Здравейте отново, приятели!
ВИТОША – ЗЛАТНИТЕ МОСТОВЕ И ЗЛАТНАТА БЪЛГАРКА
Есента ни предлага толкова много красота, а времето изтича така бързо… Често се налага да се надпреварваме с него. Понякога се получава, а понякога – не съвсем. Винаги обаче съм вярвал, че при добро разпределение на времето и задачите, може да се успее с всичко набелязано.
Съвсем близо е финалът на снимките по сюжетите от Продължението на Национален проект “Аз съм Българка!”, а изобщо не ми се иска да стигам до него. Започвам да обмислям сериозно как и под каква форма да продължа проекта, който е в съзнанието и ежедневието ми. Преди това обаче съм решен да покажа свършеното дотук на достатъчно и значими места, за да заеме то сигурно място в сърцата ви.Този път предстои да ви заведа до красива и достъпна дестинация в компанията на чаровна, млада, умна и успяла българка.
Първоначално с нея бяхме замислили снимки на друго забележително място, но не срещнахме нужното разбиране от съответната институция и се наложи промяна в плановете. Може би нещата се случиха така за добро и тук можахме да направим много повече.
В този разказ ще ви представя Анелия – изключението в моя проект. Тя е професионален фотомодел, скоро и дипломиран специалист, а за мен – човек с главно “Ч”. Познавам я отдавна и ми бе много драго, че тя с радост прие поканата ми да участва в Продължението. При премиерното представяне на “Аз съм Българка!” пред публика в столицата през май 2017 година, без да се колебае, Нели загърби важни ангажименти, за да ме уважи и се запознае на живо с идеята ми, и бе сред най-скъпите ми гости.
Тогава тя придоби пряка представа в какво ѝ предстои да участва и как би изглеждал завършеният му етап. Анелия се оказа сърцат човек, който може да оцени най-малкия жест или възможност – нещо, което дълбоко ценя. Горда и красива, тя ме спечели освен с чаровната си снимка в шопска носия, направена някъде в Мусачево, но и с остър ум и високо уважение към българските ценности и традиции. Така се стигна до една прекрасна есенна събота, в която се срещнахме в центъра на столицата и поехме към локацията, на която предстоеше да снимаме.
Избраното място е магнетично, красиво и особено живописно през есента. В сърцето на Витоша планина ни очакваше местността Златните мостове, където заснехме сюжета, който озаглавих “Витоша – Златните мостове и златната Българка”. Дълго премислях, преди да се спра окончателно на този природен феномен, но не съжалявам. На 100% това беше нейното място. Радвам се, че Анелия се съчета с него така, както тялото ѝ с прекрасната носия. Съчетаването на мястото и човека са от важно значение за мен. Видимо се усеща дали е правилно избрано при крайния резултат.
Спокоен съм, че комбинацията и този път се получи много добре. Ще видите по снимките и как слънцето накара да блестят в златисто не само Златните мостове, но и богато украсения със златисти лутурки красив шопски литак на моя модел, превръщащ я в една сияеща златна Българка!
След кратко пътуване вече бяхме достигнали местността по асфалтовия път, прокаран специално за множеството туристи. Впечатлиха ме мащабите на тази каменна река, както никое място у нас досега. Геоложкият феномен се намира на надморска височина от 1350 до 1500 метра в северозападните склонове на планината Витоша, и покрива коритото на Владайската река в самото й начало.
Казват, че името идва от блещукащата на слънчевите лъчи слюда в камъните, а може би и заради златоносния пясък, който откривали тук преди време. Сега само лишеи със златист цвят покриват огромните камъни. Златните мостове са най-посещаваното място в Природен парк Витоша и най-голямата каменна река, попадаща в границите му. Впечатляващи са огромните овални каменни блокове от сиенит по широкото корито на реката, заемащи значителна площ с денивелация от 150 м.
Те изцяло покриват тук водното течение на Владайска река, за наличието на което човек само се досеща по приглушения тътен, идващ под краката му. Наричат ги мостове, защото по блоковете безпрепятствено може да се преминава реката от единия до другия бряг. На красотата им са се възхищавали още през римско време, когато минералните извори около Сердика са привличали посетители от различни далечни краища на Римската империя.
След Освобождението Златните мостове стават обект на първите организирани от писателя Алеко Константинов туристически прояви у нас. Местността впечатлява и с огромните смърчови дървета, вековния бук и красивите брезички. Тя е един от най-често използваните изходни пунктове към връх Копитото и към първенеца на планината – Черни връх.
Каменните реки в природен парк Витоша са уникален геоложки феномен, характерен за точно тази планина и се срещат по-рядко в други български планини. За разлика от морените, каменните реки нямат ледников произход и се срещат в речни долини. Състоят се от различни по големина сиенитни блокове, които са струпани по посока намаляване на денивелацията, благодарение на гравитационните сили, действащи върху тях в продължение на милиони години.
На фона на това величествено творение на природата ние се чувствахме едва ли не като мравки сред река за гиганти. Приех Златните мостове като поредното доказателство за даровете, дадени от Бог на България. Нищожността на човека пред природата и силният дух на народа, който от векове живее на тази свята земя, са необятна тема за размисъл. Но и съпоставката на място е повече от впечатляваща. Това, което можеш да почувстваш, стъпил на Златните мостове, не може да се заснеме, опише или разкаже, просто трябва да си бил там!
