Велико Търново Колю Фичето Стефан Стамболов Васил Карагьозов Венета Ботева
Колю Фичето, Ангел Попов, Васил Карагьозов, Стефан Стамболов, Моско Москов, Александър Добринов, Михаил Кефалов, Михаил Сарафов, Никола Хаджиславчев, Борис Денев, Васил Берон, Венета Рашева – Ботева, Виктория Винарова, Георги Манев, Евгения Кисимова, Патриарх Евтимий, Йордан Йорданов – Инджето, Никола Златарски, Панайот Ангелов, Хаджи Николи и други оживяват с Deep Nostalgia™
След изключителните успехи, които пожъна публикацията “Историческите личности на Габрово оживяват”, реших да визуализирам и бележити българи свързани с културната и историческа столица на България – Велико Търново.
Deep Nostalgia, е услуга от генеалогичния сайт MyHeritage, която съживява с анимация стари семейни снимки. Тя стана популярна в социалните мрежи в поредния пример как манипулирането на снимки и литографии, базирано на изкуствен интелект (AI), става все по-известно.
Публикувана през февруари, системата използва AI техника, която наричаме “дълбоко обучение”, за автоматично анимиране на лица в снимки.
Моско Москов Груев, български писател, педагог, преводач, културен деец, е роден на 12.09.1862 г. в град Лясковец в семейство на градинари. Основно образование получава в родния си град, а през 1882 г. завършва семинария в Петропавловския манастир до Лясковец. Учи в семинария в Одеса до 1885 г. Учител в родния си град (1885-1886). Следва литература и социални науки в Женева (1886-1890). През 1890 г. е учител в мъжката гимназия в Русе, от 1892 г. се установява във Велико Търново, където най-напред е учител в Мъжката гимназия „Св. Кирил”, а по-късно е директор на Девическата гимназия „Митрополит Климент”.
Директор на новооснованата Народна библиотека в града (1921-1933). Възобновява археологическото дружество и музея в Търново. Сътрудничи на периодичния печат – сп. „Труд” (В. Търново), „Българска сбирка”, „Илюстрация светлина”, „Църковен вестник” (В. Търново), „Велико-Търновски общински вестник” и др. Автор на повести, исторически записки, разкази, стихотворения (предимно за деца), поеми, драми – всички с родолюбива тематика; литературно-критически и литературно-исторически съчинения; изследвания и публикации в областта на историята, археологията, фолклора и социалния живот.
Псевдоним: М. Велинов. Негови стихове са превеждани на руски, а разкази – на немски. Умира на 12.02.1947 г. във Велико Търново.
____________________________________________________________________________________________
Александър Христов Добринов е български художник-карикатурист, известен с работата си в областта на портретния шарж. В своето творчество Добринов отразява стотици лица на културния живот в България и чужбина.
Александър Добринов е роден на 29 август 1898 г. в Търново в семейството на Донка и Христо Добринови. Той е петото от общо шест деца в семейството, майка му е потомка на известен тревненски зографски род, баща му е бил гостилничар в Търново. В спомените на Христо Добринов, съхранявани в архива на семейтвото на художника, е отбелязано, че Добринов се проявява в рисуването още от шестата си година, преди да тръгне на училище. Неговите ранни творби бащата закача в гостилницата си, където сред гостите присъстват Стоян Михайловски, Цанко Бакалов-Церковски, Петко Ю. Тодоров и други видни личности от града.
През 1915 г. Александър Добринов, заедно с баща си, заминава за София и неуспешно кандидатства за прием в Рисувалното училище. Приет е през следващата 1916 г. при проф. Цено Тодоров и проф. Стефан Иванов, преподават му също Марин Василев, Харалампи Тачев, Симеон Велков, Антон Митов. Обучението на Добринов е прекъснато от скорошна мобилизация – изпратен е на фронта в Македония до края на Първата световна война.
____________________________________________________________________________________________
Васил Николов Карагьозов (14 юни 1856 – 31 март 1938), известен в последните си години като схимонах Вениамин, e български фабрикант, политик (народен представител), почетен вицеконсул на Германия в Габрово, учител, схимонах в Зографския манастир, изтъкнат общественик и дарител.
