Видин
Здравейте, приятели!
Вероятно очаквате с нетърпение да научите кой е следващият сюжет в Национален проект „Аз съм Българка!“ – III част. Като начало ще ви споделя, че само за тази трета част дотук съм изминал 3000 километра по българските красоти и заснел вече 7 сюжета.
Предстои още доста работа, но се надявам да се справя в сроковете, които съм си определил! Маршрутът на снимките ни продължава в посока северозапад. В съботния юлски ден още в 4 часа сутринта се отправих в дълго и наситено с емоции пътешествие. Използвахме прохладата преди изгрев слънце, за да наваксаме с дългия път, който ни предстоеше, напускайки родния Габрово. С кратка почивка за бърза среща точно след изгрев с Калето на Белоградчишките скали, продължихме напред.
Целта ни бе един доста далечен и непознат за мен град, който отдавна бе събудил любопитството ми. Градът, който посреща река Дунав във финалната фаза на голямо ѝ европейско пътуване на изток до нейната делта при вливането ѝ в Черно море. Видин! За българите той е преди всичко последната средновековна българска крепост и столица на Видинското царство, запазила българската държавност дълго след нахлуването на османските нашественици в земята ни, и още най-западното ни пристанище на река Дунав.
За да стигна до Видин ми коства 666 км път в двете посоки. Дяволско число, ще кажете. Затова пък ме посрещна дяволски красив речен пейзаж! Още с пристигането ни установих, че голямата река, която познавам добре, тук създава усещане за топлина, романтика и е някак си различна от другите ни пристанища по Дунава. Към този момент мътна и бурна заради европейските порои, но все така величествена и пленителна!
“Тих бял Дунав се вълнува” в буквалния смисъл – очароващ, опасен и красив!
Както всичките ни селища на брега на Дунав, Видин е фактически на границата, граничен град. Наследник на римската крепост Бонония, възникнала в удобния залив на реката около 250-а година от н.е., той има разнолика хилядолетна история..Но ние още не бързахме за срещата си с него. Отправихме се най-напред по́ на север по дунавския бряг, към село Гомота́рци.
Гомота́рци е сред най-северните точки на картата на България. Разположено е на десния бряг на Дунав малко преди реката да направи своя пълен завой към град Видин. В селото живеят власи и торлаци, то съществува над половин хилядолетие. Според преданието, първоначално е било на друго място, но след като е споходено от унищожителна чумна епидемия, оцелелите го изгарят и се заселват на днешното му място. Високият бряг привлича и заселници отвъд Дунава, където водата често залива низината.
От името Громота́рци, означаващо гром, силна врява на събрани много хора, с времето първото “р” изпаднало. Официално Гомота́рци за първи път е споменато в османски документ от 1560 година. Жителите на селото са православни християни, говорят на влашки и български. В миналото се препитавали основно с рибарство, земеделие, лозарство и винарство. Със средства на местните жители и дарения от Румъния в селото е издигната внушителната сграда на православния храм “Св. св. Петър и Павел”, изрисувана от дебърския зограф Кръсто Янков.
Строителството на църквата започнало през 1910 г. и завършило през 1916 г., когато е била осветена от митрополит Кирил. По това време в селото живеели над 2000 жители. Днес постоянните жители са около 650 души. Поради липса на сигурно препитание, сериозна част от местните още с демократичните промениса се разпръснали по света на гурбет. Преди десетина години една българска фамилия решава да инвестира и възроди традициите в лозарството и винарството на региона. Днес най-големият лозов масив във Видинско се намира именно край село Гомотарци.
Той е собственост на дружеството “Бонония Естейт”, което разработва нови лозови насаждения и връща славата на старата винарска изба. От 2016 г. на винения пазар се ползва с успех червеното вино “Гомотарци” от местния сорт “гъмза”.
И вече е време да ви представя фолклорния модел, който предстоеше да снимам край голямата река. Усмихнатата Петя Петрова от Видин се яви на кастинга за участие в третата част на “Аз съм Българка!” и си извоюва място сред 20-те финалистки. Нейните корени са именно от село Гомота́рци и тя е насочила своите усилия по запазване на местните традиции и фолклор.
