РАДОСЛАВ ПЪРВАНОВ: Всяка задача се превръща в моя кауза, за която се боря

Posted on

РАДОСЛАВ ПЪРВАНОВ: ВСЯКА ЗАДАЧА СЕ ПРЕВРЪЩА В МОЯ КАУЗА, ЗА КОЯТО СЕ БОРЯ

Интервю на Надежда Ушева от вестник Дума

Радослав Първанов
Интервю
Фотограф
Вестник Дума
Дума
Портрет 2022 година

РАДОСЛАВ ПЪРВАНОВ: Всяка задача се превръща в моя кауза, за която се боря
Все гравитираме около нещо модерно, което ни е подсушнато и гоним бързия успех. Така постепенно се отдалечаваме от важните неща. Духовното, онова вътрешното, невидимото, което се предава в традициите и фолклора ни, казва известният фотограф


Визитка

РАДОСЛАВ ПЪРВАНОВ е професионален фотограф и журналист, автор и съавтор на редица проекти, свързани с България. Той е роден на 31 август 1993 г. в Габрово. Там завършва Професионалната техническа гимназия „Д-р Никола Василиади“. След това се дипломира в Техническия университет в града с профил „Електроенергетика и електрообзавеждане“. Става магистър електроинженер през 2016 г. Учи се на фотографския занаят в Лондон и Берлин.

Негови фотоси са публикувани в издания като „National Geographic“ и „Economist“. Първата му изложба е посветена на голямото наводнение в Габрово през 1991 г. Наречена е „20 години от голямата стихия“ и включва 190 авторски снимки на фотографа Кирил Георгиев. Съдия и фотограф е на 62, 63 и 65 международна колоездачна обиколка на България. Отразявал е и международната колоездачна обиколка на Турция през 2011, 2012 и 2013 г. Там печели конкурс със своя снимка от финала. Първанов е и известен млад дарител. Филм за него на ученици от ПТГ „Д-р Никола Василиади“ побеждава в национален конкурс за дарителството.    


– Здравейте, Радослав, радвам се, че отново разговаряме. На фона на всички проекти, с които се занимавате кой ви е с приоритет сега? Коя тема ви вълнува особено?

– По времето на пандемията някои от идеите ми, свързани с живия живот и с посещенията на места и обекти бяха ограничени, поради което и националният проект „Аз съм Българка!“ бе малко на пауза. Но използвах времето си да събера и обобщя  информация, да подредя архива си и снимах доста активно тема, която преди време ми беше грабнала сърцето. Именно темата за изоставените храмове в страната. Тук, в Габровска област, са много на брой и случайно или не във времето съм попадал на такива църкви. След като ги публикувахме имаше широк отзвук в социалните мрежи и по медиите и хората откриха надежда, че може да се стигне до възстановяването им.

Поработих в тази посока и мога да се похваля, че един приятел ме срещна на улицата и ми сподели, че в селото, откъдето произлиза неговия род, е подел да се създаде фондация, която да реставрира черквата. Тогава работих по друг храм и той ме покани – заснехме я, разказах за нея. Снимах и стари хора от селото, написах интересна статия, която пуснах в моя сайт и тя беше много четена. И за една седмица събрахме огромна сума пари – днес черквата вече е с нов покрив и тече цялостна реставрация, за да бъде върната към нов живот. Това е храмът „Свети Йоан Рилски“ в село Горен Угорелец близо до Севлиево.

Първият успех, който донесе този проект. Нарекох го „Счупената вяра“ – силен и трудно обясним израз. Смятам, че най-добре онагледява тази тъжна, грозна и апокалиптична картина на забвението и на отношението ни към този изключително важен стълб на живота – нашата вяра. 

– Как си обяснявате това? Защо в такива тежки и несигурни времена, в които живеем, загърбваме духовното? Оставяме да се рушат черквите и търсим спасение в  материалното, бляскавото и пошлото?