Васил Карагьозов е роден на 14 юни 1856 г. във Велико Търново, в семейството на Николи Карагьозов и Венета Василева. Племенник е на фабриканта Стефан Карагьозов, Димитър Карагьозов, юриста Ангел Карагьозов. Кръщелник е на търговеца х. Николи Минчоолу. Учи в родния си град, научава гръцки и турски език. На 15-годишна възраст семейството му го изпраща да получи светско образование в Западна Европа. Учи в престижни училища – политехникум (Politechnicum) и техническо висше училище (Technische Hochschule). Научава се да свири на пиано и цигулка, да рисува, да пее в хор, немски, френски, английски и италиански езици. Запознава се с принц Фердинанд, който години по-късно ще стане Фердинанд I.
____________________________________________________________________________________________
Михаил Кефалов – един от първите благодетели на Велико Търново.
Роден е в Тетевен през 1810 или 1812г. Възпитаник е на руско висше училище и дълги години е губернски секретар в Одеска губерния. Високото служебно положение, завидното му материално състояние и родолюбивото му сьрце го карат да завещае имотите си за сьздаване освен на училище в родния Тетевен, но и на болница и училище във Велико Търново, тъй като, според него това е един голям град, многолюден, разположен в средата на държавата, с по-разумни и учени кора и най-вече е старата столица на България. 5 януари 1865г. “Во имя Отца и Сина и Святаго дyxa! Къмго пресвещеният Митрополит на ГолямотоТърново в Болгария, къмто тамошните почтени народни сгарци и къдего сичкият Български народ.
Благодарение на инициативата на Минаил Кефалов и други родолюбиви българи във Велико Търново през 1867г. е сьздадена Великотьрновската болница, а през 1880г. мъжката гимназия “Св. Кирил” Посветил живота си на върховния идеал – преуспяването на Отечеството.
____________________________________________________________________________________________
Михаил Константинов Сарафов е български революционер, политик, просветен деец и дипломат. Член е на няколко правителства като представител на Либералната, а по-късно на Прогресивнолибералната партия – като просветен (1880 – 1881), финансов (1884, 1902 – 1903) и вътрешен министър (1901 – 1902). Михаил Сарафов е роден на 26 февруари (14 февруари стар стил) 1854 г. в Търново. Брат е на генерал Иван Сарафов и доктор Георги Сарафов. Първоначално учи в родния си град, а през 1875 г. завършва гимназия в Загреб. След това участва в работата на Българския революционен централен комитет в Букурещ и в ръководството на революционния комитет в Търново, където е учител през 1875-1876 г. Арестуван е за кратко, след което напуска страната и следва в университетите в Загреб, Мюнхен и Париж.
След завръщането си в България Михаил Сарафов е министър на народното просвещение в правителството на Петко Каравелов (1880 – 1881). При преврата на 27 април 1881 година е назначен и в новото правителство на Казимир Ернрот, но той веднага се отказва от поста, заявявайки, че назначаването на новия кабинет е незаконно и че е нередно той да се оглавява от чужд поданик.
По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) оглавява новосъздаденото Статистическо бюро при Министерството на финансите, като на тази длъжност организира първото преброяване на населението в България. През 1884 г. е министър на финансите в правителството на Драган Цанков. През същата година става действителен член на Българското книжовно дружество (БКД), по-късно преобразувано в Българска академия на науките.
От 1893 до 1896 г. Сарафов е директор на Солунската българска мъжка гимназия, а от 1895 до 1896 г. – на Солунската българска девическа гимназия. След връщането си в София е заместник-директор на Осигурителното дружество „Балкан“ (1897 – 1900) и ковчежник на БКД (1898 – 1904). Участва като министър на вътрешните работи в коалиционното правителство на Петко Каравелов (1901) и като министър на финансите в 3-те самостоятелни прогресистки правителства на Стоян Данев.
През следващите години Михаил Сарафов заема дипломатически длъжности. Той е дипломатически представител на България във Виена (1904 – 1909) и Истанбул (1909 – 1913) и представител на външното министерство в Солун по време на Балканските войни (1913). Участва и в българската делегация за подписването на Ньойския договор през 1919 г.