Всеки, който е общувал с Петя знае, че е човек, за когото няма невъзможни неща, когато е решена да осъществи инициатива с полза за обществото. В селото си тя е пример за борбеност и отдаденост, и е моторът на ред местни културни прояви. Бях свидетел как, докато вървяхме към реката, от всеки ъгъл хората я питаха за новини и кога ще организира ново събитие.
Тази неуморна девойка ни изненада приятно още в първите минути на първата ни среща. Бяхме се уговорили да се срещнем на селския площад. Не бе трудно да се ориентирам къде е Петя. До една селска порта ме очакваше приветливо усмихната млада българка, пременена в разкошна носия. Момата държеше в ръце прясно изпечена пита и купичка с мед. Този момент не заснех и то не, защото нямах с какво. Бе момент от тези, които трябва да преживееш и не е задължително да имаш на снимка.
Просто се превърна в мил спомен, запечатан дълбоко в съзнанието ми и е далеч по-ценен документ от снимката. Признавам си, че са ме посрещали по различен начин, но този път стоплих душата си и моментално забравих за изморителния път дотук. Вкусен топъл видински хляб от ръцете на Петя за изгладнелия пътешественик – неоспоримо доказателство, че съм се доверил на правилния човек!
Минути еуфория от срещата на живо и вече обсъждахме откъде ще започнем снимките. Река Дунав тук бе още по-живописна, а брегът на съседна Румъния – още по-близо. Избрахме прекрасна местност с няколко лодки и красива алея от бранещите българския бряг от ветрове тополи, каквито можем да срещнем от Тимок до Силистра. Заснехме прекрасни кадри, а компания ни правиха стадо козички, които не пропуснах да заснема в сюжета с Петя.
Българката насаме с реката – един до друг два характера, които трудно могат да бъдат направлявани. Около час по-късно се отправихме към православния храм “Св. св. Петър и Павел”, който за селска църква впечатлява с огромните си размери. Добре поддържана, с просторен двор. В няколко кадъра събрах образи, показващи обвързаността на българката с вярата ни.
Със задоволството от добре свършена работа потеглихме към Видин, от който ни деляха 15 километра и много красиви гледки по пътя. От Видин имах бледи спомени от ранното си детство, и сега нямах търпение за срещата си с него. Предварителният ми списък със знакови места за снимки тук неусетно се бе удвоил и се питах ще успеем ли да включим всичко.
Спряхме пред Стамбо̀л капия, една от портите на Видинската крепост през вековете османско господство, от която е тръгвал пътят за Цариград (Стамбол). Строена през XVII век като част от укрепената стена на града – Калето, тя е отлично запазен паметник на архитектурата. Тук към екипа ни се присъедини и още един местен кадър – Диян Димитров, добър човек, българин патриот и фотограф по призвание. Дължа му голяма част от организацията на снимките във Видин, за което съм му дълбоко благодарен!
Заедно се отправихме към следващата ни локация – музей “Конака”, един от трите обекта на Регионален исторически музей – Видин, заедно с Кръстата казарма и средновековната крепост Баба Вида. Сградата е построена през втората половина на XVIII век за управление на турската полиция и след Освобождението е реконструирана в духа на възрожденската ни архитектура. Експозицията на “Конака” разказва за Видинския край в периода до Освобождението. Хубавото на градове като Видин е, че често пъти най-красивото и това, което ми е нужно за снимките, се намират на близко разстояние едно от друго и не губя време в транспортиране от точка до точка.
Задължителен обект в програмата ми за снимки бе Кръстатата казарма във Видин, архитектурно чудо, което обогатява колекцията със сградни шедьоври в проекта. Преди кратката почивка за освежаване в нетърпимата обедна юлска жега отделихме необходимото внимание и на православната църква “Св.вмчк Димитър Солунски”, катедрален храм на Видинската епархия и втората по големина църква в България след храм-паметника “Александър Невски” в София.
Изправен пред изящния, внушителен и въздействащ храм, усещах силата на вярата, която сградата излъчваше само с външния си вид. Благодарен съм на проекта, че ме среща с такива места и забележителности. Именно в такива моменти си давам сметка за силата на християнството по нашите земи.