– Бавно и полека, превръщането ни в консуматорско и свръхконсуматорско общество дистанцира хората от вярата. Не само нулата жители в селата са причината храмовете да пустеят. Потребността да вярваме се е пречупила – дали в атеистичниге години, дали в преходното време, някъде там се е случило нещо неприятно, което ни е отдалечило от необходимостта да вярваме достатъчно и да търсим упование във вярата. Да сме достатъчно смирени, достатъчно внимателни…

Хората преди век, век и половина, са имали страхове, уважение, притеснения – всичко това е стъпвало на базата на вярата. Днес тези чувства са трудно срещани и много странни за изграждане. Все гравитираме около нещо модерно, което ни е подсушнато, чуто, много ни е харесало или ни е поблазнила мисълта за лесен успех. Така постепенно се отдалечаваме от важните духовните неща. Духовното, онова вътрешното, невидимото, което се предава в традициите и фолклора ни. Благодарение на вярата сме оцелели и през турското робство – църквата е била и читалище, и училище, включително и за събрания и революционна дейност.

Те са били не просто храмове на една вяра, а храмове на знанието, на нашата култура, на традициите и на всичко онова, което сме. Някъде в изобилието загубваме тази връзка и днес потребността от нея е много малка. За щастие, както към фолклора и традициите и в тази посока откривам положителни следи – интерес за връщане и преоткриване на истинската потребност от духовното.         

– Рано или късно, се връщаме там, откъдето сме тръгнали всъщност. Друг ваш популярен проект, свързан отново с традициите, фолклора и родното, е „Аз съм Българка!“. Докъде стигнахте с него?    

– От предишния ни разговор е минало доста време и смело мога да кажа, че сме извървели още крачки. Тогава бях стигнал втората част на „Аз съм Българка!“ – Продължението. 2016 г. е заснета първата част, 2017 г. – показвана, 2018 г. е заснета втората част, 2019 г. – показвана. 2020 се падна годината, в която трябваше да заснема третата част, като в края на 2019-а се проведе кастинг за фолклорни модели, избрахме момичета, но дойде и ковид. Той не прекрати този процес, само го прекъсна.

В момента, който хватката леко се отпускаше успяхме да планираме добре времето си, съобразявайки се с всички правила и мерки, които ни бяха наложили. Така  успяхме да заснемем третата част. Не разболяхме никого. Благодаря на институциите, които ни съдействаха, подкрепиха и откликнаха на молбата ми да покажа дадено място, да заснема момиче на определен обект. Премиерата беше в Стария Пловдив. После изложбата започна и тя като останалите две да обикаля България. А сега успяхме да подберем модели и за четвъртата част.

Тази година изложбеният календар на проекта беше доста натоварен и не успях да заснема същинската част. Но пък осъществих мое хрумване – с момичетата от четвъртата част, снимахме подпроект на „Аз съм Българка!“ IV, който скоро ще стане публично достояние. Подготвям красива изложба и филм, които ще бъдат различни оттова, което публиката е виждала досега. Може би сме си говорили, че още малко ще поснимам и ще спра, но и в този момент разбирам, че това няма как да стане. Има още места, които да снимам, за да досъбера картината на цяла България. Искам да обхвана всичко – целия ни пъстър фолклор и традиции с красивите момински лица.

Започнахме работа по дизайна и събирането на информация и подредбата на всичко, което вече е заснето, за моята голяма мечта – да издам националния проект „Аз съм Българка!“ в луксозен фотоалбум. Той ще бъде в голям формат, с красиви едри фотоси, като се разказва повече и за самото място, ще съдържа историческа информация за регионите, за всяка носия, за фолклора.. Родолюбив учебник, преведен на чужди езици. Щастлив съм, че мога да го правя с моя екип и съмишленици. Сред които е и Лилия Кунева от Варна, която е част от IV ч., включи се в снимките на подпроекта в Габрово. Тя е талантлива художничка и дизайнерка и ще се занимава с оформлението на информацията, която ще обобщим.     

 – Такъв огромен и нелек труд, който е и с обществено значение безспорно ще има нужда от финансова подкрепа, замисляте ли се за спонсори?