Сарафов (в центъра, №1) с учители от Солунската девическа гимназия
Михаил Сарафов умира в София на 13 декември 1924 година.
Синът му Константин Сарафов също е дипломат.
____________________________________________________________________________________________
Никола Хаджиславчев е български предприемач и фабрикант, съосновател и впоследствие собственик на пивоварната фабрика Братя Хаджиславчеви и сие във Велико Търново.
Никола Хаджиславчев е роден на 13 декември 1853 г. в Търново, където учи във взаимното и класно училище. Възпитаник е на реномирания Роберт колеж в Цариград. През периода 1872 – 1874 г. постъпва като доброволец в 58-и Одески пехотен полк. Участва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.) като доброволец в редиците на 9-а Търновска дружина.
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва неговия първи випуск и е произведен в чин поручик. Като военен служи в Шуменския гарнизон в продължение на три години, първоначално в 19-а Шуменска дружина, а след това в 3-та конна сотня.
По това време търговската дейност на неговия баща Славчо Хаджиславчев се развива много успешно и по негово настояване Никола Хаджиславчев напуска армията за да помага на баща си. Избухва Сръбско-българската война през 1885 г. и той като офицер от запаса е мобилизиран. Участва в сраженията за защитата на Видин. По време на Балканските войни 1912 – 1913 г. като запасен офицер отново е в редиците на 17-и пехотен Доростолски полк.
Най-ползотворният период от живота му е свързан с основаването през 1892 г. на най-голямата парна пивоварна фабрика в Търново.
През 1891 г. синовете на Хаджи Славчо Паскалев – Михаил, Никола и Константин Хаджиславчеви в съдружие с Иван Халачев закупуват място и започват строежа на пивоварна фабрика във Велико търново. Построени са основните сгради – за варенето на бира и приготвянето на малц, за охлаждане на бирата, и ледница. Фабриката е оборудвана с чешки и германски машини и съоръжения.
През 1892 г. пивоварната „Братя Хаджиславчеви и сие“ влиза в експлоатация. Тя е най-голямото и най-добре оборудвано пивоварно предприятие в района. В първите години след откриването и във фабриката работят 28 души – германски и чешки майстори-пивовари и общи работници от града. През 1895 г. пивоварната произвежда 348 000 литра бира, през 1896 г. – 211 500 литра, през 1897 г. – 105 300 литра, през първото полугодие на 1898 г. – 180 500 литра. На 6 юли 1898 г. във фабриката е регистрирана и в търговския регистър като Пивоварна фабрика “Братя Хаджиславчеви и сие”
____________________________________________________________________________________________
Никола Иванов Фичев, известен като Кольо Фичето и наричан Уста̀ Колю Фичето (през турското „уста“ от арабското „устаз“ – майстор, учител, професор), е български възрожденски строител, архитект и скулптор.
Роден е в град Дряново през 1800 г. Останал сирак без баща на 3 г., едва 10-годишен започва да учи занаят при тревненските майстори дюлгери. На 17-годишна възраст се учи при майстори от западнобългарската строителна школа от град Корча как се дяла камъкът, а след това усвоява строежа на църкви, камбанарии и мостове от брациговските майстори. Още млад, 23-годишен, той е вече калфа, а на 36 г. е общопризнат за майстор от целия дюлгерски еснаф.
Знаел е отлично турски език, говорил е добре гръцки и румънски език.
Почива през 1881 г. в Търново, където днес в парк „Дружба“ се намира гробът му. Оригиналният кръст е в окръжния исторически музей „Конака“. Българският генерал Иван Фичев е негов внук.
Името на Никола Фичев носи морският нос Колю Фичето в Антарктика.
Ликът му е изобразен на банкнотата от 2000 лева (емисия 1996 година, в обращение до 1999 г.).