Храм “Св. вмчк Димитър Солунски” – Видин. Кратка историяСлед 1718 г. Видинсе превръща в граничен град на Османската империя. За него започва да действа Граничният закон, според който българското население няма право да живее в Калето – укрепения район на града, ограден от градските крепостни стени. Българите, които имат домове и дюкяни в Калето, трябва да ги продадат и да строят нови жилища, които не могат да бъдат от камък и трябва да са на определено разстояние от укрепленията.
Тъй като портите на Калето са затворени от 6 часа вечерта до 7 часа сутринта, църквите “Света Петка” и “Свети Пантелеймон” не могат да се използват вечер и нощем по време на големите християнски празници Коледа и Великден. Това налага в края на XVIII век да се започне строежът на нова църква извън Калето. Тя получава името на солунския великомъченик Димитър. Скоро тя става средище на културния живот на българите и придобива статут на митрополитска църква. На Никулден, 6 декември 1868 г., в храма за пръв път се служи тържествено от български архиерей на български език.
На Димитровден, 26 октомври 1890 г., в деня на храмовия празник, е отслужена и първата литургия. Поради износеност на дървената конструкция се налага храмът да бъде съборен и построен наново. Средствата за постройката са събрани от капиталите на еснафите и от доброволни помощи на граждани. Планът е изработен от първомайстор Генчо Кънев от Трявна и е преработен частично от архитект Бахнани.
На 10 март 1885 година тържествено е положен основният камък на новия храм, който с прекъсване е изграден от Кънев до нивото на първия корниз. Строежът е продължен под ръководството на Бахнани. Проектът на Генчо Кънев е разработен по подобие на варненската катедрала, която той строи между 1884 и 1886 година. и е за еднокамбанарийна църква, а Бахнани я проектира и изгражда с 2 камбанарии.
Височината на централния купол е 33 метра. Сградата е окончателно завършена и зографисана към 1926 г., когато е и тържественото освещаване на храма.Спазвайки православната българска традиция, празникът на град Видин се отбелязва на Димитровден, когато е храмовият празник на катедралната му църква.Източник:bg.wikipedia.org
Следобедът ни отведе в една от емблемите на Видин и България. Крепостта “Баба Вида”, известна и като “Бабини Видини кули” е единствената изцяло запазена средновековна българска крепост. Тя е служила за замък на местния деспот и на последния български цар Иван Срацимир. Имената, с които е известна крепостта днес, идват от легендата за сестрите Вида, Кула и Гъмза, наследнички на местен владетел. Вида, най-голямата, изгражда замъка, който е наречен на нея. Според историците строежът на същинската крепост започва през Х век върху основите на античния стратегически пункт Бонония (III век), който е бил част от дунавската граница на Римската империя.
По-късно в Средновековието “Баба Вида” става основната, най-укрепена част (замък-цитадела на местния владетел) от Видинската крепост, опасвала тогавашния град (днес най-стария видински квартал Калето) – седалище на военен гарнизон.Днес “Баба Вида” е най-внушителният паметник на българското крепостно строителство от Средновековието, обявен от 1964 година за национален паметник на културата. Каквото да се каже или напише за това уникално и величествено място, носещо толкова история, ще бъде малко. Надявам се фотосите да успеят да ви пренесат там! Край “Баба Вида” заснех и необходимите ми за бъдещия филм кадри с дрон.
Очаквах следобедът да ни донесе хладина, но уви, не бяхме в Балкана, а във Видин. Жегата ставаше все по-нетърпима. Все пак успяхме да изпълним всички набелязани задачи. Благодаря на Петя за търпението и издръжливостта да ми покаже града по своя уникален начин, да изтърпи някои несгоди на снимачния процес и да се представи в най-достойната си светлина. Благодаря още веднъж и на колегата Диян Димитров за подкрепата!
Денят за мен приключи със среща с мой добър приятел и изключителен журналист – Дани Герасимова от Радио Видин! Вечерях, отпочинах и отпътувах на изток по течението на нашата гранична и толкова романтична река. Пожелах си нови срещи с перлата на Дунав – Видин. Надявам се да се върна в този красив град с не една изложба на проекта “Аз съм Българка!”.
До скоро!