ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА
Образът на гордата българка оживя край Харманли
Здравейте отново, приятели!
Днес започвам разказа си за двата последователни снимачни дни, в които заедно с новия ми фолклорен модел Лора Колева се разходихме из Хасковския регион и наред с кадрите при местните забележителности, създадохме няколко нови тематични картини, посветени на бита на българката. Бързам да ви представя вълнуващия с посланията си „Изворът на Белоногата“ – сюжет 16 от третата част на Национален проект „Аз съм Българка!“.
Този път маршрутът на проекта се насочи на югоизток по картата на България, там, където Тракия среща Източните Родопи. В Харманли ме посрещна Лора – една от финалистките във втория кастинг за фолклорни модели на авторския ми проект. Усмихната и енергична, Лора спечели уважението ми с разностранната си родолюбива дейност.
Млада и ентусиазирана пазителка на местната история и традиции, колекционер на предмети от старинния ни бит и автентични народни носии, тя е истинска Българка с главна буква! Организирана и последователна личност, закърмена с българското и поддържаща традициите ни живи, за мен Лора бе находка и истински подарък при реализирането на тези може би най-сърцати снимки.
Признавам си, към момента не познавах в пълнота този край, но моята днешна героиня на място ми помогна да науча доста за него и да се ориентирам добре какви да са акцентите в новите картини от проекта..
Първият обект, който избрахме да покажем, бе Гърбавият мост в Харманли – внушително пътно съоръжение, свидетел на много история и случки. Построен през 1585 година в годините на робството, той е образец на османското строително изкуство – каменен, сводест и добре павиран, с поставен специален надпис на старотурски с превод на български.
Дълъг 109 метра и широк 6, Гърбавият мост е изграден, за да улеснява в миналото керваните със стока, преминаващи през градчето, възникнало на важния търговски път от Европа в Истанбул. Мостът е свързвал двата бряга на река Харманлийска, чието корито днес е отклонено встрани заради така и неосъществения проект отпреди много години, който е планирал създаването под моста на езеро с лодки като зона за градски отдих.
Останал един от символите на Харманли, днес той има сериозна нужда от реконструкция и консервация. Надявам се те да се случат скоро, защото става дума за внушителен свидетел на историята по тези места, който на всяка цена трябва да бъде опазен. С Лора прекарахме около час в интензивни снимки край моста, радвайки се на приятно и благосклонно към работата ни време.
Както вече споменах, новият ми фолклорен модел е лична местна мома, навлязла сериозно в темата за автентичните носии. Тя прецизно бе избрала костюмите, в които да се премени за снимките. За този сюжет Лора облече тракийска носия от Харманлийско, състояща се от червена аладжа́ (дълъг до глезените сукман от вълнен плат на райета с дълги ръкави), памучна риза, сребърни па́фти на ръчно везания колан, везана престилка с флорални мотиви, бели памучни чорапи, кожени цървули, украсен с мъниста тестеме́л – тъканата кърпа(дълъг шал) за глава, допълнена с пендари и цветя.
Със засиялата в прекрасната автентична дреха Лора скоро се озовахме на следващата ни локация за снимки – Изворът на Белоногата. Място реално и станало паметно след като едноименната поема на Петко Р. Славейков стига до читателите още в далечната 1873 година. Днес Изворът на Белоногата може би е най-известната забележителност на Харманли. Намира се южно от града, на пътя за Свиленград.
Край него е обособен малък парк с каменен паметник на героинята от поемата – красивата българска мома Гергана. Вече век и половина изворът и свързаното с него предание, възпято от народния поет, заедно с името Гергана за българина са обединен символ на всичко духовно и истинско, което е гордата Българка от годините на робство до днес. Истина и мистика се преплитат в историята на това прочуло се място, което почти всеки българин помни и свързва с една вярна и уви, прекършена любов.
Под погледа на много туристи и пред очите на изваяната от камък Гергана успяхме да съчетаем по най-подходящ начин извора, водата и Лора. Вярвам, че се получиха силни и емоционални кадри, които да покажат защо Петко Славейков така силно се е развълнувал и вдъхновил от легендата за хубостта на местната девойка.
Водата помни и много може да разказва. Запитвали ли сте се защо, за да се изчистим емоционално и да освежим тяло и мисли, плискаме лицето си със студена вода?! Връзката между Българката и водата е дълбока, съкровена, естествена и много силна. Отразено във водата, лицето ѝ е като на ангел, а когато самата тя се оглежда във водната повърхност, знае точно кого вижда насреща си.