Обекти на Колю Фичето:
Беленски мост над река Янтра край град Бяла (1865 – 1867)
Църква „Света Троица“ в Свищов (1867)
Камбанарията в Пчелище
Мост над р. Росица, Севлиево
Мост над Дряновската река, Дряново
Църквата „Св. Никола“, Дряново (1849 – 1851)
Църква „Св. Преображение Господне“, Преображенски манастир край В. Търново
Църква „Св. пророк Илия“, Плаковски манастир
Църква „Св. Никола“, Горна Оряховица
Църква „Св. Димитър“ в Килифаревски манастир (1840 – 1841/2)
Чешма в двора на Соколски манастир, до Етъра край Габрово
Икономова къща, Дряново
Църква „Св. св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“), В. Търново
Църква „Св. Никола“, В. Търново
Църква „Св. Богородица“, В. Търново
Къщата с маймунката на Никола Коюв, В. Търново
Сградата (изгоряла и възстановена) на бившия конак, Велико Търново сега музей „Народно събрание“.
Църква „Св. Марина“, В. Търново
Църква „Св. Димитър“, Лясковец
Църква „Св. Богородица“, с. Присово
Ханът на хаджи Николи Минчоолу, В. Търново
Фабриката за коприна на Стефан Карагьозов, В. Търново
Църква „Света Троица“ в Патриаршеския манастир край В. Търново (от 1847 до 1913 г.)
Покритият мост в Ловеч над река Осъм (1872 – 1874, оригинален до 1925 г.)
Църква „Св. св. Константин и Елена“, В. Търново
Църква „Св. Спас“, В. Търново
____________________________________________________________________________________________
Борис Денев Чоканов е български художник, предимно пейзажист, но и автор на портрети и фигурални композиции.
Роден е през 1883 г. в Търново. Учител в с. Иванча, Великотърновско (1902 – 1910). Изявява се като самоук художник през 1909 г. с първата си самостоятелна изложба. През 1909 – 1914 г. специализира живопис в Мюнхен при проф. Лео фон Льофтц, Карл фон Маар и Анджело Янк. Доброволец в Балканската война. Художник при Министерство на войната (1914 – 1929).
През 1920-те години работи известно време в Италия.
Бил е учител в Първа мъжка гимназия в София, а от 1931 г. се отдава на свободна практика.
Членува активно в дружеството „Родно изкуство“ и участва в организирането на няколко наши изложби в чужбина, включително в качеството на комисар на българския павилион на Венецианското биенале през 1942 г.
След Деветосептемврийския преврат на 1 ноември Борис Денев е арестуван от новата власт и заявява:
„Лежах в турски затвор, трябва ли да лежа и в български?“
След пет месеца в Софийския затвор и пет месеца в Дупнишкия лагер е освободен, без да бъде съден. Изключен е от СБХ. През 1956 г. Борис Денев е възстановен в СБХ, през 1967 г. е напълно реабилитиран и удостоен със званието „Заслужил художник“, но едва през 1980-те години СБХ организира негова изложба.
____________________________________________________________________________________________
Васил Хаджистоянов Берон е български лекар, просветен деец и археолог, редовен член на Българското книжовно дружество. Той е дългогодишен директор на Болградската гимназия и поставя началото на археологическите разкопки в Търново.
Васил Берон е баща на дерматолога Богомил Берон (1866 – 1936).
Васил Берон е роден през 1824 година в Котел в семейството на Стоян Хаджибончев, собственик и търговец на добитък. Майка му, Жейна, е сестра на просветния деец Петър Берон.
По време на Кримската война (1853 – 1856) е лекар доброволец в Руската армия. Установява се в Търново като лекар през 1856 г. и се захваща със завидно усърдие да изучава миналото на града. От 1862 до 1868 г. е учител и директор на Българската гимназия в Болград, а през 1868 – 1872 г. е градски лекар в Болград. В периода 1872 – 1900 г. е председател на Църковната община и управител на училищата в Търново.
След Освобождението издава книгата „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г., в която намират място всички негови изследвания. През 1879 г. е окръжен управител на Търново. Основател е на Археологическото дружество в Търново.
Умира на 24 септември 1909 г.
____________________________________________________________________________________________
Ангел Попов е роден е на 8.ІІ.1835г. във Велико Търново, в семейството на свещеник. Образованието си получава в родния град, като учи в училището при църквата “Св. Никола”. След това баща му го изпраща да усвоява занаят при един търновски терзия.
