КОПРИВЩИЦА – ГРАД, МУЗЕЙ, ПАМЕТНИК И НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА
С този пост няма да ви разказвам историята на Априлското въстание от 1876-та. Това ще оставя на историците, на учебниците, на книгите. От четири години насам, зададе ли се краят на месец април, една сила, която допреди 2014 година не познавах, ме хваща за ръка и ме води на всяка цена в единствения град–музей в България.
Копривщица или както местните го произнасят Коприщица, често пропускайки “в”-то в името, вече пет години трайно се настани в сърцето ми. Започнах да опознавам това място в един дъждовен ден при първата възстановка, която посетих там с приятели. Тогава събрах емоции, които родиха Национален проект „Аз съм Българка!“, родиха още патриотични идеи, родиха традиция, родиха искрената ми любов, която става все по-силна.
Мястото е от тези, които пленяват истински и завинаги. Копривщица е в Средна гора и там пролетта настъпва по-късно. Там, както навсякъде в Балкана, е по-хладно, течението на реките по-буйно, а хората някак си по-патриоти. Този хладен въздух, в комбинация с огъня в сърцата на коприщени и топлата прегръдка при посрещане дават на духа ти да разбере, че си попаднал в люлка на българщината. За мен няма друго такова място в България, грабващо с възрожденски дух и архитектура, бунтовно население, родно място на велики Българи.
Внушителното единство от национални символи, скътано между Стара планина и Тракия, всъщност е китно, подредено градче с жива история. Както в предишен мой разказ, ще кажа отново: тук историята е жива, тя е пулсът на такива български места! Трябва да отидеш, да затвориш очи, да отвориш сърцето си и тогава ще разбереш. А влюбиш ли се в Копривщица, то е за цял живот! Лично на мен тя дава много – и на човека, и на твореца в мен. Търсещата ми натура на обичащ и ценящ нашата история там получава сякаш всичко останало, което ми липсва в родния Габрово.
Затова моите места са Габрово, историческият връх „Свети Никола“ с Паметника на Свободата и Копривщица. Скоро с приятелка говорихме за любими места. Тя, опознавайки повечето ми публични изяви от медиите, ме попита: „А кое е твоето любимо място в България след Габрово?“. Отговора, мисля, че го знаете. Тръгвам към Копривщица с огромно желание и не искам да отпътувам обратно. Може в тази възрожденска приказка да съм изкарал три часа или три денонощия – все не са ми достатъчни! Все ми се иска още малко да поостана, все не ми се тръгва.
Историята и духът на този град те пленяват и ти сякаш летиш, носиш се на крилете на така бленуваната преди 142 години Свобода, която минава над Копривщица в своя знаков бунтовен полет. Радваш се на тази Свобода, рееща над паметника на Хвърковатата чета на Бенковски, откъдето градчето се вижда като на длан и на който е изписан призивът на войводата „Ставайте, робове, аз не ща ярем!“. Днес тук живеят горди, свободни и радостни от труда си българи, които ценят и пазят своето изстрадано минало. И щедро споделят завещаното от предците си с всеки, който иска да го опознае.
След наскоро преживяното при снимките ми в Батак и потвърждението, че свободата не се дарява, осъзнавам, че героичната ни история, която понася духа ми в полет, и Свободата, която ме окирлява, вероятно са доволни да бъдат именно на тази земя. Буйната зелена трева и белоцветните вишни на бунтовния април носят спомена за саможертва, която няма аналог, а невинната кръв и непогребаните кости на хилядите българи, принесли се в олтара на Отечеството, напомнят за поредния отчян порив на народа ни за свободна България след петвековното иго.
Отново е краят на април. В Копривщица сред цъфналите дървета птиците пеят, река Тополка тече, Бенковски и Каблешков гледат строго, Дебелянов реди стиховете си, а бунтовният народ горд ще празнува. Ще празнува смелостта, подвига и така бленуваната Свобода. В градчето от заранта на 1 май започват да прииждат хиляди хора от цяла България, дори специално дошли си от чужбина семейства. Десетки хиляди българи в празничния майски ден идват в Копривщица да се преклонят пред героите, които с няколко пушки и много любов към Отечеството са се вдигнали на бунт.
В навечерието на Празника на Копривщица, вечерта на 30-ти април, в градчето по традиция се провежда заря-проверка, с тържествени речи и минута мълчание. Минута, в която централният площад „20 априлий“ замира и се чува само ромолът на реката. В тъмнината тя потича сякаш кървава, напомняйки за хилядите паднали синове в дните на Априлската епопея. Командващият нарежда: „Оркестър, заря!“ и небето се разтваря в пъстроцветни букети, за да разберат всички, че Копривщица е свободна, че България ще я има и ще я бъде!
Изключително благодарен съм на войводата Евгени Дойчев и цялото му семейство, за това, че ме карат да се чувствам толкова горд и щастлив! Тук всички местни хора имат роднина поборник или участник в подготовката на първия голям бунт срещу поробителя. Паметта за героичните прадеди, както при батачани, е жива и зверствата на поробителя не са забравени. Настроението в този паметен ден в Копривщица обаче е различно.