Българката на чешмата, българката на извора – белите нозе, белите ръце и бялото моминско лице в искрящата от слънчевите зайчета бистра вода се преливат като в магическа плетеница, тъй, както е заплетена българската шевица. Откъдето и да погледнеш този момент, той е красив и магичен.
Чистотата, бистротата и хладината, бликащи от извора, са също като душевните добродетели, които излъчва българската жена. Тъй както човек не може дълго, без да отпие Вода, така и мъжът не може, без “отпие” от присъствието на Жена в живота си: на жената майка, жената – сестра, жената – любима, жената съпруга и майка на децата му. И Водата, и Жената в прекия смисъл са извор на живота, без двете той е невъзможен.
Прекарахме прекрасни минути при Извора на Белоногата, докато затворихме страницата на този нов, красив и нежен сюжет, с пресъздаването на който Лора се справи безупречно. Предстоеше ни обаче нещо още по-важно. Затова побързахме да мобилизираме сили и потеглихме към следващата дестинация от маршрута ни. С радост мога да споделя, че във втория ден от снимките в Хасковския край отдавна обмисляни мои творчески идеи най-после намериха своята реализация.
Продължете пътешествието с нас. Ще бъде още по-интересно!
За любознателните:
ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА
Петко Р. Славейков
Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва “Ак балдър чешмеси”,
за нея живее в народът следующето предание
Видиш ли долу в полето, дет ся мержеят, чернеят дестина дръвя върбови? Там било село Бисерча в стари години, отколе, там се родила, живяла мамина мила Гергана. Гергана, пиле шарено, Гергана, кротко агненце, кат бисер между мъниста тя била между момите; първо и либе Никола - вакло огиче пред стадо помежду селски ергени! Гергана още Никола, двамата лика-прилика, като два стърка аглика, двамата млади, зелени, един за други родени, един у други влибени, влибени вярно, примерно. Либил Никола Гергана, либил я и я задирял: заран и вечер по извор, по хора всяка неделя, по тлъки всяка прилука и по седенки всяка нощ. Било то вече посреднощ. Седенките ся разиждат - праща Никола дома и своята мила Гергана, китка и цвете поиска. Гергана тихо говори: - Късно е, либе, за китка: месечинка си залезе, а петли не са попели - време е сега потайно, грозна, невярна полунощ; звезди блещукат над нази, веди прелитат край нази, - змееве, змейски духове и самодиви-нощянки, ще видят, ще ни завидят - китка ся дава за обич, кога ся зора зазори; в зори е китка кръвена, утре ти китка готова. Дигни се рано да станеш, утре на нива да идеш, на изворът мя почакай, биволи докат напоиш, аз с бели менци ще дойда за прясна вода студена, ще ти дам китка кичена от мое чело на твое, с тебе за мене да бъде... Черна им честта горките, черна веда ги подслуша, подслуша, та им завидя, на зло ги око мернала, сторила да ги погуби. Рано ранила Гергана, станала, та се умила, пред икони се прекръсти, тихо се богу помоли. Росна е китка набрала и я на чело забола. Дига кобилца на рамо, та си на извор отива; не сваря тамо Никола, чай сваря бели чадъри. Нощя е везир пристигнал, с войска си тука застанал. Гергана вода налива, бели си крака измива. Веэир пред чадър седеше, гледал Гергана, чудил ся - чудил ся хубост таквази, де ся е зела на село. Гледал я везир, сматрял я и от сърце я поревнал. Допраща слуги, вика я. Везир ѝ дума продума: - Българко, млада девойко, що ми си рано ранила за прясна вода на извор? - Рано съм, аго, ранила за прясна вода студена, по-рано да си ошетам... Тейко ми, стара стария, бърза на нива да идем. - Ходиш ли, млада девойко, ходиш ли и ти на нива. да гориш лице снежано, да косиш ръце нежани? Ти не си за туй родена, най си родена, дарена бяла ханъма да бъдеш, все по чардаци да ходиш... Я хайде, бяла българко, хайде на Стамбул да идем, дето ще шеташ на други, други на тебе да шетат. - Добре съм, аго, аз тука при старий баща и майка, мен не тежи ми шетнята. Откакто съм ся родила, все тъй съм расла, порасла, кога по нива, по лозе на стар бащица на помощ, кога пък в кьщи да шетам - на мила майка отмяна. - Ще дойдеш, бяла българко, ще дойдеш с мене на Стамбул, ще