След завършване на училището, с капитал от 4000 гроша, които баща му дава, той става търговец на терзийска и абаджийска стока. През 1859г. се оженва за Мария Смилова.
След две години, през 1861г., започва търговия с бубено семе, изкупувано от италианската фирма “Адолф Нотари”, поради което пет години живее в Италия.
През 1865г. с натрупания капитал той построява в Килифарево фабрика за книжни произведения: хартия за писане, амбалажна и мукава.
Случайност му дава идея да уреди фабрика за бели брашна. Разширява производството си до степен такава, че изнася бяло брашно даже и за Румъния.
Известният индустриалец Ангел Попов участва и в обществения живот на града, в борбите за църковна и национална независимост. След Освобождението през 1892г. е избран за народен представител. През 1908г. Ангел Попов и съпругата му Мария Попова правят завещание в полза на Великотърновската градска община.
Ангел Попов умира на 24.01.1920 година.
____________________________________________________________________________________________
Стефан Николов Стамболов е бележит български държавник и революционер, както и журналист и поет.
Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия.
През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството му.
Критикуван заради диктаторските си методи, той е сред основоположниците на икономическия и културния подем на България в десетилетията до Балканските войни.
____________________________________________________________________________________________
Венета Ботева (по рождение Венета Стоянова Минчева Визирева) е съпругата на видния български поет и революционер Христо Ботев.
Родена е във Велико Търново. Няма документално съхранени източници за точната ѝ рождена дата, но по косвени данни за година на раждането ѝ се счита 1847 г. На 17 г. е омъжена за търновския сарафин Дончо Петров, а през 1865 г. се ражда синът им Димитър. През 1868 г. Венета разтрогва брака и напуска мъжа си Дончо заради неговото лошо отношение към нея. Заедно с 3-годишния си син тя заминава за Букурещ при вуйчо си митрополит Пиларет Рашев.
В мемоарите на нейната внучка обаче се казва, че тя не се е развеждала никога със съпруга си, а Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботев“ от 1888 г. е написал тази версия. Венета и Христо Ботев се запознават през 1874 г. в Букурещ. Там Ботев е назначен за учител в българското училище, където учи Димитър – синът на Венета. През юли 1875 г. Венета и Христо Ботев сключват граждански брак. На 13 април 1876 г. се ражда дъщеря им Иванка.
Почива от мозъчен удар в родния си град на 27 февруари 1919 г., там е погребана край гроба на дъщеря им Иванка.
____________________________________________________________________________________________
Виктория Ангелова-Винарова е третата жена архитект в България (след Маркова и Досева).
Виктория Ангелова е родена в Търново на 20 ноември 1902 г. Нейните корени водят към известния род Златарски. Неин прадядо е известният търновски учител и общественик Никола Златарски (1823 – 1875), чиито деца са:
Александър Златарски (1851 – 1926) – подуправител на Върховната сметна палата;
проф. Георги Златарски (1854 – 1909) – геолог и палеонтолог;
ген. Стефан Златарски (1860 – 1912) – генерал-майор от артилерията (1907), служил в Генералния щаб на Русия;
проф. Васил Златарски (1866 – 1935) – историк и археолог;
Виктория Златарска-Петрова.
Виктория Ангелова е внучка на Виктория Златарска-Петрова. Неин баща е Васил Ангелов – известен търновски търговец, учил в Англия, дългогодишен член на настоятелството на читалище „Надежда“.
През 1933 г. Виктория се омъжва за арх. Борис Винаров, син на ген. Върбан Винаров – флигеладютант на цар Фердинанд I – и брат на художничката Бистра Винарова – съпруга на известния публицист и дипломат Симеон Радев.
Виктория Ангелова-Винарова умира на 27 декември 1947 г. вероятно заради непълноценно възстановяване от тежка бронхопневмония. Със съпруга си, който умира от рак 3 мес. по-късно, не оставят деца.
Виктория Ангелова се занимава с рисуване от детска възраст. След като завършва гимназия, учи 2 семестъра във Висшето техническо училище във Виена, но по материални съображения се дипломира в Дрезден през 1925 г.
