В прегръдката на Пирин планина

Posted on

Пирин В ПРЕГРЪДКАТА НА ПИРИН ПЛАНИНА

Пирин В ПРЕГРЪДКАТА НА ПИРИН ПЛАНИНА

Привет, приятели!

Днешният ми разказ е за пътуването ми в сърцето на величествения Пирин. Една от най-красивите и същевременно труднодостъпни и невинаги гостоприемни български планини. За разлика от „Седемте рилски чудеса„, сега няма да ви предложа планински сюжет със скалисти зъбери и красиви природни феномени. Този път искам да ви потопя „В прегръдката на Пирин планина“ със сюжет 21 от третата част на Национален проект „Аз съм Българка!“

В третия ден от моя фототур се отправих към югозападния ъгъл от картата на страната ни. Да си призная, така далеч от дома родният край започна да ми липсва, макар че тук ме очакваха прекрасни хора и спиращи дъха природни гледки, които правят работата, на която съм се посветил – да показвам и разказвам за прекрасната ни земя, едно от най-смислените занятия.

Първата от трите ни планирани локации за този снимачен ден бе в южния ни град Санда̀нски – всепризнат като най-добър природен санаториум и балнеологичен център в Европа за лечение на заболявания на дихателната система. Уникалният климат, красивата природа и множеството минерални извори привличат тук туристи целогодишно.

Снимките, които трябваше да осъществим в този ден, предстоеше да направя с Христина от Сандански – поредният нов модел в проекта ми, която открих, благодарение на кастинга ни за фолклорни модели за третата част на „Аз съм Българка!“. С пълната си отдаденост на фолклора и народните танци, тя е сред най-добрите примери на съвременна млада Българка, която живее с традициите и близо до корените ни. Човек, когото с респект мога да давам за образец на родолюбие. Посветила се на българските народни танци от много малка и до днес, с времето Хриси и близките ѝ започват да събират различни автентични женски носии от Пиринския край с цел да опазят богатото наследство, сътворено от талантливите ръце на техните прабаби. Носии на по век и половина-два, запазили в багрите и орнаментите си усета за красота на Българката! Истински щастлив съм, че Христина щедро сподели част от своите съкровища с идеята „Аз съм Българка!“ и така я направи още по-пълноценна! Благодаря ти от все сърце, мило и светло момиче!        

Знаете, че в третата част на проекта си много по-стриктно разчитам на автентичния вид и се старая детайлите в сюжета да бъдат още по-стилни и истински, за да бъде историята, която ще разкажем, още по-въздействаща. 

Първата автентична носия от колекцията си, която Христина представи, бе така наречената от местните носия „по поречие“. Това е типичната пиринска женска носия от долното поречие на река Струма – може би най-популярната и лесно разпознаваема женска носия от Пиринския край. Цветово основно е от бял и различни нюанси на червения цвят, съчетани с жълто и златисто, което придава особена топлина и чистота на орнаментиката. Състои се от кошуля (бяла везана риза), сая като горна дреха (клашник; от бял памучен плат с къси ръкави), червен или на ивици вълнен пояс, ален прегач (тясна дълга престилка) с втъкани цветни мотиви и накичен с пендари, накити (ушници – за главата, пафти – за кръста, пендари, колани), дебели шарени плетени чорапи, цървули. Червена дълга кърпа за глава с флорални мотиви пък е довършителният щрих към богатата носия на пиринската мома. В хладно време може да се добави черен дълъг елек от вълнен плат с цветни орнаменти по краищата.

В този сюжет избрах да представя град Сандански с една древна негова забележителност, намираща се в самия му център – Римската Базилика,изградена в средата на IV в. върху по-ранни римски сгради. Представителна и внушителна с размерите си, тази църква е била основна съставна част от раннохристиянския комплекс на късноантичния град, към който принадлежали още неколко базилики. Тя се намира в непосредствена близост и е била органически свързана с епископския дворец и Базиликата на епископ Йоан. Предполага се, че недалеч от последната се е намирала агората. Несъмнено тук е бил общественият и култовият център на ранновизантийското селище. Базиликата е била разрушена по време на варварските нашествия от VI век, когато бива унищожен и самия град с цялата му блестяща култура.

Затрупана и потънала в забвение, старината останала неизвестна в продължение на около 1500 години. Разкрита е през 1967 г. след започналите в Сандански системни археологически разкопки. Стените на базиликата са били покрити със стенописи. Тук са намерени богати архитектурни детайли  – йонийски капители, бази, тела на колони, части от мозайка и стенописи. Великолепните мозайки се съхраняват във фонда на съседния Археологически музей.

Северно от базиликата се намира самата епископска резиденция. Разкрити са редица представителни помещения, а също и кухненски блок. Църквата е обединена с останалите помещение посредством колонада и коридори. Цялата стена зад колонадата е пробита с отвори към базиликата и принадлежащите ѝ помещения. Първоначално и тази стена е била покрита със стенописи.

Днес Базилика №1 е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата от античността с национално значение. Това прекрасно място носи много история, консервирана и добре опазена от капризите на времето. Местните власти са съчетали по прекрасен начин средновековната история и съвременната градска среда. Достойнство, на което в чужбина се дивим, а тук може би не ценим достатъчно. Обектът е достъпен и изключително добре устроен за туристи, предлага много и пространна информация.

Направихме много и различни кадри, мястото предполага различни ракурси и много гледни точки – истинска благодат за професионалиста зад обектива. Хриси бе дисциплинирана и изцяло отдадена на процеса по заснемане. Научих от нея интересни факти за историята на мястото, което пазеше и прекрасни подови мозайки, непокътнати през вековете.

