Капитан дядо Никола: „Аз сега покачвам звънче, което след време ще стане камбана!“
Един от позабравените герои на освободителните ни борби – Никола Филиповски, известен повече като Капитан дядо Никола, е роден през един от най-тежките периоди от турското робство – през 1800 година в Добруджа. Точното място на раждане е спорно, предполага се, че е роден край Дунав и по-точно Силистра или Тутракан. Филип Симидов, братя Гъбенски и Георги Димитров пък смятат, че Капитан дядо Никола е роден в Русе. Някои твърдят, че е от Сливен, други от Търново. Различните твърдения за родното му място, а и датата на раждане историците тепърва ще трябва да проучват и доказват.
От малък Никола става свидетел на много зверства на турците. Насилие и подтисничество, кърджалийските нападения и ред още издевателства над християнското население оставят неизгладим отпечатък в съзнанието му и стават основа за неговата несмиримост и стремеж към свобода. Революционните му настроения съпътстват целия му съзнателен живот и способстват за изграждането на непримирим и борбен характер.
Като младеж се установява във Влашко и се включва в политическия живот на българската емиграция. Твърди се, че бойното му кръщение е през 1828 година, когато става командир на чета към доброволна дружина на кап. Георги Мамарчев. Тя подпомага руските войски в щурма за превземане на Силистра, а когато руската армия, предвождана от Дибич Забалкански, се насочва към Одрин и Цариград, подготвя въстание на българите в Сливенско, без да е предупредено руското военно командване.
След подписването на Одринския мир, слагащ края на Руско-турската война от 1828-29 г., според едни източници Никола остава на руска служба в Силистра до 1835 г., според други отива в Русчук и учи за франк терзия (шивач на панталони по европейска мода), с който занаят се препитава по-късно, установявайки се в Букурещ.
Именно във Влашко започва и неговата революционна дейност, като се включва в организацията на Третия Браилски бунт през 1843 г., подготвен от българските емигранти. Румънските власти разкриват на 4 септември съзаклятието и голяма част от организаторите са арестувани. Никола Филиповски се укрива почти 3 месеца, ползвайки създадената от него революционна мрежа, за да се изплъзва на полицията.
Властите обаче през месец ноември успяват да го заловят и го подлагат на жестоки изтезания. Филиповски, заедно с още 22 затворници са осъдени на 15 години каторга. Присъдата излежава в солниците Очнеле Мари край град Ръмнику Вълча. Амнистиран е през 1848 година. Единствената информация за семейството му е от 1847 г., когато жена му, записана като Маргиола, използва рождения ден на влашкия княз и моли мъжът ѝ да бъде помилван.
Още в началото на Кримската война (1853-1856) Никола Филиповски се установява в Търново като шивач на европейски мъжки дрехи. Под това прикритие започва революционна агитация и подготовка за въстание сред българите от околните Елена, Трявна, Горна Оряховица, Лясковец, Котел, Дряново, Ловеч и други.
Запазена снимка на Капитан дядо Никола за историята няма. Майката на поборника Филип Симидов описва добре външния вид на войводата, когото познава от този период. Тя твърди, че той е среден на ръст, с плещесто тяло, почти пълен за възрастта си, но лек и пъргав, с наперено ходене. Макар и над 50-годишен, бил с тъмни, черни коси и дълги мустаци, които засуквал нагоре. Лицето му било кръгло, топчесто, а очите сини, ходел чист и спретнат.
Макар и слабо грамотен, Никола Филиповски притежава отлични качества на оратор и революционер, с което печели разположението у поробените българи, лесно намира общ език и е забелязан от първенците. Решен е да вдигне всенароден бунт, до който се стига през лятото на 1856 година. В него увлича след себе си чорбаджии, занаятчии, учители, ученици и търговци. В Трявна негов съратник е Петко Рачев Славейков. В Габрово подкрепа получава от Иван Калпазанов – гайтанджия и създател на първата фабрика в Габрово и втора в България, Христо Дюстабанов – бащата на Цанко Дюстабанов, Илия Виденлиев – заможен чорбаджия.
Никола Филиповски сформира въстанически групи във всички околни села, върховият момент на тази организация е въстанието от лятото на 1856-та.
Ходът на Кримската война обаче не върви благоприятно за русите в края на 1855 година. Много от заможните участници в бунтовете и в подготовката на следващите се отказват, разколебани дали да продължат участието си в борбата за свобода на родината.
Най-много верни съзаклятници на Капитан дядо Никола остават от Тревненско и Габровско, посветен участник в подготвения бунт е и архимандрит Йосиф Соколски – игумен на Соколски манастир, който впоследствие става сборен пункт на въстаниците от Габровско.
Както и в други бунтове, надвиснала опасност от предателство и разкриване на заверата принуждава Никола Филиповски да избърза със своите действия. Последните бойци, останали верни на идеята му за въстание и на които той рацчита, са от района около Габрово.