____________________________________________________________________________________________
Георги Иванов Манев е виден български физик, професор, първият университетски преподавател по теоретична физика в България. Завършва Физико-математическия факултет на Софийския университет (1905)[2], работи като учител по физика и математика в Търновската мъжка гимназия и специализира теоретична физика в Тулуза, Франция (1913 – 1914).
Във Физико-математическия факултет на Софийския университет е избран за асистент по физика през 1919. Спечелва конкурса за доцент по математическа физика през 1921 година, а от 1925 е извънреден професор по теоретична физика. Избран е за ръководител на катедрата по теоретична физика през 1935 година.
Бил е декан на Физико-математическия факултет (1926 – 1927 и 1930 – 1931), ректор на Софийския университет (1936 – 1937) и министър на народното просвещение през 1938 година.
Написал е първия български университетски учебник по теоретична физика „Увод в теоретичната физика“ I и II част (1938 – 1940) и „Увод във векторното смятане“ (1934). Има над 30 научни публикации, половината от които са отпечатани във френски, немски и английски научни списания, а останалите са отпечатани на български език в Годишника на Софийския университет.
____________________________________________________________________________________________
Евгения Кисимова е изтъкната търновска общественичка, дарителка, основател на благотворителните организации Женска община и Дружество „Милосърдие“.
Евгения Кисимова е родена в Търново през 1831 година. Получава образование в девическото училище. Голямо значение за формиране на нейния характер оказва нейният баща хаджи Георги Кисимов. Той е сред първомайсторите на абаджийския еснаф, виден търговец с известни политически пристрастия и личен дял в публичния живот на Търново.
Братът Пандели Кисимов своевременно се налага сред търновския елит като търговец и с ангажираността си с книжнина, просветно дело и гражданските борби. Сестрата Мария се жени за д-р Васил Берон. Евгения Кисимова става съпруга на богатия търговец хаджи Димитър Владов.
Още съвсем млада Евгения се проявява като модерна жена, която е едновременно интелектуалка, води светски живот, участва и подема инициативи, поддържа приятелски отношения с най-изтъкнатите личности по онова време – д-р Албърт Лонг, Огюст Дозон, румънската княгиня Елисавета (Силва Мара), Васил Чолаков, Петко Горбанов, Петко Славейков, Захари Княжески, Стоян Робовски и други.
____________________________________________________________________________________________
Св. Евтимий Търновски е виден български средновековен духовник, книжовник, патриарх на България, последен предстоятел на църквата на Второто българско царство. Той е авторитетна фигура в православния свят, обявен за светец.
Повечето сведения за живота му са от текстове на негови ученици и последователи, които го представят в благоприятна светлина. Основен сред тях е „Похвално слово за Евтимий“ на Григорий Цамблак.
През пролетта на 1393 г. султан Баязид I стоварва огромна войска пред Търново и го подлага на продължителна обсада. Григорий Цамблак разказва в „Похвално слово за Евтимий“: „варварският цар…ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи.“ Иван Шишман не е в града и патриарх Евтимий ръководи защитата му.
Смята се, че градът издържа тримесечна обсада. На 17 юли 1393 г. турците превземат столицата с щурм.
Видинският митрополит Йоасаф Бдински, съвременник на това събитие, дава следната характеристика за него: „Стана велико агарянско нашествие и се извърши пълно разорение на този град с околностите му“. Според Григорий Цамблак църквите са превърнати в джамии, а свещениците са изгонени и заместени с „учители на безсрамието“.
110 видни търновски граждани и боляри са убити, но патриарх Евтимий е помилван и изпратен на заточение в областта Македония (днешна Тракия), вероятно в Бачковския манастир. Предполага се, че е починал там през 1402 – 1404 г. От това време Търновската патриаршия престава да съществува, българската църква губи независимостта си и е подчинена от Константинополската патриаршия.
Патриарх Евтимий е канонизиран за светец и паметта му се почита в един и същи ден с паметта на свети Евтимий Велики – 20 януари.