След петнадесетина минути възстановяване от лъкатушещия път, вече бяхме поели по стръмна и тясна пътечка нагоре. Движехме се към естественото начало на Златните мостове и вървейки, набелязвахме потенциалните места, на които да снимам Нели. Всяко завойче разкриваше необятната красота на планината и на този респектиращ с мащабите си феномен. Мистиката се допълваше от ромоленето на невидимата под огромните скални блокове вода на Владайската река, което идваше под краката ни. Това уникално място е магическо и пленително.
Доближиш ли огромните камъни, те изглеждат още по-внушителни, отдалеч пък сякаш няма край тази каменна река. Отпочинахме за кратко и започнахме снимките. Идеята ни се вписа прекрасно в пейзажа, който ни заобикаляше. Накъдето и да погледнех, откривах ново живописно място, на което си представях как позира красивият ми фолклорен модел. Така се и случи – край едно поточе, до няколко дървени мостчета и в прекрасната борова гора направихме кадри, от които останах много доволен.
Дойде моментът, в който трябваше да се изкачим и върху самите сиенитни блокове. Това се оказа и най-тежката част при снимките. Казвайки в началото, че Анелия е човек с главно “Ч”, не добавих, че тази стройна красива българка всъщност е крехко и нежно създание. Ангелската ѝ същност и уравновесеният ѝ характер явно в детството не са я подвели да прави достатъчно смели щуротии навън и за нея бе особено изпитание да се изкачи на огромните блокове.
На мен обаче това ми бе необходимо, за да покажа подобаващо мащаба на уникалното място. Нели все пак упорито успя да се пребори освен физически с каменните гиганти, но и със себе си. Неопитността ѝ и страхът се пречупиха бързо и решителността ѝ да се справи със страховете си я отведоха на желаното от мен място. Доволен съм, че по време на тези снимки до някаква степен тя израсна и победи своя страх. Да се решиш на неочакван и за теб самата спортен подвиг заради снимка е достатъчно сериозен избор. Радвам се, че това мое желание тя не прие като мъчение или мой творчески каприз.
В края на снимките Нели ми сподели, че този катарзис за нея е бил ново и приятно преживяване въпреки страха и решението да се пребори с него. Да, снимките по проекта понякога са и екстремно изживяване, което при премерен риск води пък до прекрасни резултати. Това обаче не би било възможно без взаимното ни доверие, решителността и силата на характера на Анелия. Крехка на вид, красив и много силен човек е тя, и талантлива натура, която впечатлява.
Нейните стихове, които се надявам скоро да излязат в стихосбирка, неведнъж са ми били опора и мотивация за моите цели.Постепенно слизахме надолу по греещите сиенитни камъни, докато стигнахме до самия край на това природно чудо, за появата на което учените и до днес търсят най-точното обяснение. Така в долния край на каменната река заснехме и необходимите видеокадри с дрона.
Уверявам ви, че отвисоко това място е още по-пленително и респектиращо. Топъл ден с прекрасни емоции и чудесно прекарани часове, уединени сред красивата природа в компанията на истински творчески човек. Така мога да обобщя тези снимки. Тръгнахме си изморени, леко измръзнали, но добре заредени, попили от природата и чистия въздух. До самото ни слизане в София успяхме да си поговорим на воля за целите и посланията, които искам да предам чрез моята идея. Благодарен съм за подкрепата, разбирането и доверието на Нели, тя е повече от добър приятел и много повече от модел.
Анелия е пример, който руши с пълна сила стереотипа за жените модели в България. Доказателството, че има красиви, умни и разумни горди жени, които могат да бъдат не просто лице, отдадено на модата, а наследник, ценящ родното и поставящ на първо място своите корени!Благодаря, че бяхте с “Аз съм Българка!” и този път. Остава съвсем малко до финала на Продължението. Скоро ще ви разкажа и за него. И нещо, което не бих могъл да пропусна!
Знаете ли, че
Отдаден ценител на природните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде поставен камък от морените на Витоша. Скалата била пренесена през септември 1926 г. – за петата годишнина от смъртта му. В изпълнение на неговото изрично желание грамадата била донесена от местността Златните мостове, където Вазов обичал да седи, търсейки вдъхновение и общение с природата.
Пренасянето на 10-тонната сиенитна скала, висока 2,5 метра и широка 1,5 метра, се оказало сложна задача. Превозването й станало с кола, теглена от три двойки биволи. Според тогавашната преса за целта бил направен специален път с дължина от 4 километра, като превозът до центъра на София отнел цели 18 дни. Камъкът бил поставен върху циментов фундамент, покрит със земя, а върху него били издълбани единствено християнски кръст, името на поета и годините на рождението и смъртта му.
Пренасянето на Вазовото надгробие се превръща в истинско събитие за града. Софиянци го посрещат в началото на Княжевското шосе и го изпровождат до храма “Св. София”. Бавно, за да не се подплашат биволите, процесията минава през центъра, като още отдалече са спирани превозните средства по улиците. За онова време пренасянето на витошка морена с подобни размери е подвиг.
Договорът с майстор Стоян е запазен от д-р Анна Вазова. В него се предвижда доставянето на камъка в неговия „естествен вид“ – без откъртвания, както предвиждал и авторът на идеята – скулпторът Иван Лазаров. Именно в този си вид камъкът стои непокътнат върху гроба на Вазов и до днес в градинката източно от храма “Света София” и на метри от входа на храм-паметника “Александър Невски”. Източник: http://stara-sofia.blogspot.com