дойдеш, друго не бива. - Жив да си, аго, недей мя! Как ще оставя баща си, майка си, как ще замина? - Туй ли се грижиш и мълвиш? Не щеш ли и тях да вземем, да ги заведем с нази си? - Мили ми, аго, ливади, свидна ми мила градинка! - Ливади искай от мене, все по ливади да ходиш, каквито искаш градини и цветя вътре всякакви... Жално въздъхна Гергана, умилно дума продума: - Няма там, аго, по вази, няма там стени таквизи, зиме със здравчец обрасли, лете със сива лиляка; няма там бяло кокиче, ни теменужка дъхава между къдрави шубрачки; в поля чернока аглика на всяко рано пладнище, злат минзухарец в равнище, ни ален божур в странище... В моята мала градинка доста е мене, що имам: всякакви ружи шарени, шарени, жълтоалени, дребен босилчец черночък, син кремък, жълта латинка, бял кремък чисто сребърен, бисерно, росно леденче, крехка върбица клоната, стволеста камха рехата, червем седянко вечерен, синкави рохли ранници, карамфил зимен и летен, ширбой ми кичест ператен и морав стратул бархатен. Тез живи цветя няма ги в вашите, аго, градини! Там всичко расте насила и дето расте, там вене... Хубаво всичко на село, охолно, аго, на воля! - Хубава, млада българко! Защо си толкоз глупава! Склони ти само да дойдеш, на Стамбул да те заведа: да видиш де е хубаво, да познаш що е охолно! Аз ще заръчам, щом идем, да ти изградят градини, каквито искаш, дето щеш. И ще направя за тебе в градини нови сараи със дванадесет капии, с триста прозорци джамлии. С миндери ще ги обградя, с ястъци ще ги обредя, с дюшеци ще ги постеля, да седиш на тях, да гледаш, додет ти видят очите... - Стамбул е, аго, за мене тук, дето аз съм родена, а най-хубави сараи - там онзи моя бащин дом. Що ми са много капии, когато мога от една да ходя и да дохождам? Що ми са триста прозорци, когато мога всякога от едно само прозорче да гледам деня слънцето и вечер ясен месечка с милиони звезди около! Какви по-светли сараи от тез небесни сводове? Какви по-добри миндери от таз зелена морава! - Младо, безумно момиче, ти еще нищо не знаеш! Мене повярвай, послушай, да си намериш късметът: бяла ханъма да станеш, злато, коприна да носиш, в светли хареми да седиш, жълти жълтици да нижеш размесом с дребен маргарец. - Хубаво, аго, жив ми бил. Но аз съм проста селянка, не ми са драги хареми, нито свилени премени; не искам жълти жълтици, не искам дребен маргарец! Стига ми това, що имам! Таз огърлица мъниста и този плетен косичник... Най-подир, аго, знаеш ли? Ако не знаеш, да знаеш: аз съм се клела, заклела и клетвата ми вярна е: Първо ми либе Никола първо венчило той ще е... - Колко си проста, безумна! Та що е твоят любовник пред мене и пред властта ми? - Пред тебе, аго, нищо е; но за мен, знаш ли, всичко е, воля аз него, та него... - Волиш ти него, та него! - отвърна везир сърдито, - но своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе; господар аз съм над тебе - аз ще ти бъда стопанин... Гергана дума продума: На живот ми си господар, но на волята не ми си; Без воля стопан ставаш ти на мъртво сърце студено... Смая се везир с Гергана; вярност в любов й почете, пусна момата свободна и надари я богато, после за помен поръча изворът чешма да стане. Дюлгери чешма градили, в село се дума разчуло, че са Гергана вградили. Истина било, тъй стана: залиня мома Гергана, като лист рано ознобен, залоша, еще закрея кат ран босилек в засуха. Крея Гергана на крака нещо ми до три месеца, легна Гергана на дрехи... Ходи Никола, дохожда, води и врачки, знахари, с разни я билки цериха, от нищо не и преиде. Година време не сключи, богу душица предаде... Сето я село пожали и всички са ся събрали, всякой свещица запали... Моми и венци изплели… момци и гробник сковали... От къщи кат я дигнали, ред я по редом носили, до тъмен гроб я занесли, занесли, там оставили... Никола, верен любовник, рано ранява у вторник, та си на гроба отива, с бял тамян гробьт прекадил, с руйно го винце попрелял и вощеница запалил... Върнал ся от гроб Никола, но не се върнал дома си; и до ден днешен няма го... Счува ся само дълбоко цафарата му, тъмната, тъжно да свири и тътне, кога се вести Гергана, там на чешмата седнала, на месечинка да преде. 1873