____________________________________________________________________________________________
Иларион Макариополски, роден като Стоян Стоянов Михайловски, е български православен духовник, макариополски епископ на Цариградската патриаршия, водач на черковно-националната борба.
Родът на Иларион Макариополски има грузински произход. Негов прапрапрадядо е Андроник от Имеретия, който се занимава с търговия в Кайсери, Мала Азия през 1780-те години. Като интендант на османската армия стига до Виена и на връщане се заселва в Балчик, а оттам преминава в Горна Оряховица.
Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски
Иларион Макариополски е роден като Стоян Стоянов Михайловски в гр. Елена през 1812 г. Брат е на книжовника и общественик Никола Михайловски.
Получава високо за времето си образование. Първо учи в родния си град (сред учителите му е видният борец за църковна независимост Андрей Робовски), а по-късно е пратен в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков.
По-късно учи 3 години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество.
____________________________________________________________________________________________
Йордан Недев Йорданов, с прозвище Инджето, е четник в четата на Стефан Караджа и в Ботевата чета. Прозвището си Инджето дължи на Георги Раковски.
През 1865 г. взима участие в чета на Стефан Караджа. По подозрение в четническа дейност е заловен при с. Горна Липница и е осъден на 8 мес. затвор. По време на престоя си в Търновския затвор през 1868 г. е единственият свидетел на последните дни на войводата Стефан Караджа.
Заедно с брат си Петър Недев Йорданов взима участие в четата на Христо Ботев през май 1876 г. При завземането на Радецки заради техническите си познания стои до машиниста и помага за правилното акостиране на кораба.
Йордан Недев поддържа връзката с Врачанския революционен комитет, организиран при пристигането на Ботевата чета. Ранен е в битка с черкезите. Спасява се и стига до Берковица, но там е заловен и е осъден на доживотен затвор.
След Освобождението Йордан Недев-Инджето не се стреми към политическа кариера. Взема участие в Сръбско-българската война през 1885 г., като организира доброволческа чета под името „Втора Ботева чета“ и участва като неин войвода в боевете със сръбските войски.
Записан е в българския алманах през 1893 г. и към името му е прибавено „инженер“.
Притежавал е баня в Търново. Умира на 29 май 1918 г.
____________________________________________________________________________________________
Никола Попвасилев Златарски (Златарчето) е български учител и обществен деятел от периода на Възраждането, участник в борбата за независима българска църква.
Никола Златарски е роден през 1823 г. в Златарица, в семейството на поп Васил (ум. 1848). Учи в елино-българското училище на Иван Симеонов към църквата „Св. Богородица“ в Търново, а през 1843 г. учи взаимоучителната метода при Цвятко Недев в Габрово и става учител в първото българско взаимоучително училище в Търново, към църквата „Свети Никола“, заедно с Петър (Пеню) Давидов от Лясковец. След преобразуването на училището в класно през 1856 г. продължава да преподава в него докъм 1867 г.
Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други фигури от Възраждането.
Бил е псалт в църквата „Свети Никола“ от края на 1830-те до 1873 г. и е съставил сборник от вечерни молитви, напечатани в Букурещ през 1862 г. През есента на 1849 г. е поканен за псалт в току-що създадената българска църква в Цариград, но отказва по семейни причини. От 1858 г. до началото на 70-те години на века е секретар на търновската градска община, а от 1859 г. – и на постоянния съвет при митрополията.
Има голям личен принос за прогонването на гръцкия владика Неофит през 1858 г. и недопускането на неговия заместник Григорий след 1861 г. През периода 1867 – 1872, когато търновската митрополия е без титуляр, Златарски стои начело на гражданската епитропия, поела в ръцете си гражданските функции на митрополията. Успоредно с това, в годините 1859 – 1867 е и секретар на градската община в Търново.
По време на Първия църковно-народен събор в 1871 година е част от дейците на консервативната Търновска група, които се опитват да наложат за екзарх на новоосноваващата се Българска екзархия Иларион Макариополски, дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии.
Води активна кореспонденция с български възрожденски деятели в Цариград и из цялата страна, особено ценни са писмата, разменени през 1857 – 8 г. с Петко Р. Славейков. През 1862 г. Никола Златарски поръчва на живописеца Николай Павлович портрети на себе си и на съпругата си Анастасия – най-ранните познати светски портрети от Павлович.