След снимките в град Сандански се отправихме на севроизток, към селото, откъдето са родовите корени на Христина. Лиля̀ново е селце с 220 жители в община Сандански. Разположено е на 4 км от град Сандански по пътя за курортната местност Попина лъка – изходна база за туристически преходи из Пирин планина към хижите „Попина лъка“, „Каменица“ и „Туричка черква“, храма „Св. пророк Илия“ и красивия Попинолъшки водопад. В близост се намира парковият район „Каменица“ от Национален парк „Пирин“ и най-високият връх в Пирин планина –Вихрен (2914 м).

Самото Лиляново се е сгушило в западните склонове на Среден Пирин, на надморска височина около 676 м, в долината на река Санданска Бистрица. Североизточно от селото на нея са изградени ВЕЦ „Лиляново“ и ВЕЦ „Попина лъка“, част от водната енергийна каскада „Санданска Бистрица“. В предгръдката на суровата планина тук лятото е топло и зимата мека. На тридесетина километра в посока югозапад остават границата ни с Гърция при с. Кулата и най-малкият град в България – Мелник (183 жители – 2018 г.), прочут със своите винарски изби и с природния феномен Мелнишки пирамиди..

След десетина минути път с автомобила вече бяхме в центъра на Лиляново. Христина набързо облече много красива автентична местна моминска носия и ме поведе нагоре по едва забележим през тревите път към стара къща, самотно надничаща сред зеленината на един от хълмовете над селцето. Видимо отдавна необитаема, къщата бе запазила типичните за този край архитектура и атмосфера отпреди два века. Усещаше се как Хриси я тегли да снимаме точно там, и бе обяснимо – това си бе нейното място. Може би място на игри от детството или кът за моментно уединение с мисъл за миналото, тази връзка прозираше и предизвикваше уважение.

Старата сграда спечели и мен. С красив панорамен чардак, дървена стълба и каменен дувар, този дом с изстинало огнище продължаваше да бъде мълчалив пазител на българския дух и спомена за селото, в недалечното минало кипящо от живот. Пазител на всичко истинско и родно, устоял във времето, също като духа на Българката! Когато по стълбите се разтича Христина, пръскаща багри и топлина с пъстроцветната си носия, тъгата на забравата изчезна от запустялата къща. Изоставеният дом сякаш се събуди от дългогодишен сън, съживи се и грейна с усмивката на неуморното момиче. Беше невероятно усещане, макар и само за няколко часа и двамата с нея се почувствахме като вълшебници във времето. Дълго ще нося спомена за това знаково преживяване в сърцето си.

Втората носия, с която в този ден се премени моят фолклорен модел, бе автентична наследствена моминска носия на около 150 години, типична за село Лиляново и района около него. Състоеше се от бяла кошуля (риза) с богата бродерия в долната част, върху нея сая до коленете от тъмен вълнен плат с характерните за тъканото платно вертикални ивици, прегач (престилка), украсена с бродерии, наричани „окцета“, защото наподобяват очи, плетени вълнени чорапи, цървулки, старинни пирински пафти и низ пендари като допълнение. Саята на тази красива пиринска носия леко ми напомняше на родопската аладжа, но на границата с Родопа планина това преливане в стиловете бе обяснимо. 

Няколко часа за благодатни снимки и вече имах прекрасни кадри, които без всякакви думи носеха вдъхновяващи послания. Чувствах се изключително обогатен не само от местата и обектите, които видях и снимах, но и от това, което ми разказваше за тях Христина. Бях впечатлен от патриотизма, в който бе възпитана, от родолюбивия пламък и енергията, които носеше в себе си това лъчезарно македонско девойче. Запознанството ми с нея си бе истинска находка. Като автор на проекта, благодарение на Хриси имах шанса да покажа в него няколко старинни автентични носии от Пиринския край, което си бе отлично попадение, и бях много доволен от това.     

За финал на тези снимки от панорамно място заснехме кадрите с дрон, необходими ми за представителния филм на Национален проект „Аз съм Българка!“ – ІІІ част.

Продължих в компанията на Христина да преоткривам за себе си тайните и очарованието на Пирин планина. Ще ви разкажа за това в следващия вълнуващ с красотата си сюжет, а вие останете с нас!  

За любознателните:

Амфитеатрално разположен на около 300 м надморска височина върху крайните югозападни склонове на Пирин планина и в котловината по долното течение на река Санданска Бистрица, курортният град Сандански отстои на почти еднакво разстояние от София и Солун. Административен център на община Сандански в област Благоевград, градът носи името на войводата Яне Сандански и е важен пункт на международния главен път Е 79. На 12 километра от града се намира местността Рупите с храма „Света Петка“, построен благодарение на петричката ясновидка баба Ванга. Разстоянието от града до брега на Егейско море и курортите му е около 130 километра.

В древността траките от племето меди основават около топлите минерални извори тук селището Медиус. През IV в. пр. н. е. те биват завладени от Филип II Македонски, а от II в. пр. н. е. – от легионите на Римската република. По-късно римското селище на мястото на днешния град се е наричало Дезудава. Смята се, че именно тук е роден и живял водачът на най-голямото робско въстание през I век от н.е. – гладиаторът Спартак от тракийското племе меди. Днес паметникът на Спартак е един от символите на Сандански.

Древният град лежи изцяло върху терена на съвременния град, като намерените археологически обекти са от различни исторически периоди. Градът получава разцвет в периода IV-VI век. В края на VI век е разрушен от варварски племена. От тези времена той носи името Свети Врач в памет на двамата братя безсребърници Козма и Дамян – народни лечители.

От септември 1949 г. градът носи името на българския революционер и войвода Яне Сандански – деец на Вътрешната македоно-одринска революциионна организация в Серския революционен окръг.

Източник: Уикипедия

Сподели

One Reply to “В прегръдката на Пирин планина”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

nineteen + 4 =