На обявения сбор на 29 юли (10 август) 1856 г. в Петропавловския манастир над Лясковец обаче се явяват едва дузина борци за свобода, а не записалите се 200. Капитан дядо Никола ги посреща в капитанска униформа на руската армия, яздейки кон.
В този ден той поема към Стара планина на юг, начело на 14 въстаници. Четата има знаме в правоъгълна форма, ушито от войводата от бели, сини и червени платове, с черен кръст в средата. Нощуват край Дръндарските воденици, като преди това четата е преминала през Драгижево, Йовковци и Вонеща вода.
На 30 юли (ст.стил) 1856 година към нея се присъединява и синът на Никола Трифонов – воденичар от Трявна. На юг от Милевци към четата се включва и въоръженият Бойчо Петров. Според историята тревненските чорбаджии пречат да се включат повече въстаници в четата на Капитана. Тогава П.Р. Славейков отсъства от Трявна и не може да помогне. Следобед четата пристига в село Енчевци, забват знамето на площада и се оттегля да нощува на билото над Котовци.
В утрото на 31 юли 1856 година, вече 22-ма души, от които трима на коне, въоржени влизат тържествено с развято знаме в село Нова махала, габровско. Цялото село посреща като на празник четата, нареждат обща празнична трапеза.
Там Капитан дядо Никола изрича пламенна реч. Думите отекват и до днес: „Свободата без жертви не може. Може и да не сполучим, но ще посеем поне семето, от което ще изникне чистата свобода.“
Още десетима мъже се включват в четата от ножарските махали край село Нова махала. Въстаниците пръгват от било на било и стигат Соколския манастир, където спират да отпочинат. Архимандритът освещава знамето им и за да не навредят на манастира, се укриват между селата Чарково и Нова махала.
Местните чорбаджии отново се заемат да потиснат бунта и въстаниците, в това се включва и Търновския гръцки владика, като настройват населението срещу четата и започват активна дезинформация. Пуска се слух, че Никола Филиповски е пуснат от властта да види каква е лоялността на местните. Властта обаче научава, че той е в Габровско и изпраща башибозук.
Рано сутринта на 1 август 1856 година турските заптии заедно с габровски чорбаджии, вече бивши съзаклятници, се вдигат да търсят Капитана. Те се укриват високо на билото, а нарочно изпратен селянин предава на войводата, че го викат габровските чорбаджии, уж да ги запознае с въстанието. Неподозиращ за тази измама, Капитан дядо Никола изпраща секретаря и писар на четата Ради Колесов, но веднага след пристигането му в Габрово той е арестуван и затворен в тъмница, като обаче успява да унищожи списъка с въстаниците.
Разотиват се още от четата, бюлюкбашията вижда, че са все по-малко и предлага на войводата да слезе в Габрово за да преговарят. Капитана се съгласява с условие, заптиите да вървят напред, а четата да ги следва. Въстаниците напразно очакват връщането на Ради Колесов, който вече е арестуван.
Габрово е препълнен със заптии и башибозуци. Капитана се усъмнява в бъдещите преговори и повежда четата си към билата на Стара планина. Край местността Златева бахчия въоръжени селяни преграждат пътя на въстаниците и ги спират.
Капитан дядо Никола ясно осъзнава, че само с 12 четници не може да вдигне въстанието, но не пада духом и се съгласява в крайна сметка да тръгне към Габрово. Край село Шумели се опитва да направи среща с чорбаджиите, но те отказват. Четата тръгва към Габрово по течението на река Янтра. По заръката на войводата заптиите вървят напред, а зад тях четата с развятото знаме.
Отивайки на сигурна смърт, Капитан дядо Никола пее, върти ятагана си, плюе по посока на заптиетата и ги проклина. След четата вървят селяните, а чорбаджиите най-отзад.
В ранния следобед четата вече е в горния край на Габрово, край Шиваров мост. Минавайки моста над Янтра, четниците спират в овощната градина на Илия Видинлиев (днес на нейно място е стадион „Христо Ботев“, а местността е известна като „Михалевото“), забождат знамето и оставят двама въстаници да пазят на пост. Заптиите са подготвени и заемат позиция на мястото, от което четата може да подходи към Стара планина и да избягат.
Чорбаджиите изпращат Лазар Видинлиев и Йонко Дечков да кажат на въстаниците, че са сгрешили да вдигат въстание и да им предложат да се предадат. Петър Паскалев, верен на Капитана човек, отива след пратениците да каже, че с въстанието е свършено и че чорбаджиите искат да предадат войводата и четата на турците, още че към Габрово пътува турска войска. Паскалев им казва възможно най-бързо да напуснат Габрово.