____________________________________________________________________________________________
Панайот Ангелов Ангелов е български офицер, бивш кмет на Русе. Роден през 1859 г. в Търново, в заможно търговско семейство. Първоначално образование придобива в родния си град. По-късно завършва Робърт колеж в Цариград. След завръщането си в България през 1878 г. се посвещава на военна кариера и достига до чин полковник. Служи в Русчукска №23 пеша дружина като командир на сапьорската рота. През 1885 г. е командирован в управлението на галваническата част в Санкт Петербург и на минната рота в Кронщат.
В края на 1885 г. става командир на портовата рота в Русе и завеждащ минното дело в Дунавската флотилия. През 1886 г. е назначен за началник на Дунавската флотилия и морската част, а през 1887 г. – за командир на кораба „Александър I“. На 15 февруари 1900 г. напуска армията по здравословни причини и се включва активно в обществено-политическия живот на Русе. След кметуването си П. Ангелов е отново временно началник на флота, а по време на войните е командир на Втори пехотен искърски полк. Умира във Виена на 7 март 1919 г.
Тленните му останки са пренесени от Виена и погребани с почести в Русе на 8 юни 1926 г. Приживе той прави дарения от 1 млн. лв. за благотворителни цели.
____________________________________________________________________________________________
Хаджи Николи Хаджидимов Минчоолу е изтъкнат търговец, активен борец за независима българска църква.
Хаджи Николи произхожда от стара търновска фамилия. Роден на 17 февруари 1826 г. в семейството на хаджи Димо Кожухаря – търговец на кожи. Той е един от дарителите на града и името му фигурира в спомоществователните списъци.
Неговата сестра Анастасия Хаджидимова /починала през октомври 1860/ става съпруга на видния търговец Павли х. Иванов. от брака се ражда Димитър х. Павли Иванов, основател на търновското Народно читалище „Надежда“.
Благодарение на своя заможен баща, малкият Николи успява да получи солидно за времето си образование. Един от неговите преподаватели е поп Евтим, който е върл противник на гърците и успява да насади своята омраза към гръцките владици у младежа. Хаджи Николи става ревностен родолюбец и отявлен враг на гърцизма.
Хаджи Николи наследява занаята на своя баща – занимава се с търговия на кожи. Голямото търсене на кожи по онова време и успешно сключените сделки го превръщат в един от най-богатите търновски търговци и влиятелни хора в града. Поради тази причина му е дадена титлата „капу-некия“. Ползвал се с влияние и пред турските власти.
Хаджи Николи се сдружава с търговеца Евстати Салвели. Фирмата им разкрила търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Цариград, Одеса. След изгонването му по настояване на гръцкия митрополит Неофит от Търново през 1857 г. той създава нова търговска фирма в Цариград заедно с русенеца Костаки Маринович и шуменеца Петър Николаев.
Съпругата на х. Николи х. Пенка е дъщеря на х. Минчо Хаджицачев, търговец, откупвач на данъци (ушур), бегликчия и дарител на българското класно училище към църквата „Св. Никола“ в Търново. Убит от турци, на които отказва съдружие при откупването на данъците, хаджи Минчо е възпят в песни из цяла България („Търновска песен“ или „Хаджиминчовата песен“).
Кум на семейството е Никола Златарски. От брака се раждат 6 деца, но всичките измират още съвсем малки. Накрая и съпругата Пенка почива.
Втори брак х. Николи сключва през 1862 г. с Мария, дъщерята на Пенчо Тревналията. Имат две деца – дъщеря Бонка и син Христо, които доживяват до Освобождението. Мария заболява от холера и умира през 1865 г.
Трети брак х. Николи сключва в зряла възраст. През 1874 г. става съпруг на Катинка, дъщеря на търновеца Янко Минчов Беленски. Двете им деца – дъщеря – Мария, по мъж Хараламбиева и син – бъдещият д-р Иван Николиев.
Използвани източници:
Уикипедия
Община Велико Търново
Регионален исторически музей Велико Търново