Може да бъде описано точно като допира на „петлето“ в кремъка на пистолета. Това е настроението на коприщени – готова искра винаги, една искра българска, толкова силна – или те взривява, или те вдига на крака. Няма място в този град, което да не те накара да се гордееш с историята му, с хората, с битката или първия изстрел! Няма място, към което да си безразличен.
От музеите до бойните позиции, всяко едно е храм или светиня на българския дух. Те са там, можеш да отидеш и да усетиш енергията им, която ще събуди и най-заспалия „патриот“. Копривщица е място със суров климат, както споменах, но с много сърдечно население. Няма как да не те стопли гостоприемството на коприщени, няма как въздухът, историята, храната дори, да не стоплят душата ти. Накратко да ви разкажа и за подготвената възстановка тук.
Денят е 1 май, отбелязван като Международен ден на трудещите се, но точно за Копривщица празникът е друг. Ден е на преклонение и на жива памет. Празник на духа и на българщината. На площада мостчето, кафенето, чешмата и магазинът са вече в готовност за пресъздаване момента на обявяване на въстанието. Мълчалива памет за героичните събития е извисяващият се сред боровете мавзолей-костница, построен от местния родолюбец и благодетел хаджи Ненчо Палавеев.
Горди коприщени с носиите на своите предци, с оръжията им и най-важното, с тяхната кръв във вените си ще пресъздадат събитията от преждевременно избухналото Априлско въстание от 1876 година, обявено тук, в Копривщица.
Отработената до детайли организация на събитието без специална покана неусетно те привлича и ти се потапяш в историята чрез перфектно режисираната жива картина. Мащабният спектакъл разказва как през април 1876 г. жителите на заможното българско село, заедно околните такива, първи заседават и първи въстават, за да покажат на света, че България не си отишла от географската и историческата карта, а продължава да е част от човешката история.
Публиката приижда с хиляди, за да види как над 200 души ще пресъздадат величавия момент от историята ни без преиграване, без съвременни елементи, без спектакуларни ефекти и музика. Жива картина при същото съзнание на участващите, но с разликата, че е пресъздадена от вече свободни хора. Споменът за гоненията, палежите и кланетата е жив и той личи във всички драматични моменти на едночасовата възстановка.
Няма как да ви опиша всичко от този своебразен скок в героичното ни минало, а и не искам. Трябва да го видите със сърцето, да го пожелаете, да си го причините. Да видите как потегля Кървавото писмо, как първите дванадесетима въстаници се кълнат в символите на бунта и потеглят да се сражават. Коприщени са наследници на много умни и просветени хора. Как мислите, дали не са били наясно, че като се изправят срещу стотици хилядна турска войска, няма да бъдат посечени с лекота, че няма да се появи някой предател, който и за три сребърника ще продаде?!
Вярвам, че идеолозите на въстанието са предвиждали и случилия се вариант на последствията от бунта. Целта им обаче е била дългосрочна и всички апостоли в революционните комитети на Априлската епопея за мен са стратези от световна величина. Затова сме и велик народ, защото в отчаянието, в мъката, в опората на вярата и любовта към Отечеството си отиваш на сигурна смърт, за да паднеш прострелян или посечен, но горд, че първата и най-тежка крачка е направена. Тази крачка е направена за наследниците ти, за едно достойно и свободно бъдеще!
Днес дали има такива хора?! Такива виждам коприщени тогава, а и сега са си такива: сплотени, единни, силни – народ, а не население на райска земя. Тук помнят и пазят, също като в Батак, спомена за героичните си прадеди и почитат всичко, свързано с бунтовните априлски дни, вярват в Бог и обичат България. И днес коприщени са пример: запасват ризите, връзват силясите, взимат „кримките“, ножовете и са готови за бой! Бой, който да вдигне заспалия лъв във всеки един българин!
Прекланям се пред коприщени и пред тяхната морална сила, без значение са полът, възрастта, образованието и интересите им. От тях можем да се учим на воля, желание, търпение и любов. Те са горди, когато всяка година вадят от старите ракли и обличат носиите, завещани им от предците, и вземат в ръка оръжия, за да покажат на България кой беше пръв в Априлския бунт от 1876-та, как и защо го направи.
И че трябва да сме достойни наследници и да следваме заветите на пожертвалите се за Свободата ни. Идната година през април си помислете как искате да прекарате празничния 1 май. Ако искате да се потопите в българщина, посетете Копривщица, изгледайте възстановката, вижте отблизо участниците, посетете всички исторически места и знайте от мен, че самият диамант не блести – блестят неговите фасети. Така в България блестят искрите на тези малки огнища на родолюбие, които живеят в историята, ходят по калдъръмите ѝ и ни припомнят какво са ни завещали истинските борци за Свобода!