Капитана е объркан, очаквал е подкрепа, а не предателство от чорбаджиите. Въпреки това не изпада в отчаяние и вдига четата на път. Късно на 1 август около моста вече се е събрало цяло Габрово и много селяни. Оглеждат красивата униформа на Капитана, а сърцата им тръпнат от гледката български войвода с руска униформа да води въстаници.
Никола Филиповски слиза от коня, взема едно дете и трогнат от вниманието, целува детето по челото и казва на множеството: „Запомнете дядо си Никола! Аз сега покачвам звънче, което след време ще стане камбана!“.
Въстаниците поемат към Балкана и противно на очакванията на всички, минават моста. Турците ги предупреждават да влязат в града. Капитана отговаря, че пътят им е на юг. Тогава по команда на болюкбашията, заптиите залягат зад каменния перваз на моста и дават мощен залп по четниците. Не улучват никого. Войводата предупреждава насъбралите се българи да се оттеглят, с първия зал четниците убиват едно заптие и раняват второ. При втория залп турците убиват случайни българи от тълпата наоколо. Ранени са знаменосецът Йорго Бояджиев и Стоян Мустаков. Капитан дядо Никола се качва на коня си и призовава четниците да го последват и тогава Христо Дюстабанов публично обещава парично възнаграждение на онези, коит тръгнат да гонят и спрат четниците.
В този момент заптиите се спускат върху ранените въстаници, Йорго Бояджиев успява да стреля и убива едно заптие, веднага след това е съсечен. Някои преследвачи хващат четници, най-много следящи обаче тръгват след войводата. Капитана тръгва на юг, вероятно конят му е ранен, защото бързо го настигат край Пройновски дол.Тепавичарят Иван Тотев упреква преследвачите, тръгнали след войводата. Начо Евтимов обаче продължава след Капитана и се прицелва в него.
Никола Филиповски е сразен от това действие и се провиква, та да го чуят близо намиращите се жътвари. Посрамен, Начо си тръгва.
Капитана успява да се измъкне, пристига в Драганчетата изморен и разстроен от неуспеха.
Заедно с Петко Бумбала заспиват изморени и вместо да тръгнат при залеза на Зорницата, те се успиват до утрото. Тръгват към Трявна и стигат колибите Дончевци, където се разделят. Капитан дядо Никола тръгва с надеждата, че приятели ще го укрият. Отива при Дончо Стоянов–Казака от Дончевци, който изпраща жена си в Трявна да купи провизии за Капитана и да намери верни хора да опазят войводата. Чорбаджиите в Трявна се правят, че не познават Капитана.
Намира се верен съзаклятник – Георги Радков, който отива при войводата и му занася провизиите. Капитана е зад една къща, унесен в дрямка. Скача, грабва пушката, но чува познат глас. Обсъждат възможности за бягство, но през това време Кънчо Генков намира първия чорбаджия на Трявна Велчо Цанев, който му разказва къде е войводата. Двамата преценяват, че ако турците заловят Капитана жив, той може да ги издаде. Велчо Цанев решава и намира в конака Исин чауш и му казва всичко. Той нарежда веднага да иде в Дончевци и да донесе главата на Никола Филиповски. Това става много бързо на 2 август 1856 година.
Войводата е сам, унесен отново в сън след многото негативни емоции и провала на подготвяното две години въстание. Заптиите заобикалят къщата и се прицелват в него, той не ги чува.
Заптиите изпълняват заръката на Велчо и заповедта на Исин чауш. Вместо да го залвят, го убиват и му отсичат главата, която занасят в конска торба в Трявна. Кметът е в колиби Черновръх и заптиите занасят главата там. Кметът ги наругава, че Капитана не е заловен жив, защото е по-ценен. Главата на войводата тогава е върната обратно. За тази си прибързаност Исин чауш прекарва три години в затвора, а селяните погребват Капитан дядо Никола в гробищата на Дончевци.
Знаят се виновните за гибелта на Кипатана, забогатели през Кримската война те продават Войводата, за да скрепят дружбата с поробителя и да опазят богатството си. Съдействат да бъде убит и да не бъде проблем за мирното им съжителство. Използвам тази дума неслучайно, днес се опитват да я налагат може би точно такива хора, забогатели по алтернативни начини и търсещи комфорт пред господарите си.
Четниците на Капитан дядо Никола са: Никола Филиповски Ради Колесов Иван Слабаков Иван Търновски Илия Пеев Йорго Бояджиев Йорго Николов Никола Шутилов Петър Манолов Семко Суровичкин Свещеник Стоян Брусев Стоян Камбуров Стоян Мустаков Христо Топалов Бойчо Петров Маньо Цанев
Вечна памет на Капитана и неговата чета! Да помним винаги битката от 1 август, станала в района на Шиваров мост и да поглеждаме към двата паметника с уважение!