– Все още нямам финансиране за идеята да направим красив и различен алманах на българщината. Да бъде достъпен и желан подарък и за нашите гости от чужбина. Да можем да разкажем за нашата страна по интересен начин. Надявам се, когато създадем прототипа да намеря дарители, с които да издам тази книга, която вероятно няма да е една, защото частите са четири.

Надявам се, че ще срещна правилните хора, които ще подкрепят тази наша кауза и мисия. Избрали сме концептуалното име „Аз съм Българка!“ – Историята. Планираме до средата на следващата година да е готов прототипа на първата част.

И ще знаем колко ще струва. Често пъти са ме питали защо държавата не подкрепи това? Националният проект „Аз съм Българка!“ е известен с факта, че не е изразходил нито лев обществен ресурс или европейски средства. Вярвам, че нещо осъществено със собствени усилия става по-качествено, по-добро и в него можеш да вложиш максимално сърцето си.          

– Вървите по най-трудния път…    

– Но той е чист. Ще се боря да се получи по най-добрия начин! Няма да позволя нечисти средства или хора с нечисти помисли да инвестират в доброто, а те самите да не са добър пример. Това е кауза на нас, младите. Искаме да покажем  колко обичаме България и благодарим, че тя е наша родина. И да видят най-вече по-възрастните, че тук растат млади хора, които уважават миналото и искат да градят достойно бъдещето в родината си.  

– Един от най-богатите български индустриалци е габровецът Пенчо Семов, известен със своята благотворителна дейност и меценатство. Предстои да бъде възстановена вилата му, завещана за старопиталище – архитектурен шедьовър, проектиран от арх. Никола Гръблев. Следите процеса отблизо, разкажете.

– Тази сграда е завещана от Пенчо Семов за старите хора от неговата фабрика за журналисти, общественици, писатели, които, ако няма къде да отидат да бъдат приети там до края на живота си на пълна издръжка. Намира се в кв. „Дядо Дянко“, много близо до прословутата белодробна болница с формата на параход. Така нареченият кораб в гората – едно от чудесата на Габрово. Ангажиран съм от новите собственици да правя летописа на връщането на сградата към предишния й блясък. Безценно е да имаш достъп до нея, защото в момента се гради нова история. Много пъти съм я снимал в годините, емблематична е. И призрачна. Сред нас, фотографите, беше известна в цял свят като къщата на духовете.

Беше собственост на Министерството на здравеопазването, под ресора на МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ в Габрово. През юли бе продадена на частно лице. Новият й собственик иска да я върне в предишния й вид, едно към едно, както е изглеждала и отново да има обществени, социални функции и предназначение. Задачата е много трудна, отговорна и амбициозна. Държаха в екипа да има повече местни хора, защото това е кауза на всички габровци. Събираме повече от месец историческа информация, изследваме останалото, свързано със старопиталището, за да можем да добием максимално детайли и подробности за обекта, които да бъдат в помощ на реставрацията.

В момента тече задълбочено почистване, всеки ден ходя и снимам, доста труд и ресурси се хвърлят там. Тук, в парка, предназначен за всички габровци, се намира и известната чешма „Любов, труд и постоянство“ – девиза на Пенчо Семов. Оттук произлиза и девизът на Габрово „Труд и постоянство“. Семов е светла личност, която трябва да помним. Делото му се сравнява с това на Васил Априлов, Никола Василиади. 

– Този принцип важи и за вашата работа. Удовлетворен ли сте от нея? 

– Истинското удовлетворение настъпва тогава, когато даваш. Тогава, когато даряваш. Когато се бориш, когато се опитваш да бъдеш добрият пример и се стараеш достойно да следваш заветите и идеалите на онези хора. Тогава си струва наистина. Всяка задача, всяка работа се превръща в лично моя кауза, за която се боря. Трудя се усърдно, за да се случи. Това е един от ключовете към успеха. Да вървиш напред означава да мечтаеш и да желаеш да успяваш. Да хвърляш труд и да го правиш от сърце. 

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

seventeen + 17 =