата и вярата. Храмът гледа отчасти към билото на Стара планина и първенеца връх Ботев. Тук отново проличава мъдрият гений на предците ни, вложили специален смисъл в това творение.
В непосредствена близост до църквата е било и училището, построено преди 110 години (1911 г.) и съществувало до 70-те години на ХХ век. Сполетяно от още по-тежка съдба, днес от сградата му личат само основите.
Дворът на църквата “Св. Иван Рилски” е под сянката на вековен дъб, както му казваме тук – горун, най-здравото и силно дърво в Стара планина. Съвсем естествена, съвкупността от знаци, символи и предмети, свързана с историята на храма, ясно сочи, че това място не бива да бъде забравено.
Разбрали са го и групата родолюбци, които се трудят неуморно и доброволно храмът да се завърне към нов живот. В деня на Св. Иван Рилски Чудотворец – 19 октомври, и до днес по традиция тук се раздава курбан, а църквата се отваря за някои от големите празници, като свещеник пътува дотук специално за важни църковни поводи.
Често съм си мислил, че местата на такива църкви са ни посочени от самия Създател. Храмът на това сакрално място не бива да бъде забравен и фактът, че има желание и кой да го възроди дава силна надежда за бъдещето. Защото сме българи и християнската ни вяра и през най-тъмните векове ни е запазила като народ със собствено лице, от което нямаме повод да се срамуваме.
Снимах дълго и от всички страни църквата, Пламен се извиняваше, че дворът е като строителна площадка. Но това не разваля кадрите, а дава надеждата, че се работи и усилията са впрегнати в правилната посока.
Силата на вярата ме срещна с тази история и със същата сила ще направя всичко, за да достигне тя до колкото се може повече хора!
Денят ни продължи, като посетихме баба Неделя – жена от селото, която пази жив спомен от една от последните служби в действащия храм. Каузата ни я вълнува, още повече, че през 1963 година се е венчала именно тук, в църквата “Свети Йоан Рилски”. Самата тя и семейството ѝ са дарители за реставрацията. Любопитния ѝ разказ ви предлагам ТУК:
Жизнена и с висок дух, баба Неделя сподели, че зимата е преболедувала всички месеци в леглото, а молитвите до Свети Иван Рилски са я спасили. Разговорлива и спокойна, без да спести нищо, проследихме важните моменти в живота ѝ от детството ѝ, та до днес.
Тя не показа тъга, само носталгия, но най-ценното бе увереността ѝ в начинанието на младите. Тя лично вярва, че ще успеят да възстановят църквата. Сподели и че има интерес да се правят кръщенета и венчавки в нея, след като приключат възстановителните дейности.
Заставам зад думите ѝ, че “храмът трябва да го има и да продължи да е така и да вярваме, докато свят светува!”.
Непремено ще се върна да снимам там, откритата панорама на запад дава възможност да се уловят невероятни кадри по залез. Моменти, които ще споделя с вас, за да ви докажа, че трябва да помогнем за връщането на това място към нов живот. За да ни надживее и да остане за нашите наследници.
Много хора са помогнали за възстановяването на църквата и помощта е съществена. Днес обаче са нужни още средства, усилия и труд, за да посрещне святото място зимата с нов покрив, и още, и още. Вярвам, че дълбоко в себе си уважаваме храмовете като места за връзка с Бог и е наш дълг в земния си път да опазваме тези “портали” към съвършенството, затова трябва да дадем всичко от себе си!
Всеки, който желае да се включи с труд или средства в тази кауза, може да го направи чрез Фондация „Угорелец”, а парични дарения могат да бъдат направени към следния IBAN: BG73FINV91501017475074
Господ ни обича, затова ни е дал най-висшето благо – живота, а това, че ни е надарил с най-красивата земя на света е само доказателството, че българите сме богоизбран народ!
В тази църква съм кръстен на дядо ми Косю Пенчев Станчев, набирал средства за построяването й. Той и баба Минка Косева са погребани в гробището до нея.